Захари Стоянов – летописец на националната революция

Иван МАТЕВ

Захари Стоянов (1850-1889) – 170 години от рождението на националния летописец

Годеник на свободата!

Дух страстен, образ невъзможен…

Криволичещите стръмни пътеки на духовното ни освестяване водят повече от столетие признателността на потомците към едно светло и легендарно име – име неподвластно на времето и неповторимо по индивидуалността си като естетическо явление.

И това име-символ е Захари Стоянов!

Неговите учители бяха невежите потомствени ратаи. Университетите му – бедите и страданията от жестокия робски жребий. Непрестанно и немилостиво гонен от своята нерадостна , зла съдба, но неутолимо жаден за светостта на знанието – годеник на Свободата, Захари Стоянов е най-необикновеният и самобитен, бих казал Богопосочен, революционно-литературен гений в късновъзрожденската ни епоха, а по-сетне и в културата на новообвободена България.

Суеверното и некнижно до двадесетата си година медвенско овчарче, прекарало по-голямата част от дните си в добруджанските степи сред овце и в компанията на своите полудиви събратя по участ, съумя за броени години да надмогне невъобразимия средновековен пъкъл, довел го в определен период едва ли не до умопомрачение; и да се извиси по дух, по интелект и нравствена позиция, а и по дела до пенливия гребен на националната ни революция.Та само едно десетилетие след като революционната българска вълна се бе разбила, но и разкъртила вековния отомански бастион, Захари Стоянов възкреси с летописите си по начин невъзможен или по-точно по начин възможен единствено нему- със смайваща ерудиция, с изгарящо слово и вулканична страст- страстите български, пред които днес немеем…

Народополезната дейност на Захари Стоянов изгражда и същевременно разграничава три главни, но неотделими един от друг, периоди в сюблимния му живот: участие в национално-революционното движение /член на Русенския революционен комитет -1872г., 1873г., организатор на Старозагорското въстание – заедно със Стефан Стамболов, Георги Апостолов и Георги Икономов – през м. септември 1975г., един от четиримата апостоли, заедно с Панайот Волов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков, и на Четвърти Пловдивски революционен окръг в Априлската епопея – 1876 г.; Активна обществено-политическа дейност / от Освобождението в Сан Стефано -1878 г. до Съединението в Пловдив -1885 г., в което /Съединението/ той играе първостепенна, идейно и политически глобална роля; политическа, гражданско-социална, историко-документална и литературно-критическа дейност /след Съединението на 6 септември 1885 г.- до преждевременната му смърт в Париж на 2/14 септември 1889 г.

Краткият, но извънредно интензивен, превратен и бурен живот на Захари Стоянов, открива пред съвременния ни и действително смаян взор фигурата на един изключително амбициозен и даровит човек- пламенен патриот, жертвен народен син – при това остро наблюдателен, проницателен народовед и народопсихолог, професионален революционер, смел и неукротим общественик – безкомпромисен /унищожителен/ журналист, блестящ оратор, несрещан сред класиците ни писател-белетрист.

Захари Стоянов излиза от дълбоките и тайни недра на народната низина, преодолява хаотично натрупаните от времето пластове на съдбоносни и страдални за България исторически промени – взема и той съдбовно участие в тях, печели съратници и горещи почитатели, но и многобройни врагове…След внезапната си смърт, Захари Стоянов /по фатално неотменим български обичай/бива за дълго забравен, дори отречен, за да дочака духът му търпеливо и горестно обновителната светлина на обективната национална оценка, отредила му най-сетне заслуженото по достойнство и върховото по приноси място в новата ни политическа и културна история. Духът на Захари Стоянов е вграден вовеки в пантеона на българската нация. Там той категорично е определен като класик на българската литература!

Но образът на Захари Стоянов не би добил своето пълно национално съдържание и не би натежал в историята ни с универсалната си духовна мощ, ако не се изтъкне съдбоносната, а и спасителната значимост на писателското му дело. Тъкмо то разкрива най-ярките и сюблимно-непреходни качества на сложната душевност на летописеца.То ни посочва най-редките/понякога екстремно-индивидуални, друг път комплексно-народностни, но недооценени и днес/ способности на характера и волята му. И в този смисъл, малцина български писатели са влезли в историята на националната ни литература с толкова богат обществен и естетически капитал и с такава кратка /от професионално и времево гледища/ литературна практика.

