В деня на своята 60-годишнина художникът Тошо Стефанов пред Dolap.BG: “Просто искам да рисувам!“

Тошо Стефанов е роден на 12 юни 1960 г. в Стара Загора. Основно образование завършва в СУ „Васил Левски“, а средно специално – в Механотехникума „Н.Й.Вапцаров“ в родния град. Изобразително изкуство завършва в Педагогическия институт в Благоевград. 38 години е преподавател по изобразително изкуство в първото си училище -„Васил Левски“ и почти толкова и в Школата по живопис в Центъра за подпомагане на личностно развитие в Стара Загора. Има няколко самостоятелни изложби, десетки участия в общи регионални и национални художествени изложби, пленери, биеналета и др. Той е сред най-уважаваните художници в града на липите заради неговата скромност, отдаденост на изкуството и на учителската професия и безспорния му талант.

Господин Стефанов, кое поколение художник сте?

Второ поколение. Роден съм и съм живял в ателието на баща ми Георги Стефанов – на тавана в блока на бул. „Руски“ и канала на ул. „Братя Жекови“. Таванът постоянно течеше при дъжд. Баща ми постоянно се качваше на покрива да го залива с асфалт. Майка ми простираше прането на въжета, които татко опъваше по дължина на ателието. Баща ми рисуваше между прането и статива. Цялата къща миришеше на бои и терпентин. С това съм израснал. По разкази на майка ми, на едно малко столче съм стоял кротко и с часове съм наблюдавал как баща ми рисува, как приготвя палитрата, грунда…Никога не съм имал друго желание, освен да стана художник като баща ми. Много от малък съм искал единствено да рисувам. Израснал съм в ателието, в много специалната атмосфера, която и до ден днешен не бих заменил за нищо друго. Винаги, винаги съм искал само да рисувам.

Какъв човек беше баща Ви?

Прекрасен! Много добър! Винаги гледаше да помага на другите, никога не се е замислял за себе си, за някакви материални изгоди. Дълги години живяхме на този таван. Но от друга страна бяха хубави години. При него се събираха много негови приятели, предимно художници и хористи от операта. Най-ярки спомени пазя за Антон Дамянов. Бати Антон беше завършил сценография. Живееше близо до нас и много хубаво пееше. Събираха се често и пееха в ателието до сутринта. Беше много красив и харизматичен човек. Покрай тях се събираха Иньо Дебелият и Николай Качето от операта, чичо Жоро Славов, който хем беше адвокат, хем художник, Гошо Монев от Кукления театър…Идваха с опънатите платна и рисуваха у дома. Пееха цели опери. Беше много истинско и красиво.

Дълги години татко беше творчески секретар на Групата на художниците. След него стана Иван Попчев.

Баща ми беше преподавател в Института за усъвършенстване на учители. Направиха учителски блок и тогава се преместихме в нормално жилище – вече бях голям. Аз продължих да рисувам и ателието остана за мене и досега.

Кои бащини житейски уроци и за занаята, запомнихте завинаги?

И той така казваше: рисуването е занаят, на който трябва да си отдаден всецяло. Дори последните му дни, когато си отиваше, ме повика да ми каже как се прави грунд. Тогава нямаше готови грундове. Всеки сам си опъваше платната, сам си ги грундираше. Започна да ми обяснява колко туткал, колко това, колко онова, колко да ври, как се пипа с трите пръста да лепне. Беше тънка работа да си направиш хубав грунд. Ако не е добър – платното се напуква и боите падат.

Той ме научи как се създава една картина. Нещата се преживяват. Когато рисуваш трябва да бъдеш сам, да усещаш с всичките си сетива това, което те вълнува. Научил ме е на естетика, да различавам кое е естетско и кое – не. Кога една картина е готова. Има такъв момент – когато е готова, ако продължиш да работиш по нея се разваля композицията, балансът. Това е най-важно чувство за художника: Да усетиш кога нещата са станали и да спреш да работиш.

Бавно стават рисунките. Рисувам бавно- на етапи. Не ги правя всекидневно. Нарочно това, което съм захванал, го оставям. След два-три дни отивам, пак го виждам. Обръщам го обратно. Отново навлизам в идеята и така, постепенно ги довършвам. По-добре се вижда композицията, цветовете, вложената мисъл. Обичам да работя картините си на цикли, на серии. Проблемът не мога да реша с една картинка. Рисувам повече варианти, докато се изчерпи този цикъл. След това идва нова идея. Възможно е първоначалната да не е изчерпана докрай, но продължавам да я развивам в друга посока.

А житейският урок на баща ми беше да бъда добър човек, коректен, етичен към другите. Това е най-важното. Постоянно да даваш и да помагаш на другите, без да чакаш отплата.

