Рицарят на фолклора Крум Георгиев в деня на своята 88-годишнина:”Винаги се изправяй когато паднеш!“

Крум Георгиев е роден на 17 юни 1932 г. в Кърджали. Има висше образование – оперно пеене от Софийската музикална академия. Повече от 65 години е отдаден на запазването и разпространението на българското фолклорно богатство. Основател е на сдружението „Общество за фолклор“. Носител е на званието „Почетен гражданин на Стара Загора“ (2002 г.), кавалер е на голямата международна награда „Оскар“ за фолклор. По случай 24 май през 2017 г. получи най-високото отличие на Министерство на културата – огърлие „Златен век“. Член  е на Международната академия за традиционно изкуство.  Автор е на десетки песни и обработки, както и на 5 стихосбирки за деца. Председател е на Народно читалище „Николай Лилиев“ – Стара Загора.

Господин Георгиев, за 88 житейски и 68 творчески години, какво Ви даде и какво Ви отне съдбата?

Даде ми възможност да имам досег с българската култура.

И двамата ми родители бяха тютюноработници, т.е. далече от културата.

Като дете в детската градина ни възложиха да научим едно стихотворение. Още помня последния стих:“…Ах, да можеш таз година/ да ни донесеш с торбата/ мир за нашата родина/ и на всички по земята“. После разбрах, че е от Дора Габе. Учителката ми ме похвали затова, че съм го запаметил и съм го декламирал много хубаво на коледния празник. Това е било някъде около 1937/1938 г. За Коледа си спомням всички родители носеха играчки и подаръци за децата си. За мое огромно удоволствие моят подарък беше портокал.. За първи път тогава ядох портокал.

Т.е. досегът ми с българската култура беше това стихотворение. От тогава имам пиетет към детското творчество. Стремежът ми е децата да се възпитават и обучават заедно с образоването им.

За да бъда близко до изкуството и културата участвах в театрални представления, в оперети, в хорове. Като гимназист се изявих и като режисьор на пиесата „Царска милост“ от Камен Зидаров. Естествено че играех главната роля на Боян. Един интересен щрих си спомням. В афиша, без да зная значението на думата „инсципиент“ (помощник режисьор), бях посочил учителката си по литература…

Все повече съм благодарен на майор Благоев– капелмайсторът на Кърджалийския духов оркестър. Бях хорист в градския хор. Той съумя да ни запознае с най-добрите образци на музикалната култура, която може да се реализира в провинциален хор и оркестър. Там за първи път изпълнихме сегашния химн на Европейския съюз. Тогава разбрах, че текстът е по Шилер, а музиката е от Бетовен. Тогава изпълнявахме и поемата „Фибих“, която сега рядко чувам, от чешки композитор с пиеса за цигулка. Маестрото я беше приспособил за хор и оркестър. Да не говорим за българските композитори като Иван Спасов, Морфов, Димитър Христов, Емануил Манолов…Говоря за годините малко преди 9 септември 1944 г. След това на мода бяха агитките. Участвал съм във всякакъв вид сатирични изобличения. В оперетите бях главно действащо лице. Пял съм в „Майска нощ“, „Наталка Полтавка“, „Запорожци отвъд Дунава“…Благодарение на майор Благоев в Кърджали се създаде плеяда от културни дейци, не само музиканти и театрали, но хора, които имат поглед към бъдещето на българската култура. За мене този човек е направил много. След това го преместиха в Хасково, където също разви много добра дейност. Благодарение на него се докоснах до музикалната и общочовешката култура, което ме насочи към Консерваторията.

В Консерваторията Вие завършвате оперно пеене, но не се реализирате на сцената. Каква е причината?

За съжаление след Московския фестивал заболях тежко от жълтеница и лекарите ме предупредиха да не натоварвам диафрагмата и черния си дроб. Като студент пеех в няколко хора не само, за да се издържам, но най- вече че Киркор Киркоров беше направил много хубав хор към Строителни войски. Така присъствах на Московския фестивал, който всъщност промени съдбата ми. Между другото, половината от хористите заболяха като мене. Условията, при които бяхме поставени да живеем, бяха отвратителни. Плъхове като котки се разхождаха из общежитието, в което бяхме настанени. Докато участниците от Западна Европа бяха по хотелите…Да не коментирам повече…Така записах „Хорово дирижиране“ и с него завърших, както и с оперното пеене.

