Диригентът и преподавател Красимир Къшев – „На 60 години казвам „Не съжалявам за нищо“.
На 19 май диригентът и преподавател в НУМСИ“Христина Морфова“ Красимир Къшев навърши 60 години. От 1985 г. той работи в Държавна опера-Стара Загора. Възпитаник е на Музикалното училище в Града на липите и на Националната музикална академия. Има завършен диригентски курс при Виенския професор по оркестрово дирижиране – Карл Остерайхер. От 2010 до 2013 г. е и директор на Държавна опера-Стара Загора.
Своята кръгла годишнина Красимир Къшев ще отпразнува с красив благотворителен концерт на 13 септември на сцената на Античен форум „Августа Траяна“, с участието на известни артисти, музиканти и певци– Орлин Горанов, Мариан Бачев, Цветан Недялков и др. Със събраните пари от продадените билети за концерта Красимир Къшев ще организира засаждане на гора край Стара Загора. „Изчислихме, че могат да бъдат засадени поне 3 декара“ – уточнява юбилярът, чието е и заглавието на концерта „Да засадим гора за нашите деца“.
За един отминал във време на пандемия рожден ден, за вдъхновението да преподаваш и музицираш, за мечти и надежди, за нуждата да оставиш след след себе си – разговаряме с Красимир Къшев.
Отгледан сте в семейство с музикант, можеше ли да е друга съдбата Ви?
И от днешна гледна точка абсолютно убедено твърдя, че не можеше! Тя професията ме намери според заложбите. От майка ми те са с мен генетично. Абсолютно невъзможно е, аз не мога да си представя друг сценарий на моя живот, освен музиката като дългогодишна професия. Ако трябваше да проявя свободната си воля, аз пак бих избрал музиката.
А вярно ли е, че човек трябва задължително да има амбициозна майка, за да стане истински музикант?
Да, но нека да заменим „амбициозна“ с „наблюдателна“ майка. Майка ми, бидейки музикант, можеше да види неща, които баща ми не би могъл. Тя е видяла как, когато са ме оставяли сам вкъщи, понеже съм отказвал да ходя по ясли и градини, съм пеел с радиото и то вярно. Тогава ме завежда при Димитър Димитров, ръководител на естрадния състав при Дома на транспортните работници, за да има и едно странично мнение. Имам албум със снимки, на една от които се виждам много малък в народна носия – пеел съм и народни песни. Тъй като майка ми дълги години е свирела народна музика с акордеон и ръководила народен ансамбъл, явно ми е дала някакви първи изяви на сцената. След което ме записаха при другарката Рачева на пиано в една школа. По-нататък майка ми винаги ме е оставяла да избирам сам, въпреки че ми е дала тласък в правилната посока.
Кой е първият детски спомен, в който музиката Ви е развълнувала?
Имам една картина с едно усещане, те са останали вътре в мен. Да имаш малко дете, което пее добре, си е жива атракция през 60-те години на миналия век. Хора са ми казвали, че съм бил „градска легенда“ като малък. Тъй като съм започнал рано да пея в естрадния съства при Димитър Димитров, са започнали да ми пишат разни детски песни – „Робинзон Крузо“, „Обичам мама,татко“ …
Салонът се е пълнел, а аз имам спомен и усещане за полутъмната пълна зала. В момента, в който затворя очите, виждам този салон на Дома на транспортните работници и чувам аплаузите, които следват. Пазя и немного ярък спомен, но пък за него има снимки. Имах огромното удоволствие да се запозная с Емил Димитров, имам снимка с него, той ме държи за ръка на сцената и пеем с два микрофона на концерт със „Синьо-белите“…
Свирил сте на различни инструменти, имате ли любим?
Аз започнах да уча пиано, записаха ме. Явно обаче другарката Рачева е била добър преподавател, щом не съм се отказал, въпреки че свирех не за да бъда изпълнител. Като пораснах и спрях да пея, защото ми мутира гласът, в състава свирех на орган – лятото, преди да открият Музикалното училище в Стара Загора.
