ЕДНА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ ЗА УПРАВЛЕНИЕТО НА ЕДИН ГЕНИАЛЕН ЦАР

Проф. д-р Христо Макаков

Да си цар, особено в България, не винаги е приятно и лесно. Това много скоро проумява Борис І, още като млад княз. Възкачвайки се на престола, тогава още хан Борис, той се сблъсква с редица външни и вътрешнополитически драматични за държавата проблеми, които младият владетел трябва да разреши. Всъщност пишещият тези редове нито иска, нито може, нито се наема да направи цялостна оценка на личността и делото на Борис І. Повествованието ни е само опит да се осветли от съвсем конкретна изследователска гледна точка – тази на управлението и мениджмънта – сложните Борисови проблеми, решения, терзания, находчивост и последващ триумф, довели до формиране, укрепване и развитие за векове напред на българската национална идентичност чрез въвеждането на славянската писменост в България.

Cин на Пресиян, роден през ІХ век, той се възкачва на престола през 852 г., заварвайки умерено силна в позициите си българска държава. Началото на неговото управление никак не е добро. Борис има военни конфликти с Източнофранското кралство, Византия, Хърватия и Сърбия, които въобще не са успешни. Напротив, войниците на Сръбското княжество пленяват дванадесет велики боили и в добавка сина му Расате-Владимир, като това е явен признак за провал и липса на пълководчески качества. Това допълнително удря по авторитета на държавата и чувствително разклаща и намалява влиянието и позициите й на Балканите.

Другият свръхпроблем на Борис е, че той е хан (княз, впоследствие и цар) на държава, но не и на единна нация. Българи (със собствени богове, вярвания, традиции, ценности, обичаи, претенции за влияние, собствени исторически корени, постижения, култура и бит), славяни (със същия списък собствени специфики, на всичко отгоре племената са доста повече от седем) и наследниците на траките (не по-малко различни и претенциозни) съставят общност, държава, селища, поминък, войска и пр. Но не и монолитна, единна и устремена нация. Едва ли са били рядкост междуетническите напрежения, боричкания и търкания помежду им, борбата за власт, надмощие и влияние над останалите. Сбор, но не и конгломерат, съставляващи, но не и цяло, елементи, но не и хомогенен народ с общоприета идентичност. Липсва единение, липсва кауза, липсва обединяваща идея, липсва национална идейно-ценностна и културна доктрина. Липсва нация!

Това не е само Борисова констатация, нито пък той пръв се сблъсква с проблема. Още половин век преди него, хан Крум създава първите за българската държава писани закони като опит да се въведе правов и административен ред в страната. Наред с това той е искал законово да уеднакви правата на славяни и българи. Изтривайки различията помежду им, Крум дори променя традиционното облекло на етносите, като въвежда единно (по модел на аварите) облекло за всички. Очевидно действията му не са сработили, проблемът е останал, за да се изправи отново пред Борис. Начин за решаването му той вижда в приемането и утвърждаването на нова, привнесена от другаде религия, която е различна от досегашната идейност, идеология, култура – християнското учение и вяра. Фактите от историята са известни – Борис е покръстен на 14 септември 865 г.лично от Фотий. Кръстник му е византийският император Михаил ІІІ и той приема името на своя „духовен отец”.

Преди това князът прави доста успешни дипломатически совалки и преговори между Рим и Константинопол – и едната, и другата църква много държат да християнизират Балканите. Може би обстоятелствата, може би обещанията на Византия, може би личното Борисово предпочитание за цезаропапистка църква, а не папацезарическа, каквато е Римокатолическата църква, са в основата на избора. Така или иначе Борис и България приемат християнството и източното православие. Дали е имало съпротива срещу християнизирането? Безусловно, няма как да бъде иначе! Съществуват данни за по-ранно приемане на християнството от отделни групи. Всъщност това е процес, а не моментен акт! Дали новото учение е „наложено с огън и меч” също е въпрос спорен, дискусионен и от уважение към историците, бихме оставили историята на тях.