Първата ми професионална дейност беше в Пионерския хор в Перник. След това само за една година станах учител по пеене в Икономическия техникум в Стара Загора, сега Търговската гимназия. Безкрайно ми беше тегаво да присъствам на учителски съвети и се зарекох повече да не влизам в училище, макар че към децата и образованието изпитвам истинска радост и привързаност, но извън училището.

После съдбата ме отведе в Димитровград като диригент на Хора на миньорите, преподавател по акордеон в Музикалната школа и диригент на хора и на оркестъра в гимназията. С този хор взехме златен медал през 1954 г. на Фестивала на художествената самодейност. В Димитровград създадох и Ансамбъл на транспортните работници. След това поех Тракийския ансамбъл в Хасково, после ръководих в Трявна Ансамбъла за народни песни. По различно време бил съм ръководител на Сливенския, Ямболския, Хасковския и Старозагорския ансамбъл за народни песни и танци. През това време водих и Детския ансамбъл на НЧ „Искра“ в Казанлък.

Най-дълго се задържах в Хасково, където бях уволнен от другаря Атанасов от Окръжния комитет на БКП– много добър човек, бивш партизанин, с когото се уважавахме взаимно. Вика ме в комитета и ми разпорежда:“Събираш си багажа и от утре да те няма в Хасково! Ясен ли съм! Фашист долен! Марш!“ Останах в пълно невидение. В Окръжния съвет ме вика началникът на културата и ми казва:“Как можа да направиш тази работа, ти луд ли си? Символите на фашизма, пречупените кръстове, да носиш върху себе си..!“

Причина се оказа новоушитата ми диригентска везана риза. За основа на везмото дадох оригинална мъжка риза от сливенския край, която е богато орнаментирана по ръкавите и по гърдите. Във везмото наистина има пречупен кръст. На мене не ми е направило впечатление, макар че се занимавам и с костюми. Някой се е направил добър активен гражданин и ме е натопил.

Напуснах Хасково и в София се обадих на Мария Велева, ръководителка на Етнографския музей. Разказах й одисеята си. След това разбрах, че тя взема сливенската риза, отива при другаря Атанасов и му показва нагледно, че това са неща които съществуват от време оно. Какво е виновен Крум Георгиев, че нашият народ има този символ в своето везмо?

Намериха ме и ми се извиниха. Тъй като вече бяха назначили диригент в Тракийския ансамбъл, мене ме назначиха в Пионерския ансамбъл. Тогава в Хасково чух Ансамбъл „Загорче“ с постановката на Венелин Кръстев „Златната ябълка“. Според мене това е начинът да се прави фолклорно изкуство за деца. Това беше ансамбъл, който се различаваше от всички останали.

После отново се върнах в Стара Загора и през 1990 година се пенсионирах с пенсия от 52 /петдесет и два/ лева. Сега вече пенсията ми е много голяма – 260 лева.

Как протече по-нататък отдадеността Ви към фолклора?

Всяка събота и неделя с Манол Тодоров обикаляхме окръзите, за да слушаме и селекционираме сватбарски оркестри за събора в Стамболово. Заедно с това консултирах всички ръководители и състави, които ме канеха. По това време направих над 200 песни на народностен стил. От тях, може би 180 съм развалил, защото това беше разваляне на автентичната песен и да я приспособя за многогласен хора. Но такава беше насоката. От тези 200 песни, може би имам 20-ина музика за танцови постановки. Успях да издам и една стихосбирка „Случайно ли?“

През 1991 година се случи и друго знаменателно събитие. Вие организирахте Сдружение „Общество за фолклор“. Каква беше целта Ви?