Как определяте сега стила си? Промени ли се той през годините?

Създаването на стил е трудна работа. По-скоро при мене е начин на рисуване. Рисувал съм живопис и пастел, смесени техники, графики, експериментирам…

Рисувам моите преживявания и чувства. Изразявам ги по малко по-абстрактен начин. Но не е чиста абстракция. Има фигури, има елементи в тях. Искам да постигна това, което ме вълнува чрез цвят, чрез форми и композицията . Чрез цвят, чрез черно-бели петна и линии. Искам да има напрежение в самата работа чрез тези контрастни цветове, пресечени хоризонти и пътища за никъде. Имах преди време черни цикли. Бяха свързани с мои приятели, които вече ги няма, с поета Кольо Александров, който безвреме си замина от този свят. Той имаше идея да направим заедно една книга с негови стихове и мои рисунки. За съжаление книгата излезе след смъртта му.

Кои са темите, които Ви вълнуват в момента?

Времената, в които живеем, никак не са хубави. Особено за хората на изкуството, независимо в коя област се реализират. Отдавна животът ни се търкаля не към естетики, а към грозни неща. Това се вижда особено при младото поколение, което много малко внимание обръща на истинското изкуство – кино, театър, концерти, изобразително изкуство. За поезия и литература, според мене въобще не става дума. Това се отразява негативно на всеки от нас. Дразни ме чалгата във всичките й измерения – пошла музика, пошли филми, пошло поведение на хората, липса на възпитание, на уважение…

И Вие как реагирате на заобикалящия Ви свят?

Чрез рисуването.

Колко са изложбите и колко са картините Ви?

Имам пет самостоятелни изложби и участия във всички регионални изложби, в София и страната. Участвал съм в много пленери, биеналета и квадриналето „Митовете и легендите на моя народ“. През месец декември тази година предстои новото квадринале, за което започнах подготовка. А картините ми са стотици. В последната обща изложба, която и сега е подредена в зала „Лубор Байер“ имам три работи, но има още 10, които стоят в папките и чакат ред.

Няма ли да вдигнете изложба по случай кръглата Ви 60 годишнина?

Може би догодина ще стане. Обичам да изчаквам, да преценя стойността на творбите ми и тогава да ги извадя на показ. Наскоро си намерих едни малки репродукцийки, рисувал съм ги преди 25-30 години…Спомних си цялата серия от тези рисунки. Беше интересно. Констатирах, че доста съм запазил като начин на рисуване, но има и промяна. И мисля, че е в добра посока.

Комфортно ли се чувствате като учител по изобразително изкуство и то във Вашето първо училище?

Когато преди 38 години започнах работа в училище „Васил Левски“ заварих мои учители, които са ме учили. Странно беше усещането да бъдем колеги. Работата на учителя не е много лесна, но се свиква. Работех и работя с голямо желание. Хубаво е да работиш с деца. Те те вкарват в хубаво състояние. Разбира се има и ядове, но те бързо се забравят. Истина е, че всички деца обичат да рисуват. Зная със сигурност, че часовете им по „изобразително“ им са приятни и затова, защото с тях се държа по-приятелски. Най- важното е, че с тях рисувам. Вадя големи картони, събирам децата около себе си и рисувам заедно с тях това, което трябва те да направят. Аплодират ме…Или рисувам на дъската – едно време с тебешири, сега с маркери. И им става интересно на учениците. Мисля, че най-важният подход на един учител към децата е да им дадеш свободата за работа и в същото време да бъдеш взискателен да постигнат необходимото. Важно е да осъзнаят, че има смисъл от това, което учат. Защото има деца, които питат защо ми е да правя това. И аз обяснявам, обяснявам, търпеливо и спокойно. Мои ученици, вече пораснали, се връщат и ми се обаждат нарочно, за да ми благодарят за пътя към красивото, който съм им посочил.

Вие сте основоположник и на Школата по изобразително изкуство към Центъра за личностно развитие? По-различен ли е подходът Ви там?

В Центъра е още по-свободно. Там идват и малки дечица. Нямаме ограничение на темите. Всеки рисува това, което иска да рисува. Ако готвим тематична изложба да изпратим рисунки, поставям темата и те си разработват сюжетите. В Центъра имаме постоянно отворено ателие. Материалите им са тук, идват и продължават на етапи да правят рисунките си. Ако трябва, детето цял месец ще работи върху една рисунка, докато тя се получи както трябва. Тук имаме възможност и правим и линогравюри с по-големите. Най- малките художници са по на 5-6 години и карат докато изкласят.

Имате ли ученици, които вече са професионални художници?

Единият е Пламен Кирилов, другият е Милен Иванов – и двамата са възпитаници на Школата и вече са много добри колеги- професионалисти.