Борис строи църкви. Бързо, трескаво, с вплетена в решителността му енергия по-скоро българската църковна институция да стане автокефална, самостоятелна. Византия е обещала, Константинополският патриарх Фотий – също. А дотогава „временно” Патриаршията и Византия ще изпратят свещеници да помагат, служат и развиват новосъздадената българска християнска вяра и духовност. Точно в това, оказва се, е проблемът.

По данни на проф. Б.Димитров за около 20 години в българските земи са построени около 10 000 църкви. (С цялото ни лично уважение към Б. Димитров, числото ни се струва малко преувеличено. Ако приемем, че в едно населено място е построена по една църква, то дали в българските земи тогава са съществували 10 000 селища? И по колко хора са живеели във всяко едно от тях? И по колко църкви е можело да бъдат построени в едно селище, в което са живеели 300 души? И какъв финансов, човешки, материален, трудов, каноничен, строителен ресурс е необходим, за да се построят 10 000 църкви за 20 години?) Да приемем доста по- занижен (три пъти) брой църкви, т. е. около 3 500, струва ни се, че е сполучливо компромисно виждане за последващата история. Тя предстои!

А идеята не работи, идеята и очакваните за държавата ползи от покръстването просто се провалят и Борис на практика влиза в ново поражение. Този път фатално – поне така се очертава. Основните бариери са две. Едната – в тези 3 500 църкви служат 3 500 свещеници. От Византия – ромеи, гърци. Първо, никога двата народа не са се обичали взаимно толкова много. Второ, езикът на свещенослужителите не е понятен, не е разбираем за миряните и това „затваря” пътя към познанието, душите и вярата им. Не се получава! Има и трето – във всички случаи тези 3 500 свещеници на Византия през някакъв период са се отчитали в Константинопол за свършената работа, за успехите и неуспехите и покрай това какво е положението в българските земи, нагласите и настроенията на народа, кое го вълнува, какво го боли и т. н. Сещаме се, нали? С други думи, тези свещеници не могат и не вършат на Борис никаква работа. Безполезни, те даже работят срещу него, отнасяйки се към народа, а и към самия Борис високомерно – като към васали.

Втората (и не последна) бариера. Знае се, че за да функционира, в Божия храм трябва да има поне един свещеник и около 20 конкретни богослужебни книги. И книгите трябва да са написани на езика, който миряните разбират и говорят. С други думи, за да изпълни замисъла си, Борис е трябвало разполага с 3 500 комплекта от въпросните 20 книги, написани на разбираемия български език, т. е. 70 000 тома, и още 3 500 свещеници, владеещи (четящи, говорещи и пишещи) на същия този език.

Борис няма нищо – нито една книга, нито един свещеник, нито един вариант, но пък има един очертаващ се грандиозен провал. И себе си! Крахът му като държавник изглежда неизбежен.

Ефективно управление е, когато „правилният човек върши по подходящ начин с необходимите хора онова, което трябва”. И необходимите на Борис хора се появяват- учениците на Кирил и Методий: Климент, Наум, Ангеларий, Сава Лаврентий и Горазд, бягащи и спасяващи живота си. Зимата е на 886 година.

Константин (Кирил) Философ /827 – 869/ и Михаил (Методий) /815 – 885/ са двама от общо седемте синове, родени в семейството на високопоставения военен управител (друнгарий) на Солунската крепост Леон/Лъв/ и жена му Мария. Възприето е, че те са гърци, византийски аристократи, показали завидни качества, интелект, постижения и влияние върху хода на европейската история, канонизирани за светци, равноапостоли, обявени от папата за съпокровители на Европа. В житейския им път присъстват обучение и преподавателска дейност в Константинополския университет, Багдатска дипломатическа мисия при сарацините и халиф Джафар ал Мутавакил, мисия при хазарите в Крим, мисия при аланите (гр. Фула, близо да сегашния Херсон), Великоморавска мисия, мисия в Панония, Венециански диспут, мисия в Рим. През периода 851 – 855г. в манастира „Св. Полихрон” в Мала Азия (в района на днешна Бурса, Турция) те създават първата славянска азбука – глаголицата, и с това променят историята. Константин умира в Рим на 14 февруари 869 г., едва на 42 години; погребан е в криптата на базиликата „Сан Клементе”, като приема малко преди смъртта си монашеската схизма с името Кирил. Методий умира на 6 април 885 г. във Велеград. За свой приемник посочва Горазд – архиепископ на Моравската църква.