През 1990 година, когато нашият съгражданин проф. Димо Димов беше министър на културата, с един замах унищожи Центъра за художествена самодейност и респективно самодейността в страната. Хрумна ми, че би могло да се създаде неправителствена организация, която да замести този институт, който се занимаваше с развитието на любителското творчество. Заедно с проф. Тодор Джиджев, Бог да го прости, инициирахме събиране в Димитровград на общинските отдели култура, на ръководители на танцови и хорови състави. Учредители станаха Айтос, Стралджа, Болярово, Ямбол, Сливен, Котел, Свиленград, Харманли, Хасково, Димитровград, Стара Загора, Казанлък, Килифарево, Елена, Чирпан, Асеновград и т.н. Това бяха дейци и общественици на изкуството и културата, обединени от идеята за спасяване на фолклорното ни богатство. В Димитровград учредихме Общество за фолклор в Югоизточна България. Освен да продължим дейността на любителското творчество в страната, искахме да се възвърнат на селищата съборите и панаирите, които са имали от преди това. Тоталитарната власт работеше умишлено срещу тях. Проф. Джиджев имаше една „Застава“ и с колата му – от град на град от село на село, предимно в Тракия, ходим разговаряме със свещеници, с читалищни дейци, с кметове и партийни секретари, които все още имаха думата. Някои се съгласяваха с нас. Другаде едва ли не ни прогонваха. Имахме случай, когато с паднало дърво ни препречваха пътя, за да не влезем в селището и ни предупредиха, че е забранена зона… Но така или иначе до 1994 г., когато получихме съдебно решение, много тракийски селища си възвърнаха съборите, панаирите, местните празници. Църквите почнаха постепенно да се пълнят.

Това за мене е най-големият ми принос в културния процес, защото не допуснахме идеологическите съображения да влияят на културния процес.

Господин Георгиев, кои са онези мащабни прояви, които с Ваша съществена намеса се организираха и се провеждат и до ден днешен, които са визитка на съответните селища?

Успяхме да спасим събора „Мараш пее“ в Стралджа. Този събор никога не е прекъсвал, но около 1990/1991 г. беше „на кантар“ да го изпуснем. Създадохме в Болярово „Върбова свирка свири“ – и го запазихме. Съхранихме донякъде уникалния мащабен Детски фолклорен празник „Загорче“ в село Долно Сахране, Павелбанско, който след това стана общински. Възстановихме „Китна Тракия пее и танцува“ в Хасково. В Ямбол възстановихме Коледния фестивал, който преди промените правеха на Нова година, защото Коледата беше забранена от комунистите, и го направихме Коледарски празник. Почти по същото време създадох Кукерския фестивал във Веселиново, Ямболско, който след това премина в Ямбол и сега се провежда ежегодно като Кукерландия. По същото време създадохме Петропавловския събор на трите общини. За мене това беше една от успешните ни инициативи, защото успяхме да обединим три общини с кметове с различни политически убеждения в името на фолклора. Организирахме Международния танцов фестивал в Стара Загора, който се проведе при много голям успех три години. Преди Маскарадните игри в Града на липите три години поред организирахме Фестивал на балканската младеж, който се финансираше от Министерство на културата и от европейски проекти. Участваха състави от всички балкански страни – Албания, Македония, Черна гора, Хърватска, Словения, Румъния, Сърбия, Гърция, Турция и България. Аз съм един от инициаторите на големия тракийски събор „Богородична стъпка“ на Старозагорските минерални бани. Главното действащо лице беше Петра Мечева. Оттогава съм в неговата организация. Най-доброто, което виждам извън Стара Загора по време на журиране, се стремя да дойде и на този празник. Сигурно има още десетина фестивала и събори, които пропускам…

На колко фолклорни състава се отказали помощ?

Който ме викне – съм насреща. По отношение на методическата ми помощ и консултациите, които съм давал мога да кажа че са стотици. Една от дейностите ми от близките години до сега и надявам се в годините занапред е да подсказвам, да уча ръководители на читалища и на училища на фолклорна култура. Защото фолклорът е преди всичко култура. Фолклорът е религия. Думата фолклор значи народна мъдрост.

Къде се чувствате повече в свои води – в песенното или танцовото творчество, в костюма, обреда, обичая?

