По време на COVID-19 уникалният Светлин Стоев нарисува 30 картини
Господин Стоев , как прекарахте два месеца на изолация заради пандемията?
И преди пандемията и след нея, аз се самоизолирам заради работата, с която е изпълнено денонощието ми. Рисуването, скулптурата и писането са дейности в самота. Честно казано, никой не ми е липсвал през цялото време на самоизолация. Доброволно отшелничество, самовглъбяване и работа. Много работа. И разбираш колко си малък. Хората на изкуството са страдалци. Те се пържат непрестанно в житейския си тиган между дявола и звяра, доброто и злото…
Колкото пъти разгърна албумите или вляза в лоното на изкуството, как да подмина Караваджо? Въобще не ме интересува, че химическият анализ, който му е правен на костите е потресаващ – че има натрупване на олово, че маслените бои, в комбинация с червеното вино, са го довели до смъртта му. Физически може би, но духовно ? Само „Йоан Кръстител“ да беше създал му се гарантира безсмъртието.
Ние , творците на свободна практика, сами си плащаме сметките. Никога не сме търсили от държавата помощ. Не сме хленчили, не сме искали нищо. Не съм си и помислял, че мога да работя в предприятие и да се подчинявам на някой началник. Това преди много години направих само в Старозагорска опера, за да „крада“ занаят, да се преборя с големия формат -10/15 м. Усвоих този начин на работа и се върнах към малкия формат, почти миниатюри. Преоткривам толкова неща, което е безкрайно интересно и няма място за депресии, отчаяние, страхове …
Но си самоомръзнах. Вече започнах да заприличвам на някой друг . Глупаво е да се пиша герой. И аз като поп Минчо Кънчев, като ям бой си казвам. Няма нужда от героика. Живеем в хубави мъжки времена.
Сега в мъжки времена ли живеем, както беше писал големият Николай Хайтов?
Не бих казал. Светът принадлежи на жената. Тя го моделира. От нея зависят мода, прически, отношения, дом, семейство и всичко останало. Но човек трябва да има съзнание за дълг и за честно извървян собствен път.
Нищо ново няма. Странно е как досега не сме преоткрили истините за живота.
Какви са новите Ви открития?
Христо Танев открих. Той беше мъж, който не налучкваше, а със сигурност знаеше какво прави и докога ще го прави. Загради си с кръгче датата и часа на кончината си. Бях критичен към картините му като към всеки приятел и той към мене. Но това не значи, че омаловажавам направеното от него. Този хоризонт, това ехо от небесна тишина е много силно негово попадение. Той вървеше изправен през изгорялото стърнище, без да се ангажира с този или другия, с нечии мнения и титли. Пред мене заяви:“Ако успешно премине операцията на очите ми, всеки ден ще правя по нещо добро за България“…
Другото преоткриване е брат ми Илко Стоев. Написа невероятна книга „Пристанищата на Кайн“. В нея няма нито една празна дума. Мога да я чета като „Еклисиаст“. Преизпълнена е с много премерена информация. Правена е на ден по лъжичка , за да я четeш бавно и постепенно, за да я осмисляш, да вникваш в нея. Ето достойни хора. Привидно усмихнати, лекомислени, малко тра-ла- ла, но всъщност изключителни в това, на което са се посветили. Има други, които се вземат много на сериозно, но в тях се корени завистта.
Какво направихте през последните два-три месеца?
Около 30 картини. В ъндърграунда, в няколко полузатворени кръчми намирах утеха. Като някой дърт сом в подмол се мотах сред отритнати мъже от времето… Намалих почти до нула любимите си каракачански кучета. Свърших си работата там. Не съм очаквал благодарност, но и толкова злоба не бях очаквал. Все едно магаре да изоре нивата, цялото в кал и пот и върху него накрая да се яхне някой с бял костюм и да отиде на магистралата с думите:“Махни това мръсно магаре..!“ Ако не е било магарето, кой щеше да го изведе на магистралата?!