Писателската си дейност Захари Стоянов започва едва след Освобождението – в края на 70-те или по-точно в началото на 80-те години на ХІХ век, когато самият той е на тридесетгодишна възраст. Така че реално творческият му процес трае по-малко от девет години! А какви качествени изменения имат тези девет години за българската литература, за българския народ въобще?- С главоломните си морално-исторически завои, колизии и лутания; с обществените си конфликти, несъответствия, идейни и нравствени превъплъщения; с невъобразимо и непостижимо високите си историографски, народопсихологически и чисто художествени завоевания…

На 24 декември 1880 г. вестник „Независимост“ отпечатва първата статия на Захари Стоянов „Знаеш ли кои сме?“, подписана с псевдонима на Любен Каравелов „Барон Лулчо“. И тя буквално отприщва белетристичната лавина на летописците и на спомените, изляли се неудържимо от паметта и душата, от сърцето на многострадалния автор. Творецът Захари Стоянов работи основно – би могло да се каже изключително в областта на прозата, като тематично и концептуално /проследено в обратен хронологически ракурс/ той разглежда: съвременните му обществени, икономически и политически въпроси; проблемите на Съединението на България; национално-революционното движение в предосвобожденската епоха. Огромна е заслугата на житиеписеца Захари Стоянов, че след 1878 г. тъй пръв от българските интелигенти и писатели обръща директно погледа си към бързо /и нелепо/ забравените от нова България нейни национални герои, изследва основно и страстно личностите и делото им, полага дълбоко и непоклатимо темела на благородния и съкровен култ към тяхната памет. Неуморното, но и неугасимо огнено перо на Захари Стоянов реди една след друга остри полемични брошури, фейлетони, исторически очерци, национално-събитийни панорами, биографии, мемоари:“Васил Левски /дяконът/…С портрет на хероя“ /Пловдив,1884/; „Записки по българските въстания“/т.1. Пловдив,1885/; „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, 1867-1868“ /Пловдив, 1885/; „Христо Ботйов. Опит за биография“/Русе, 1888/ и т.н. Тук обезателно трябва да припомним, че Захари Стоянов е първият издател на осемтомните събрани съчинения на Христо Ботев /1885/ и Любен Каравелов /1886-1888/.

Верен на жизнената правда, неотделим от националната истина- човек с усет и презумпция за личностното си присъствие в историята, повествователят на „Записките“ нищо не скрива: нито от блясъка, нито от тъмните страни, нито от възторга или от крушението на революционното движение. Силата, а и слабостите на народните водители – цялостните им психологически портрети са показани от него с всичките им измерения. Въпреки и потопен в една историко-обусловена романтична среда, критическият взор на автора не е притъпен. Той остава до последната страница на „Записките“ изострен и буден.

Захари Стоянов е обективен и психологически задълбочен писател. Нему не е чужда противоречивата човешка природа. Драматичното, трагичното и комичното в „Записките по българските въстания“ вървят успоредно, но и съжителствуват оценъчно-комплексно в съзнанието и в словото на автора. Затова Захари Стоянов не идеализира, а съвсем искрено и автентично демонстрира радостта и готовността за саможертва у революционерите, ведно с първичната им родова чистота, съчетани с неподправения жизненоутвърждаващ хумор на народа. И едновременно- със страха, еснафските пресмятания, подлостта, а и предателството на друга част от героите си. Българският летописец не покрива с евтино лустро наивните романтични мечти на поборниците за събарянето на могъщата многовековна Турска империя. А всеобхватно, исторически достоверно и обезателно документално – при това с неподправена емоционалност и откровен вълнуващ публицистизъм, с гражданска и обществена жар, с неподражаем стил и език, който в много случаи е своеобразна квитесенция на българския национален характер, Захари Стоянов реставрира талантливо и тотално атмосферата по времето на Априлските събития от 1876 г.

Безспорен исторически и народоведчески принос на Захари Стоянов е, че в своите произведения и най-вече в „Записки по българските въстания“, той прониква в почти всички нива на тогавашното отоманско общество, запознава ни с портретите и участта на хора от най-различни социални и нравствени слоеве, пък и от различни националности и религии. И този народопсихологически, а и чисто етнически разрез на Захари Стоянов е безценен влог, но и градиво в осмислянето на редица научни аспекти на балканистиката и в наши дни.

Именно поради това произведенията на Захари Стоянов са изправяли винаги изследвачите пред най-разнообразни и сложни проблеми, чието изясняване би разгадало отчасти и неимоверно сложната личност на българския национален летописец. Захари Стоянов е не само писател в конкретните измерения на това понятие и в общоизвестните нам представи за това занятие. Той е преди всичко взрив от национални и човешки същности – ерупция на идеи, реализации и оценки на съдбата на една цяла нация.

Захари Стоянов е извънземен дух, от който всички се интересуват и към когото всички максимално се стремят – и литературният, и културният историк, и социологът, и народопсихологът, и журналистът, и политикът – всички, които желаят да опознаят и да се сродят с една от най-драматичните и възторжени епохи на българското битие – епохата на националното Възраждане.