Те са неразделни. Радвам се, че благодарение на съставите, които съм водил, съм еднакво добре запознат с всички компоненти, които дават основата на българския фолклор- песен, танц, костюм, фолклорен климат, което е много важно, заедно с обредите и обичаите.

Според Вас, какво е състоянието сега на българския фолклор?

Независимо че нямаме интерес от телевизиите и няма институт, който да провокира и поддържа любителското творчество, фолклорът продължава с нови форми на изява, каквито в последно време се нароиха танцовите клубове. Само че по български, всяко нещо, като пипнем – разваляме. И това се дължи още на стремежа на социалистическата култура да подтиска и видоизменя фолклора в интерес на системата. Създаването на танцови клубове беше прекрасна инициатива – да се играят мегдански танци. Но всички вече се превърнаха в танцови състави, което изменя характера. Освен добре танцуващите, клубът събира хора, които не могат да танцуват, но искат нещичко да научат там, да усетят атмосферата и фолклорната култура. Докато танцовият състав се стреми да покаже репертоар. За разлика от други „специалисти“, които казват че клубовете са вредни за фолклорната култура, аз ги адмирирам. Не, те не са вредни. Вредна е намесата, която все още продължаваме да оказваме върху фолклора. Трябва да използваме фолклора в класическата култура и да създаваме нов културен продукт на негова основа. Това е съвсем друго и аз го препоръчвам. Това е всъщност академична високо художествена култура. Говоря за другата намеса, която правим и я предлагаме или продаваме като фолклор. Това са авторски произведения. Петко Стайнов на народностна основа направи прекрасни симфонични произведения. По същия начин и Красимир Кюркчийски и пр. Но това не е фолклор.

С какво фолклорът Ви плени и той стана Ваша мисия в живота?

Моята майка пееше много хубаво и аз съм събрал около 150 нейни беломорски песни. Беломорската и тракийската песен са много близки и са в голяма взаимност, но има отлики. Диск с песните на майка ми подарих на старозагорската певица Дарина Славчева. Закърмен съм с народната песен, но към нея се прибави и всичко, което за мене направи маестро Благоев. След това при проф. Стоян Джуджев, който преподаваше народна музика, усетих тази пълнота по отношение на метроритмиката в българската музика. Това е изумително богатство. Когато поех пътя на диригент на хорове и ансамбли съм се стремял да не пропусна нито един събор, за да търся и откривам това богатство. Там наистина имаше прекрасни образци на българското фолклорно творчество. Към това прибавих и научните трудове на наши изтъкнати фолклористи. За мене е ясно, че колкото и да мислиш че познаваш фолклора, нищо не знаеш, ако не чуеш и видиш нещо на терен. Записвах песни, след това специално ходих при изпълнителите, питах, разпитвах, вслушвах се в подробностите, за да се добера до чистия извор, и да го посоча на по-младите от мене.

За съжаление много малко от тях „поемат“. Сега ние слушаме жътварска песен в съпровод на оркестър или кавал. Никога на жътва никога никой не е пял с оркестър и кавал. Лазарски песни по радиото се пеят със съпровод на оркестър. Нещо, което никога не е ставало. Коледарските песни по същия начин. Ако не си наясно с тези „подробности“, можеш да допуснеш големи грешки. Слабостта на музикантите, които завършват Пловдивската академия е в това, че те хал хабер нямат от автентичния фолклор.

Да изясним:Вие за обработения или за автентичния фолклор сте?

Дълги години съм правил обработен фолклор. Той стои на границата между класиката и фолклора. Зависи от това доколко фолклорът присъства като неразбито ядро или е само фон. Най-важна е културата на автора и на диригента.

Към всичко това сте и автор на няколко стихосбирки, отделно на текстове към десетки песни. Т.е. много и разностранни таланти притежавате.