Новият папа Стефан V през септември 885 г. издава була, с която забранява богослужението на славянски език. Също и отстранява Горазд като архиепископ. Папската була е имала сила само върху славяните по средното течение на р. Дунав и част от учениците на Методий бягат на изток, по течението на реката, търсейки спасение за живота и познанията си. През деня се крият, а през нощта вървят към съдбата си и онова, което не знаят, че им предстои. Именно през зимата на 886 г. те се озовават в Белград, задържани са от боритаркана (управителя) на Белград – Радислав, след което са препратени с придружители в столицата Плиска и настанени тайно в домовете на доверени на Борис боляри. Борис не разгласява за бегълците, той още не знае какво да прави с тях. В продължение на месеци тайно се среща, обсъжда, беседва с тях,и най-вече… мисли. И измисля, при това замисълът му е гениален.

Наум и другите остават в Плиска. Заедно с присъединилия се към тях Симеон, те започват усилено, но прецизно да превеждат на славянски (или говоримия от българите език) богослужебни книги. Но не просто Божието слово, а онези, двайсетте книги, нужни да осигурят функционирането, дейността, службата и проповедите в храма божий. Онези книги, които попаднали в ръцете на искрен и талантлив свещеник, ще осигурят разбирането, влиянието и душевните промени във всеки нормален и жадуващ почтеност, упование, истина и вяра мирянин. Нужно е време, но то, времето, както винаги, е малко. Те работят самоотвержено, вдъхновено, упорито, денонощно, знаейки, че те, тези няколко човека, вършат онова, което никой друг на земята вместо тях не би могъл и няма как да направи. Те са призвани, те са задължени морално, те са вдъхновени, те имат мисия, важна, много важна, архиважна! Такава мисия, каквато идва само веднъж и то ако историческата ситуация и съдбата ти възложат. Ако решат и ако си избран. От тях! Това е и основното което вършат те, книжовниците от Преславската школа, чийто основен център е Голямата базилика в Плиска. И които, привличайки по-късно към себе си Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и редица други, ще създават профила и съдържанието на процеса, известен като „Златен век на българската култура“. Според някои изследователи Плиско-Преславската школа е със значимостта на трети по време на възникване университет след Магнаурската школа (Константинополския университет) през 425 г. и Ал Каруин (Фес, Мароко) през 859 г. Школата (вече Преславска) е най-значимият книжовен, литературен и културен център на България и славянството през следващите десетилетия.

Климент (Охридски) е човекът, избран от Борис да осъществи може би ключовата част от стратегическия му замисъл. Роден е около 840 г.и според някои данни като ученик и последовател на Кирил и Методий, той е участвал в хазарската, аланската и великоморавската мисия на двамата братя. Ръкоположен за свещеник лично от папата,по-късно, през 868 г., във Великоморавия,презвитер Климент е хвърлен в затвора, след което заедно с част от учениците на Методий е преследван и изгонен. Прекосява на сал „от три липови дървета” Дунав в търсене на спасение, живот и изява. Изпратен е от Борис в град Девол, област Кутмичевица, за да основе… не книжовен, а подчертаваме образователен център на България.

Кутмичевица е част от областта Котокия в днешна Македония на границите й с Гърция и Албания. Там той разполага с три, предоставени му от Борис имения (държавата застава плътно зад Климент с всичките си ресурси и подкрепа), но като че ли най-много харесва това в Охрид, където създава онова, което днес наричаме Охридска просветна школа. Школата е образователна, просветителска, тя има ограмотяващи (а и други, както ще видим, задачи), а не книжовни функции. Книжовността е в Плиска, после в Преслав.