До тази година децата от града ни кандидатстваха и учеха в Музикалното училище в Пловдив. И аз се готвех за изпити и реших да кандидатствам в Стара Загора – с пиано да кандидатствам за друг инструмент. Тогава всички учители един вид рекламираха инструмента, който преподават и мен другарят Цанов, дългогодишен диригент на Духовата музика в града, ме уговори да уча цугтромбон. Така че в Музикалното училище учех този инструмент 4 години. Мога да свиря на комплект барабани, донякъде на бас китара, знам основните акорди на китарата, колкото да изпея някои леки песни и това е.
Добре, а ако Ви завладее някаква силна емоция, не ви ли се приисква моментално да седнете и нещо да изсвирите на пианото?
Да, така е. Тогава разбираш, дали имаш композиторски талант. При мен емоциите се изразяват в ноти, в звуци. При някои хора се изразяват в картини, в дърворезби, в скулптури…При мен е в звуци.
Какви бяха юношеските Ви години в Музикалното училище? Имате ли любим учител, учители?Със зрелост ли започна живота си тук Музикалното училище или нещата се донагаждаха?
Нещата се донагаждаха, да. Но започнаха с много емоции. Когато завърших Консерваторията и се върнах отново тук, се разрових в историята с първия директор Милчо Божков. Старозагорската музикантска гилдия, начело с Джанкардашлийски е воювала много с държавата тогава -когато каквото кажеха в София – това се случваше. Ние заралии явно сме много упорити – правим първата извънстолична опера и я правим абсолютно сами, въпреки държавата. Нещо подобно се е случило и с Музикалното училище. Просто сме „извили ръцете“ на държавата да се съгласи в нашия град да се открие това училище. Не е станало лесно, било е борба и то не една година. През 1974 година ние, първият випуск открихме училището. Имаше много емоции. Градът си извоюва от държавата да има училище, а изведнъж се оказа,че това училище няма сграда. Почнахме в сградата на 6-то основно, после сме били във Ветеринарния техникум – в стаите се свири, а на двора блеят овце – беше невероятна емоция в техникума. Първият випуск бяхме във всички тези сгради, включително и в сегашната.
Имаше емоции, нямаше как да има зрелост в началото. Събраха се млади преподаватели,не всички от Стара Загора. Имам няколко любими учители, един от които е първата ми класна Мария Паташева, млада жена, те всички бяха млади, дето се казва, да се влюбиш в тях. Но бяха много добри професионалисти. Мога да заявя с абсолютна сигурност, че този първи випуск, който започна с голям ентусиазъм и до ден днешен остава един от най-реализираните. Друг любим от класните ми ръководители беше Нанко Радулов, преподавател по физическо, при който завършихме. Страхотен, за такъв класен може само да се мечтае. Бях много близък с учителя си по история Бошнаков, защото историята силно ме интересува. Дълги години след като завършихме, сме се виждали. Беше ми приятно да повървим заедно, да го изпратя… Той беше единственият в Музикалното училище, който ми писа две двойки. По история не учех, но можех да изкарам всякакви оценки, защото внимавах в час. На третата година обаче Бошнаков реши да ми даде важен урок – изпита ме, писа ми 6 и пак ме изпита в следващия час. А аз си правех сметка и не бях учил. Но пак говорих, защото бях внимавал. Само че той усети и ме пита „Ти не си чел, нали?“ и ми писа 2. Трети път ме изпита и ми писа пак 6, та най-накрая 5 за срока. Във втория срок се повтори същият „номер“ – изпитаха ме, два поредни пъти един след друг, втора двойка втория път, втори път 5 за срока. При две петици той ми писа 6 за годината, но урокът беше, че след като историята ми е любим предмет, трябва и да се готвя старателно, да не се правя на хитър. Харесвах преподавателя си по пиано Славов и по цугтромбон Таков – на него дължа „откритието“, че изобщо не ставам за този инструмент, защото имам много дълбока захапка на долната челюст. И това стана в третата година от училище. Какво правим сега?
Таков се отнесе с мен като баща, съдейства ми да се прехвърля в класовете с пиано, имах приравнителен изпит в 4 курс, през зимата. През 20-те дни на зимната ваканция, когато се подготвях, от свирене развалих строя на току що настроеното пиано, счупих си ръцете да се упражнявам.
Как се насочихте към диригентството? Кои са вашите учители в тази област?
