„Ангелчетата“ – разказ от Христо Рашев

„Ангелчетата“ от подготвяната за публикуване книга „Срещи със светлината“

Христо Рашев

Пецата и Мима тръгнаха по-рано за Албания. Този път стиковането ни малко се размина.

-Обещах на ,,генерала” да ги заведа, заедно с внучетата му, до Албания. Едни приятели също се навиха. Ставаме голяма компания. Ти не можеш ли малко по-рано да тръгнеш?-пита ме Петко.

Аз обаче не мога. Планирал съм си дата и искам да остана там, освен това, за  повече време .

Първия път срещата с Албания така ме плени…

-Няма обаче кой да пази къщата от сряда до петък. Едни приятели ще дойдат за два дни, в понеделник и вторник , но в сряда заминават – кахъри се Пецата.

-Аз ще ида, в сряда и четвъртък, след работа, съм там, но в петък не мога. Късно вечерта пътувам – разправям му  аз.

-Това е добре, ние в събота рано се  прибираме – успокоява  се той.

При едно мое предишно посещение в ловния им дом, бях впечатлен от котките на Петко и Мима. Всъщност тогава им бяхме заедно на гости с Уляна.

-Котешки рай-определя го Пецата, като сме се озовали обсадени от десетина –петнадесет котета, малки и големи, разноцветни и пухкави, черни, сиви, бели, шарени.

Обгрижвани и облюбвани от вниманието на стопаните.

…

Сутринта се събудих рано, прекрасно починал и бързо наспал се в планината, където чистият въздух и тишината само за няколко часа ти стигат. Взех си постелките за гимнастика  и застлах  брезента от колата под тях навън, на поляната пред къщата.

Беше още тъмно. В небето светеха звездите. Ярко и силно, както могат да светят и  да се видят само през чистия въздух  в планината.

Около мен  котетата започнаха своите представления. Гонитби и боричкания, бавни разходки и лениви движения, които  се превръщаха  в изстрелвания. Идваха към мене, галеха се, изчезваха и се връщаха. Те живееха  в свой свят. Свят на тишината, в който си говореха с жестове и движения, движеха се едно до друго, рамо до рамо, после препускаха взривно от място, правеха обиколка и застиваха. Беше невероятно да ги наблюдаваш. На разсъмване изчезвах, за да се върна отново вечерта след работа  и  да преспя  в  къщата като охрана.

Петко и Мима бяха оставили в стаята – ,,ловен кът” няколко малки, колкото юмручета котенца – три.

-Майка им не се върна, сигурно някой хищник  я  докопа и няколко дни ги хранехме с биберони като бебета, но оцеляха, невинни душици, истински ангелчета  – разказваше ми Петко преди да тръгнат.

Малките същества вече се хранеха сами, преплитаха крачета и се катереха по обувките ми като мишлета. Петко и  Мима бяха оставили няколко консерви за малки котенца в стаята. Беше невероятно да ги гледаш как се хранят, как се спущат, клатушкайки се към храната и  с каква борба за живот и оцеляване  го правеха.  Котенцата мляскаха, изпоцапани до ушите в соса, стъпваха с крачета  в  купичката, бутаха се едно друго, но те впечатляваше най-силно усещането, че пред теб се разкрива с пълна сила една невероятна тайна на живота. Невероятната тайна на борбата на живота за живот. Малките, беззащитни котенца всъщност излъчваха невероятна сила и те караха дълбоко да се замислиш.  Беше толкова разтърсващо да си свидетел на неумолимостта  и  силата на живота. Техните малки телца,  с крачета, едва придвижващи ги  по земята, бяха живи символи на непримиримостта и стоицизма на живота. Бях сигурен заради това, което виждах, заради борбата, с която го правеха, че тези малки същества ще оцелеят.

Ставаше късно и тръгнах да си лягам. Котенцата бяха се преплели едно в друго, с главички сгушени една до друга, приличащи на една голяма, пухкава топка.

…

Сутринта ме събуди рано ревът на мотор близо до къщата. След малко се чуха тежки стъпки и при  моето подаване навън се появи фигурата на Рони. Беше в ловни дрехи, в настроение, пълен с енергия. До него изникна фигурата на голямо черно куче, която сякаш  хвърли тъмна  сянка  в  света на котешката идилия. Поздравихме се с Рони и  той се зае с подготовка за посрещане на някакви гости.

– Айде навън, помияри! Ай, как мирише тук, вътре!- мърмореше  Рони, отворил вратата на ловния кът, където малките котенца бяха оставени от Мима и Петко, за престой и оцеляване, докато ги няма. Леко се смутих от това, което стана, но по-големите котета навън ги посрещнаха дружелюбно. Мъничетата едва преплитаха крачета в непознатата за тях обстановка навън и сякаш се превиваха от силата на пространството и светлината  Досегашният им свят беше само малката стая, където бяха само те и където се чувстваха в безопасност.

Рони чакаше ловци на гости и искаше да изчисти и проветри стаята от миризмите и изпражненията на малките котенца, които няколко дни  се бяха изхождали и пишкали в нея. Не видях агресия спрямо тях навън и леко се успокоих, въпреки, че интуитивно усещах да става нещо нередно. По-късно щях горчиво да съжалявам, че не послушах вътрешния си глас и не направих всичко възможно да обезопася оставащия престой, до завръщането на Мима и Петко, за котенцата. Опитах се да им сложа от храната за тях в купичка, но по-големите ,,каки” и ,,батковци” на секундата я унищожаваха. Трябваше да тръгвам. Котенцата се движеха напред-назад като осиротели, те всъщност си бяха сирачета, по-скоро, като осиротели откъм  дом и място, в което се чувстваха спокойни и защитени.

…

След около седмица се чухме с Петко и с Мима. Котенцата не бяха успели да ги дочакат в къщата. Момчето, което  помагало на Рони  в  лова им споделило, че намерило котенцата сдъвкани, мокри и мъртви. Личеше си болката  в гласа им и огромното им съжаление  за  това, което се беше случило. Те се бяха грижили за тях като за свои деца. Съмненията паднаха върху голямото куче на Рони, но лично аз не съм убеден, че едно голямо куче може да бъде по-малко интелигентно от едно човешко същество.

Каква сила  и  воля  за живот обаче имаха тези малки същества. И колко крехък и колко  лесно фатално нараним  може да бъде животът – тази необяснима и дълбоко неглижирана от нас вечна  тайна.