Основна тема на картините ми е Богоявлението. То не е само до смирението. Навремето загубих дете. Подарих на Бачковския манастир икона. Никога не бях рисувал икона. Като върнах лентата назад, жена ми е заченала със сина ми Данко точно тогава. Това е малък пример, че Бог чува и вижда всичко. Да не говорим, че в Бачково израснах, със Свети Георги със змея. Майка ми е от Асеновград. Когато трябваше да й се направи операция на ставата, помоли братовчедка си да отиде до Бачковския манастир и да й запали свещичка за здраве…Явно тези и още стотици неща се натрупват в подсъзнанието ми. И ако баба ми ми говореше за таласъми и караконджоли, за зверства и то най-вече от гърците, в Асеновград хората са по – друг народ – по-необременени от битието, по-ларж, закачливи, с чувство за хумор. Там шегата и майтапът са нещо свещено. Баща ми отива един ден сред природата, сяда до един чинар и чува някой, който мете, да попържа:“Скъси ми живота, маминката ти мръсна…Ей, отиде ми животица“. Баща ми помислил, че за някакъв човек иде реч. А то, докато мете, на чинара листата падат и отново трябва да ги смита…
Дядо ми правеше палдъми за коне. Това са кожените ремъци, с които конят се запряга в каруцата. До последно не си казваше тайната в занаята, в който беше всепризнат. Само на мене каза:“Боя с кръв. В боята слагаш кръв, която вземаш от кланицата“…Дали от него не прихванахме с брат ми нещо към „бояджилъка“ и към рисуването…
Заведоха ме на един мой файтон, дето съм рисувал. Бях забравил този файтон. Купиха от мене коня. С парите от този кон платих първата национална изложба за каракачанско куче – 750 лева. Лукарин се казваше конят. Веднага се превърна в награди, дипломи, грамоти, кебапчета, бира и водка. Даже имам едно разказче „Ти му свириш хоро, то кючек играй“. Беше идиотско напиване. Този, който го купи, ми казва:“Брада, ти знаеш ли, че има един файтон. Един Духожник от Стара Загора го прави“. Викам си, кой ще е тоя, който да рисува файтони, кой? „Брадата“ – вика. Абе, аз съм Брадата…И си видях файтона…
Ей такива стотици истории най-различни, трябва още дълго да рисувам, защото са истински, за истински хора… По време на изолацията им направих напречен и надлъжен разрез и започнах да пиша следваща книга.
Винаги ли този жизнеутвърждаващ дух е царствал във Вашето интелектуално семейство? И четиримата мъже сте чешити и половина – баща Ви писателят Йордан Стоев – Даки, брат Ви Илко, синът Ви Данко, който също е оригинален художник ? От къде е коренът?
Нашето семейство е една каруца, която по много странни пътеки се катери и слиза. А къде е коренът не зная! Колко пъти говоря с баща си – хубаво, пиши романите, новелите и разказите си, но бръкни надълбоко и потърси корените ни. Имаме някакъв родственик свещеник от македонския край. Но македонски песни аз не мога да пея, докато родопските направо влизат в сърцето и душата ми. Синът ми е тъй, племенникът ми е тъй. Има някаква съдбовност. Всеки е роден в крайна сметка за нещо…Много рязко се отварям на приказка, както сега и не правя от това капитал. Най-хубаво е тихомълком да си вършиш работата.
Един приятел ми направи любопитна характеристика. „Брада, Брада, гледам те как сам си усложняваш живота, защо бе човек? Много по-лесно е да си чакал и да се правиш на вълк“. Казвам му, че такива наши съвременници миришат на чакали, но никога няма да станат вълци. И в изкуството е така. Каквото и начинание да подхванеш, тръгнеш ли с чиста душа, няма да намериш карамфили и рози по пътя си. Пък статуквото е такова: да въртиш опашка. Никога не съм въртял опашка, на никого, на никого!
Казахте, че много от картините Ви са посветени на Богоявление? Каква е причината? Окачвате ли среща Бог като присъда – добра или лоша?
Готов съм всеки момент да си духна свещичката! При мене тя гори от двете страни. Ако трябва да бъда честен, страхувам се да срещна Господ Бог. Имам вътрешни угризения. Не съм влизал в църква от години, което е мой много голям грях. Там се влиза с наведена глава и открито сърце. Не мога от лицемерие да искам прошка и утре да правя пак същото. Човек в крайна сметка живее за едната чест и достойнство.
Как можете да нарисувате вярата?