Случайно. Четири години поред исках да ставам тонрежисьор – при положение, че не съм силен по математика, физика, не разбирам от ел.схеми, не бях технически грамотен. Питай ме с какъв акъл съм го искал? В пети курс казах на майка, че ще ставам диригент и тя както беше права, седна и се хвана за главата. Ние сме средностатистическо семейство, без връзки „нагоре“, а диригентство се влиза трудно и само в София се учи. Предполагам, че съм взел това решение и от наблюдения. Майка ми освен че ръководеше Фолклорния ансамбъл към Дома на транспортните работници, водеше и един акордеонен оркестър, един от най-добрите провинциални. Майка ми не е била диригент, но е управлявала музикалния процес. Там ходих да свиря на един инструмент, казва се басон – като бас китара, но с клавиатура. От време на време аз ръководех репетициите…та там някъде е започнало моето увлечение по диригентството. Тогава слушах не класическа музика, а рок, защото свирех и пеех в рок-група. Но решението ми беше революционно. Влязох в специалността „хорово дирижиране“, защото „оркестрово дирижиране“ като специалност нямаше, а се държеше отделен изпит. Помня всичко, което ми е преподавал моят професор, а това е човек, за който и днес „Шапки долу“ – той е проф.Константин Илиев, най-дългогодишният директор и главен художествен ръководител на Софийска филхармония, който изградил този оркестър като такъв. В неговия клас не можеше да влезе който си иска. Той приемаше всяка година само по един студент. Когато трябваше да кандидатствам при него, кандидатстваше и малкият син на Големинов – Михаил Големинов. Тогава професорът ни взе и двамата. Това се считаше за огромно изключение. Какво и как го е направил, не знам. Ако не ставах за диригент, той нямаше да ме вземе. Много добре го познавам. За съжаление, почина, преди да завърша, не можа да дочака последния ми концерт. Никой нищо не можеше да му каже в Академията, той беше светило в Музиката тогава. Пушеше в кабинета си с двата рояла, на тях свиреха най-добрите пианисти и ни гледаше, как работим, без много много да се произнася, чак накрая. Повтаряше„Аз не искам да ви правя свои бледи копия, искам да извадя „вашето си“. Тогава имаше някаква такава тенденция, особено в хоровото дирижиране – познаваше се, кой на кого е ученик по движението на ръцете.
Представяте ли си Музиката визуално като картина или я виждате в ноти?
Представям си я в звуци. Тъй като се занимавам и с оркестрации, наскоро правих един много сериозен проект на музиката на Дрийм тиътър – чувам това, което трябва да напиша и си я представям. И до ден днешен едно от най-сигурните мерила за това, познавам ли партитурата е – когато я разгръщам, дали чувам музиката на страницата. Щом веднага я чувам, значи я знам. Отворя ли листа, не я ли чуя – значи трябва още да уча.
По времето, когато бяхте директор на Операта, се откри възстановената й сграда? Какви бяха Вашите преживявания тогава, какво Ви вълнуваше?
В Старозагорска опера съм от 1985 г.-след завършването на Консерваторията. Тогава имаше т.нар. „разпределения“ и когато завършвахме, имаше две места – за стажант-диригент в Старозагорска опера и за диригент в Сливенския оркестър. Тогава завършвахме двама – аз в класа на проф.Константин Илиев и Владимир Кираджиев при професор Влади Симеонов. С Владо и до ден днешен сме големи приятели и тогава също решихме кой къде ще отиде.
В Стара Загора започнах реална работа много бързо…. После стана пожарът в Операта. Аз съм от тези, които плакахме тогава пред сградата. Нахълтах обаче през служебния вход и отидох в нототеката – защото знаех, че ако има ноти, нас ще ни има. Но ако изгорят, кой да ти даде опери, откъде да ги вземеш? Това е калиграфският труд на трима големи – Николай Михайлов, Божидар Бонев и тромпетистът Трифон – те пишеха ноти. След пожара в Операта беше мръсно, кално, сградата течеше отвсякъде…Застанах пред нототеката и видях, че вратата я няма. Пристъпих навътре…Моментът, в който ръцете ми опряха в рафтовете и в нотите, разбрах, че ще ни има. Вратата явно е издържала на пожара, а пожарникарите просто са я ритнали, за да видят какво има вътре.