За седем години Климент обучава около 3 500 юноши и младежи на четене и писане, на глаголица. Да, паралелно с това, пише жития, похвални слова, църковни химни. Посочват се между 15 и 50 негови съчинения и творби. В „Кратко житие” е казано, че Климент „измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил”. Може би, затова той е посочван за човека, който е създал и въвел кирилицата. И изглежда съвсем логично – нали именно се занимава точно с това, точно с ограмотяване и кой по-добре от него би могъл да съзре, че има и по-опростен, разбираем, възприеман с лекота и най-вече достатъчно функционален вариант на глаголицата. И с цялата си почтеност го назовава признателно на учителя си Кирил. Освен на грамотност той обучава (или просто споделя знанията си) и на лечителство, и на овощарство, и на мироглед и на другите несъмнено много неща, които знае. И така 3 500 млади хора, знаещи да четат и пишат „на българско наречие”, съсредоточени на едно място. Защо? С каква цел? Какъв е смисълът? Кой издържа Климент, ако щете?

През 893 г. новият цар Симеон премества столицата си в Преслав. На състоялия се голям църковен събор,извиканият преди това Климент е ръкоположен и обявен за епископ на Величката ( Велека и Дрембица) епархия и става „първият епископ проповядващ на български език“. И отново се връща в Охрид, но този път придружаван от Наум. Всъщност са изпратени от Симеон като продължение на набелязания от Борис план. Само че вече ръководител на просветната школа е Наум.Именно той продължава с ограмотяването, образованието и… преписване. Преписване на онези 20 книги, преведени (вече) в Плиска и Преслав, които са така нужни за замисъла. Всяка от тях е уникална – само един екземпляр, свръхважен, свръхнеобходим, свръхценен. За преписването на една книга (размножаването е ставало чрез преписване на ръка – книгопечатането дълго още ще очаква откривателя си Йохан Гутенберг) е необходим месец работа. Лесно е да пресметнем: за една книга – един месец, за два месеца още две книги, след още месец те стават осем, след месец – шестнайсет и т.н. А книгите са двайсет като заглавия и всяко от тях е нужно поне в 3 500 екземпляра – по един за всеки от новопостроените храмове. И така общо 70 000 броя, които предстои да бъдат преписвани и размножавани от тези 3 500 грамотни, обучени от Климент и ръководени вече от Наум, млади хора.

Климент също не бездейства – той изпълнява последните важни приготовления за големите скорошни промени. Той обучава. Отново, но вече не на четмо и писмо. Подбрал най-умните, интелигентни, нравствени и способни младежи, той ги подготвя за бъдещи свещеници. Докато „преписвачите” преписват, размножават и напредват, напредва и Климент. И ето, че първите момчета са обучени и Климент ги ръкополага с пълномощията на епископския си сан. Има свещеници, има и нужните комплекти от 20 книги, има и църкви, които чакат да бъдат изпълнени с Божието слово от българска реч.

Настава часът на тържеството и триумфа на Борисовия замисъл (а Борис е още жив – до 2 май 907 г.), когато по каменистите пътеки на българските земи, от Охрид на изток върви младо попче, стиснало драгоценния вързоп с нужните му за цял живот книги, с току-що набола мъхеста брада, босо, енергично, знаещо какво ще прави до края на живота си, вдъхновено и дръзко в желанието си мисията му да бъде част от променената и новосъздаваща се единна нация. И пристигнал в централните български земи, той получава назначение в поредния храм, където (любезно или не съвсем) благодарят на гръцкия до момента богослужител и го изпращат там, откъдето е дошъл и където му е мястото, като досегашното му се заема от когото трябва, решен и годен да върши каквото трябва. Оставям тази история без коментар, в боязънта си да не я разваля.

Когато на 23 декември 910 г. Наум умира, Климент го погребва на брега на Охридското езеро, там „в дясното предверие” на построения (893–900 г.) от самия Наум манастир, носещ името „Св. Архангели”, а впоследствие неговото име. И до днес там се съхраняват мощите на свети Наум Охридски (Преславски).

За последен път Климент, пристигайки в Преслав, моли цар Симеон да бъде освободен като епископ и фактически управник на областта, но Симеон отказва. Уморен и на преклонна възраст, Климент умира на 27 юли 916 година в Охрид. Погребан е в църквата на манастира „Св. Пантелеймон”, а по-късно останките му са пренесени в църквата „Св. Богородица Периблептос”.