Тя е като сянката на човека. Тя е в тебе. Ако ти стиска, да гледаш нещата в очите. Вярата! Ако я нямаше щяхме да носим чалми на главите си. Скоро гледах филма „Време разделно“ и се опитах да вляза в драмата на Караибрахим. Той до последно избягва кланетата и пожарите, които са начини да пречупиш вярата у тези побелели и помъдрели старци, които не знаят житейските истини ли? Много лесно може да се преобърне, но в кой свят … Както стана и в патента за каракачанското куче. Тегобите изнесох 30 години на гърба си. Какво ли не беше? Приглуших ушите на целия свят. Бях заприличал на кучето. И се чудя как още съм жив.
И защо вдигнахте белия байрак за тази удивителна българска порода?
Свърших си работата. Оставих една пътека, през която никой не е минавал бос през тръните, камъните и чукарите. От там нататък нека други да се оправят. За съжаление не виждам нещата да са потръгнали напред. Такава душевност има в това животно. Такова сърце и дух, толкова диво и истинско и толкова питомно и любвеобилно е…То ти шепне с поглед кой си…Само сред бурите се юрва да посреща вълците, да се бие с тях, да пази селото, да обикаля района…
Всеизвестен факт е, че Вие с цялата си необузданост, неподкупност и дивост от една страна, от друга – тънък наблюдател на хората „втора ръка“ – овчари, говедари, непрокопсаници, често бездомници и пияници, но с чисти сърца на деца, които станаха герои в книгите и картините Ви, станахте пример на истински мъж, на мъжкар, на човек на честта. Как у Вас живеят ведно толкова и сила, и нежност?
Много колеги творци ползват клишета, както на поведение, така и в изкуството. Но никой не показва болката. Не показва ежедневната битка, която бушува в гърдите между доброто и злото, между завистта и честолюбието. Изглеждам силен и че не ми пука от нищо, но всъщност съм много раним и емоционален. Имам един приятел Бичо – огромен мъжага 2.18 м. Мъж като канара и ми казва:“Какъв родопчанин си, ако не се разплачеш на гайда..?“ При брат ми как е? Той е нежен човек, друга струна звънти у него. За сина си нямам обяснение. Да има начин ще живее постоянно в гората. Стреля с лък, тренира карате, безцеремонен и рисува. Много хубаво рисува…
Та на въпроса: Това е един безкраен монолог с доброто и злото едновременно. Биеш се на два фронта. В Родопите ми разказаха приказка:Един чобанин имал две кучета -едното чисто черно, другото -чисто бяло. Синът му го пита:“Тате, кое куче е по-хубаво?“ Бащата отвърнал:“Ако си лош човек, ще храниш черното куче, ако си харен – ще храниш бялото. Ти си избирай!“ Т.е. човек е със свободна воля.
Вие, господин Стоев, тачите ли празника на светите братя Кирил и Методий?
Това са свети хора. Нямам идея каква смелост, търпение и всеотдайност са имали, да напишат азбуката, да проговори този народ, да я дадат на славянския свят, да се изправят във Ватикана срещу машина от компилации и да заявят, че българският език е свещен. Велики двама братя. Велик подвиг.
За глаголическото писмо брат ми има думата. Той е хванал тяхната искра. Когато проучваше Ситовския надпис установи, че една част от него е преправяна с ръждясал перон, за да излезем едва ли не тюрко-езични. В „Пристанищата на Кайн“ е написал всичко подробно, който иска да прочете подробности.
Но съвършено ясно е, че Кирил и Методий са божи пратеници, мисии. Нищичко за себе си не са направили. Нямат никаква лична облага. Всяка буква, създадена от тях, носи вибрация на духа български и славянски.
Вие правили ли сте опит да ги нарисувате?
Не, те са благи и смирени хора, а аз рисувам буйни и диви мъже.
Казахте, че пишете новата си четвърта книга?
Новелата се казва „Вълчо лято“. Поводът е, че на един камък видях вълчица – като скулптура, без да мърда. Една муха й кацна на ухото и тогава я видях, как го мръдна. Тогава я съзрях. По принцип вълците свързваме със зимата, с мрака с гарваните, с мършата и кошарите. Видях я сред жежко лято – дългокрака, усмихната, като ледена царица. До нея две малки вълчета. И те не мърдат… Интересно поведение на умно животно, при това -майчица…
Какво искате да кажете на съвременниците си?
Всеки мълчаливо да приема съдбата си. Да прави всичко, в което вярва и никога да не забравя, че трябва да обича. Да обича! Да обича!
Росица Ранчева