Споменах, че през 1990 г. стихосбирката издадох „Случайно ли?“ След това издадох „Пристрастия“ – стихосбирка за възрастни. Но голямата ми любов са детските стихосбирки. Издадох вече шест. Последната от тях „Стихове и забавалки за деца големи и най-малки“ е за дечица от две-три годинки до 12 години. Приложил съм и диск с пет песни, предимно за предучилищна и начална училищна възраст по мои . текст и музика. Сега съм започнал и искам да издам диск с 14 български песни за тийнейджърска възраст. Недопустимо е българчетата да пеят чуждоезикови песни, а да не знаят нашите прекрасни песни.

Господин Георгиев, според мене, нямате основание за неудовлетвореност, че трудът Ви не е признат. От 2002 г. Вие сте Почетен гражданин на Стара Загора, носител сте на наградата „Стара Загора“, кавалер сте на световното отличие за фолклор „Оскар“, на наградата на Министерство на културата „Златен век“, на титлата „академик“ , присъдена Ви от Международната академия за традиционно изкуство, Франция и мн. др. За Вас коя награда е най-ценна?

Разбира се, че нямам основание да не бъда доволен. Благодаря на съдбата, че след толкова премеждия, върхове и падове, все пак съм успял да оставя диря след себе си. Най-скъпо ми е това, че успяхме през първите години на прехода, да отделим идеологията от фолклора и да го върнем при хората, да го съхраним и малко по малко да му вдъхнем нов живот.

На какво Ви научи животът?

Научи ме на това, че никога човек не бива да се отчайва! Винаги трябва да намериш сили у себе си, да се изправиш и да продължиш напред. Всичко може да мине, само човек да е здрав. Всичко може да се преодолее, ако човек върви напред!

За изминалите 88 зими и лета, осъществихте ли своите мечти и желания?

Не можеш всички желания да реализираш, но все пак трябва да опиташ да ги направиш. Важно е да опиташ!

Какъв е дневният Ви режим, че на 88 да изглеждате така шик?

Никога не пропускам да закусвам, без значение какво и никога не пропускам да направя гимнастическите си упражнения. В противен случай трябва да ходя с проходилка. Много важно е да имам ангажименти, колкото повече – толкова повече. Ето сега, поел съм задължението всяка вечер да извеждам на радходка кучето, а съпругата ми – го води сутрин. В преговори съм и вероятно ще направим в село Сладун на 30 юли т.г. фестивал в памет на народната певица Кичка Савова. Това ще бъде първият събор след всички, които пропаднаха. Уговорил съм с радиевци провеждането на Фестивала на българското мъжко пеене. Нямаме за съжаление училищно пеене, нямаме войнско пеене, а тази традиция трябва да продължи.

Какво Ви зарежда позитивно?

На първо място преданата ми и любяща съпруга Дора, с която живеем в мир и любов повече от 40 години.

Аз вярвам в напредъка на България. Вярвам в стъпките, които тя прави. Мисля, че ние трябва да се заредим с повече оптимизъм. Животът ни в България никак не е лош,приятели драги. Зная какво беше България в детството и юношеството ми, какво беше преди промените. България направи гигантски преход. Че е тежко, тежко е! Че сме назад – така е. Но как може тази огромна разлика да се преодолее за няколко години! Въпреки всичко трябва да живеем с вярата, че с всеки изминал ден родината ни става все по-добро място за живеене.

Какво, според Вас, е нужно за да живее човек в мир и хармония със себе си и със заобикалящия го свят?

Първо човек трябва да опознае себе си и да повярва в собствените си сили. Не се ли познава, той не може да опознае и света около себе си. Не опознае ли себеподобните, не ги ли обича такива, каквито са – тежко му и на него и на обществото.

Вие живеете ли в мир и хармония със себе си?

Не мога според моите представи, но се старая.

Каква е формулата Ви за щастие?

Да бъда полезен на каузата и на общността.

Какво си пожелавате за бъдните години?

Да мога да работя! Работа, работа, работа!

Имате ли девиз, който да е Вашето водещо кредо?

Винаги се изправяй, когато паднеш!

Благодаря Ви, господин Крум Георгиев! Честит рожден ден! Бъдете здрав и благословен! Раздавайте се на онези, които искат да тръгнат по пътя Ви!

Росица Ранчева