Често си говорим с родителите на децата от Школата. Не е нужно на всяка цена децата им да станат професионални художници, но това занимание им предлага не само допир, но и по-тясно навлизане в сферата на естетиката. Това неминуемо ще допринесе за тяхното изграждане като личности, без значение какво ще работят. Освен това ще бъдат подготвени да възприемат голямото изобразителното изкуство в залите.

Как присъства Стара Загора в творчеството Ви?

По принцип всичките си картини съм създал в родния си град. Тук съм бил на два старозагорски пленера. На единия рисувах по-конкретни неща, свързани с могили край града. Обичам си града, хубав е. Когато съм някъде другаде бързам да се прибера. Дори и на морето като отида, искам да се прибера. Тук имам друг въздух, друго усещане за свобода и вдъхновение. Всъщност Стара Загора присъства във всичките ми работи като емоция, като част от моята вселена.

Преди години бяхте много млад, когато съпругата Ви почина и Вие сам отгледахте двете си деца. Това много малко мъже могат да направят. Откъде Ви дойдоха силите, търпението, грижовността?

Децата бяха много малки. Дъщеря ми беше в първи клас, а синът ми – на три години. Продължихме да живеем и благодарение на помощта на майка ми ги изгледахме. Вече са големи. Имам внуци и от двамата. Дъщеря ми е учителка. Синът ми се занимава с графичен дизайн. Генът си е ген. Само че вместо бои и четки използва компютър. Добри деца излязоха и аз им благодаря.

Имате ли много илюстрации на книги?

Преди години съм илюстрирал томчета за Ханчевите дни и една Антология на старозагорски поети, подготвена от Георги Янев; Стихосбирките на Кольо Александров, на Минчо Стоилов, на Тильо Тилев – все приятели.

Какво мислите за приятелството? Има ли го или е само художествена измислица?

Приятелството е нещо много важно. Имам двама-трима приятели и повече май не е нужно. С тях се знаем от години и поддържаме връзка. Не че се виждаме всеки ден. То не е нужно, но когато се видим, си казваме много неща. Дори и да мълчим, както бяхме свикнали с Кольо, с мълчанието си казвахме всичко, изливахме си сърцата…

Кое, според Вас, е най-важно в живота?

Най-важно е да си добър човек, да се отнасяш добре и честно с хората. Да ги обичаш. Ако можеш да даваш – давай, помагай на другия. То ще ти се върне с добро. Пък и да не се върне – просто помагай. Това, че съм учител, много е допринесло за мене в тази насока. Защото така съм свикнал, тъй съм научен и така съм живял досега. Всичко което зная, го предавам на учениците си и на децата си. И гледам да го направя по най-добрия начин, да го възприемат.

Какво не можете да простите?

Не мога да простя лъжата, неискреността, фалшивите хора.

За Вас коя е формулата за щастие?

Моята формула е, че съм жив и здрав, че работя, че все още ми се рисува. Щастие е, че децата и внуците ми са живи и здрави и аз мога да им се радвам и да им помагам. И отново да се раздавам.

Коя е най-важната дума за Вас?

Благодаря! Напоследък по време на дистанционното обучение, когато децата ми пращат готовите си рисунки, след като сме се видeли по скайповете и платформите, казали сме си нещата- аз им пиша, че рисунката е отлична, композицията е много добра и накрая винаги пиша „Благодаря“. Децата ме питат защо им благодаря. Трябваше да им обясня, че са работили, че имат отношение към изкуството. Дано и те се научат да благодарят.

Каква музика предпочитате?

По отношение на музиката съм човек на двете крайности. По принцип рисувам на класическа музика и на рок музика. Има моменти, когато много силно слушам Ей Си/ Ди Си . Имам цигулкови записи на Игор Ойстрах. Обичам да слушам Мария Калас – много ми въздействат.

През изминалите два месеца на извънредно положение рисувахте ли?

Трите работи, които са изложени в зала „Байер“ бях започнал малко преди обявяване на пандемията. Има още три готови, но са много мрачни. Да стоят за по-нататък.

Как ще отбележите кръглата 60 – годишнина?

С любимите ми хора – с децата и внуците ми, с най-близките.

Има ли до Вас любима жена?

Да, има!

Какво не сте нарисували до сега?

Не зная какво още не съм нарисувал. Искам просто да рисувам. А какво ще излезе – не зная. Затова съмнявайки се, не вадя работите си на куб. Искам да ги събера, да направя цялостна концепция за всичко, което съм създал и догодина да направя самостоятелна изложба. Може би ще я нарека „Съмнения“.

Благодаря за интервюто.

Желая Ви здраве, творческо дълголетие и сбъднати мечти! Честит 60-ти рожден ден!

Росица Ранчева