Тогава можеха да ни закрият, оставаше само и ноти да нямаме, бяха доста смутни времена. Няма да забравя, как нашият хор пееше „Хорът на евреите“ пред Общината и как докараха министъра на културата Абрашев тук да гледа „Дон Жуан“ , подготвен за турне в Австрия с постановъчен екип от там. Тогава играехме в Дома на транспортните работници. Да я има операта, си я отвоювахме ние, хората от операта и от града. Общината извоюва от държавата сградата да стане общинска, вложи много пари за реконструкцията й.
И я открихме наново пред 2010 г.Тогава бях директор на Операта! За мен Операта е втори дом. Беше невероятно емоционално, пак плакахме, но вече имахме дом.
Продължение на диригентската Ви работа е и преподавателската сега в Музикалното училище? Кое Ви вдъхновява, лесно ли се работи с деца?
Считам, че работата ми в НУМСИ“Христина Морфова“ е продължение на работата ми като диригент– не пряко като диригентски умения, а като музикантски умения, които съм натрупал и бих могъл да предам по-нататък. Много съм удовлетворен, че работя в моето училище, децата ме зареждат изключително много с позитивна енергия вече 4-та година. Посрещнаха ме два випуска, които бяха изключително амбициозни.
Аз съм като ръката, която държи клечка кибрит, но е нищо, ако няма съчки в камината. за да се запали огъня. Децата са съчките в камината и заедно лумна огън, който и днес не спира. Децата са амбициозни, искат да бъдат на сцената. В това отношение работата ни с Държавна опера-Стара Загора и в частност с директора Огнян Драганов е изключително позитивна и съдържателна. Имаме няколко съвместни постановки – „Лелята на Чарли“, „Класният се жени“, „Макс и Мориц“. Важно е и че всичко, което бяхме заложили с г-н Драганов преди кризата с вируса, е потвърдено,че ще се случи. Това са проекти, които ще бъдат много атрактивни, както за детската публика, така и за по-големите деца, за юноши, за родителите им. Очаквайте много нови наши проекти.
Не ми е трудно да общувам с децата, да намерим общ език, да се заредим и възпламеним взаимно. Тази година попълвахме личностните си портфолия по формуляр от Министерство на образованието и имаше графа за думата или израза, който ви определя. Моята дума е „Доверие“. Много е важно да оправдаеш доверието на децата, да не ги разочароваш. Тогава лесно можеш да изискваш, на децата им трябва много малко.
Два пъти ми се наложи през живота две момчета да взема „под крилото си“, по някакъв начин да определя бъдещето им. И двамата искаха да знаят дали стават за диригенти – единият се казва Павел Балев, който дирижира сега в Германия, в цяла Европа и в целия свят. Тогава беше обикновено момче, акордеонистче от Чирпан. Видях, че от него ще стане диригент. Както казваме „вдигнах му ръцете“, направих му постановката и той отиде да се учи в София. Другият, Здравко Лазаров, сега е диригент в Истанбулската опера. При него беше по същия начин. Сега има две момчета от последните випуски в НУМСИ“Христина Морфова“ – Георги Белчев и Симон Павлов, в момента учат дирижиране в Академията. Те са прекрасни пианисти. В съвместната ни работа в годишните ни концерти в Операта се запалиха по диригентството и ми споделиха, че искат да го учат. Значи съм повлиял на четири момчета общо в пътя им в Музиката, а това ме прави много щастлив.
С изминаването на повечето житейския път дотук, каква е Вашата равносметка – щастлив човек ли сте, какво Ви даде и какво Ви взе Музиката?
Музиката не ми е взела нищо. Тя само ми е дала. Образно казано „Музиката ми взе живота“ и реши, че тя ще бъде моят живот.
На 60 години казвам „Не съжалявам за нищо“. Бих избрал същото поприще. А Музиката избра мен. В детските години моето право на избор беше да се съглася да свиря на пиано. Равносметката ми дотук е само положителна. Аз съм щастлив човек. Човек сам определя критериите за това, дали е щастлив.
Аз съм щастлив човек защото: Здрав съм. Здрави са хората около мен.Имам семейство, имам съпруга, която обичам много. Имам деца, вече пораснали. Дъщеря ми направи свое семейство. С Божията помощ ще чакам да стана и дядо. Имам живи и здрави родители. Достатъчно успешна кариера. Връщайки се в родния си град, мисля че съм направи така, че след мен да остане следа.
Интервю на Уляна Кьосева
Снимки Рад Димитров