Теофилакт нарича Климент „пръв епископ, който проповядва на български език”. Димитрий Хоматиан отбелязва за него: „Пръв той, заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с Божественото съдействие на тукашния български диалект от Кирил (…)”. И двамата са канонизирани от Българската православна църква. А всичките заедно – Кирил, Методий, Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд, създателите и разпространителите на глаголицата и кирилицата – са почитаните от Българската православна църква и милиони вярващи „Свети Седмочисленици“.

Направеното от свети равноапостолния цар Борис-Михаил І, решил да покръсти българския народ и да му осигури собствена писменост, всъщност е постигане на жизненоважни за държавата и нейното управление цели. Неуспешен военачалник, но блестящ дипломат и управник, той съгражда държава и нация с изключителен потенциал за култура, цивилизация, политическо и дипломатическо признание; държава, съперничеща на най-големите в Европа; държава, приела, развила, предала и на други славянска писменост, култура и държавност.

А защо в Охрид? Просто е – защото е встрани, далеч,и е труднодостъпен и необезпокояван от лоши византийски помисли регион. Не е ли гениално? За добро или за лошо!

Любопитен щрих в историята, описана тук, е писмото на Константинополския патриарх Фотий (885 или 886 г.), в което той съветва и наставлява Борис как да управлява българите. Ето какво му пише: „Колкото и за умен да се мислиш, не избягвай беседите с хора по-умни от теб;

– управлявай, уповавайки се не на тиранство, а на благосклонността на поданиците си – това е по-здрава опора на властта, отколкото страхът;

– прави разлика между обич и страх: които обичат, не се боят, а които се страхуват – не обичат;

– служи си с жива реч, тя често притъпява острието на копието;

– обкръжавай се с хора добри, а не развратни, за да не мислят, че и ти си такъв;

– не бъди бърз в свързването с приятели и подбирай такива, които казват неща истински, а не само приятни и ласкателни;

– хвали приятелите си в тяхно отсъствие, за да не изпаднеш в ласкателство;

– назначавай за началници хора справедливи и богати с добродетели, но само след като узнаеш дали са такива и в частния си живот – и чак тогава ги прави съучастници във властта;

– пази се от прибързани и обидни думи, а също от подигравки – те нанасят сърдечна рана на осмените и ги излагат на презрение;

– помни добрините, които си получил, забравяй добрините, които си сторил;

– награждавай бързо достойните за награда и се радвай, а наказвай виновните бавно и скърбейки;

– бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към ония, които грешат спрямо тебе лично;

– не наказвай в гнева си, той е сляп и не прави разлика между добро и зло;

– своите злополуки понасяй доблестно, чуждите – със скръб;

– не злоупотребявай с властта като простираш ръка към чуждото;

– не се предавай на пиянство и разкош, защото те са гибел за държавата;

– избягвай завистта като тежка за всяка душа болест;

– отбягвай да се вглеждаш във всяка жена като от остра и смъртоносна за душата стрела;

– пази се от предателство, това е най-голямото злодеяние;

– пази се от прекалени обещания, те не вдъхват доверие;

– не бъди надменен, но и не говори позорно и низко в угода на множеството;

– не върши нищо беззаконно в угода дори на приятелите си;

– не очаквай отплата за направени добрини, но не отлагай благодеянията си и отбягвай благодеяния, наполовина сторени;

– не натяквай за сторени от тебе благодеяния или за сторени на теб злочестини;

– не се възгордявай в дни на благополучие, но и не унивай в дни на злополука – и двете неща са срамотни;

– ако паднеш – нека падането ти послужи за урок да не падаш”. (Вж. Цанев, Ст. Български хроники. т. 1, с. 193 – 194, 2007.)

Ако изключим стилистиката на изказа, съветите на Фотий са актуални и днес особено по отношение на управлението на хора и политиката в човешките отношения. Как ги възприема Борис и дали ги е спазвал, това е тема на отделен анализ, но определено собственото му управленско ежедневие, битие, терзания, провали, решения, постижения, успехи, триумфи и последствия го правят да изглежда лишен от необходимостта да му се дават точно пък управленски съвети и поучения. Справя се сам, при това съвсем не по най-лошия начин. Един наистина изключителен български цар!