Зорница Тодорова пред Долап.бг: „Готовността ми да се поставя на мястото на ближния е повече от всякога“

Зорница Тодорова е преводач от руски и английски, преподавател по английски език в Тракийски университет и в „Берлиц”. Тя е сърдечна, светла и позитивна, една от емблематичните усмивки на този град.

Специално за Долап.бг Зорница отговаря на въпросите ни.

Повече от месец невидим, но много опасен вирус Ви изолира в дома Ви, както и всички българи и целия свят. Как я карате? С какво се занимавате? Кое или какво най-много Ви липсва?

Към дата 4ти май, трети месец от намесата му в живота ми, продължавам да не разбирам кое му е опасното за човек, който години наред се грижи всеки ден за здравето си, а не само когато телевизорът му заповяда.

В дома си изолирана не съм била и не мога да говоря от името на някого, който под натиска на телевизията е избрал да бъде. Излизах си всеки ден най-целенасочено и с най-голямо настървение, даже си занесох компютъра на работа, където ми бяха отпаднали повечето ангажименти, само и само да имам всеки ден повод  да изляза.

Занимавам се с придвижване на неща, които си зависят лично от мен. Или с досвършване на недосвършени, или с подраняване на предсрочни според принципа на Бенджамин Франклин: „Свърши утрешната работа днес, защото НЕ ЗНАЕШ КАКВО ЩЕ ТИ ПОПРЕЧИ УТРЕ.“

Най-много ми липсват отворените пътища!

Какво първо ще направите, когато падне извънредното положение?

Ще хвана морския влак час по-скоро!

Как оценявате духовния климат на нацията ни по време на COVID-19? За какво са опасенията Ви?

За нацията не знам, но за обкръжението си… Не съм очаквала от здрави, прави хора да се изпокрият и като се засечем, с половин уста да ме поздравяват отдалече. Чувствам, че резервите ми към тях няма да паднат с „падането на извънредното положение“, но съм благодарна, че получих възможност да си „сверя часовника“. Иначе разбрах, че хората, дето викат „само да падне извънредното положение“ са същите, дето преди викаха: „само да минат празниците“, „само да се поразхлади“ и „само да се постопли“.

Опасенията ми са, че се оказвам не сред „законопослушници“, а сред „телевизоропослушници“ и че от такава „нация“, чиито граждани доброволно са отказали да мислят с главите си, може да се очаква всичко.

Опасявам се също, че от управляващите както страната, така и конкретно моя град също може да се очаква всичко. Защото не мога да приема, че „за наше добро“ нашият „най-добър град за живеене“ се превърна в затвор с блокирани пътища, полицейски час, опаковани паркове и забранени пейки, а нека не забравяме и спрените кафеавтомати – последното удоволствие по джоба на един потиснат, от ден на ден все по-обезправен и лишен от доходи човек, какъвто съм се чувствала лично аз. Това бяха все основни за мен права и свободи, които не можех да си представя, че е възможно да ми бъдат отнети, но изпитах отнемането им на гърба си. Това е, от което се опасявам най-вече. Че неща, които не съм могла да си представя в една „свободна страна“ и „правова държава“, бяха въведени независимо дали мога да си ги представя или не. Както и че бяха приети, включително от мен, под страх от глоба. Лицето на Страха, а именно страха от глобата, който ме караше да „се строя“вкъщи до 20:55, както и страха да не би да забравя да си взема маската на излизане, е това, което ме уплаши преди всичко в мен самата.

Забелязвате ли нови добродетели, които избухнаха у българина?

У българина не мога да говоря, но мога да посоча каква добродетел наблюдавам у самата себе си, без изобщо да съм очаквала. Готовността ми да се поставя на мястото на ближния повече от всякога. Горещото ми съпричастие не просто към видимо „онеправдани“, а включително към хора, за които преди съм смятала, че им е „широко около врата“, докато аз едвам съм „свързвала двата края“. Хора, които сега намирам в определени отношения жестоко покосени и се изненадвам как милея от все сърце за тях, вместо да злорадствам над загубите им.

Как коментирате писаното в социалните мрежи?

За да се съхраня душевно, съм се старала дотук дори да не знам какво е то, както и излъчваното по телевизията. А ако някой все пак е държал да ми каже, съм се старала да сменя темата или да прекратя целия разговор.

На какво ни учи коронавирусът?

На съпричастие повече от всякога.

Как мислите ще се промени светът ни след пандемията?

А до какво доведе тя? До едно безкрайно „оставане вкъщи при семейството“, далеч от всякакви видове „спасение“ навън, които за мен са форми на консуматорство. В този смисъл аз лично се надявам светът ни след пандемията да се промени в посока към все по-малко консуматорство и към все повече истинско, чисто, напълно безплатно общуване. Защото, както се казва в книгата ПАРИТЕ ИЛИ ЖИВОТА, консуматорството идва като заместител на общуването и настъпва там, където истинските връзки между хората са разрушени.

Коронавирусът как провокира Творчеството у Вас?

Да намирам изход от всяка ситуация, особено материална. Както бях научила от един графит на стената на Yo-Ho-Hostel във Варна: „Being broke makes me fucking creative“. Или, в по-свободен превод: колкото по-закъсала, толкова по-изобретателна 😉

Как поддържате форма?

Душевна – с отказ от телевизия и социални мрежи.

Телесна – с хранителни добавки „Хербалайф“, с ходене пеша поне два часа на ден и качване на стълби вместо влизане в асансьора. Относно лакомствата казвам, че въздържанието от тях сега е по-лесно от всякога – никой отникъде с нищо не ме черпи, а когато това отново стане, след три месеца развиване на нови навици, се надявам да не ми е проблем да устоя 😉

Какво е пожеланието Ви за старозагорци?

Както призовава Милена със своя характерен дрезгав глас в добрата стара песен от началото на демокрацията:

„Може би ви изглежда наивно,

но с реалния риск да сгреша,

ще ви кажа: ходете, момчета,

ЕЖЕДНЕВНО ХОДЕТЕ ПЕША!“

Въпросите постави Росица Ранчева