Поетът с ватенката на 90 години

На 7 май 2020 г. се навършват 90 години от рождението на големия българския поет Пеньо Пенев, наричан често „Поетът с ватенката“. Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Страда от хронична депресия, а в последните години от живота си и от алкохолизъм. Негов кумир е Владимир Маяковски. Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години, за да се използва неговото име от пропагандата само като символ на комунистическата борба.

Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско . Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, като става негов бард, пишейки едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Работи като журналист във в. „Димитровградска правда“. По-късно е редактор във в. „Стършел“.

За пръв път печата през 1947 г., но поради липсата на „пробивност“ и „адаптивност“ остава встрани от издателствата, където за негова сметка шестват посредствеността и партийната лоялност. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956), „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“(1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).

След много житейски изпитания, лутания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26-и срещу 27-и април 1959 г. в хотелска стая №18 на хотел „Москва“ в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността, в която е принуден да живее след „Великата промяна“ – лансирането в литературата на посредствени „творци“ с „ангажирана“ поезия или публицистика, липсата на перспектива за обикновените хора, включително за създателите на Града на младежта (Димитровград) и дори раздаването на новите жилище на партийни функционери, милиционерски началници и всякакви други „заслужили другаре“.

Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем. Разочарован от тази „нова“ действителност и от крушението на идеалите си за тържеството на новия Човек, но без да се отказва от своя силен хуманизъм и социална ангажираност, Пенев предпочита да приеме смъртта като последен и най-значим протест срещу всички недостатъци на т.нар. „социализъм“ по негово време.

Това е причината самоубийството му да се пази почти в тайна от недолюбващата го власт, макар широката общественост да продължава години след това да се интересува кой и защо е довел до смъртта този певец на човечността, любовта и светлия идеализъм.

Има два брака и един син.

В Димитровград има музей, посветен на живота и творчеството на Пеньо Пенев. На негово име са наречени градската библиотека и паркът „Пеньо Пенев“ в града, където е поставен и паметник на този бележит представител на българската поезия от периода на т.нар. „социалистически реализъм“.

През 1962 г. е удостоен с Димитровска награда за литература за стихосбирката му „Стихотворения“. През 1970 г. е обявен за Почетен гражданин на Димитровград. От 1970 г. Община Димитровград учредява Национална литературна награда „Пеньо Пенев“. Присъжда се веднъж на 2 години, в рамките на дните на поезията „Пеньо Пенев“, които се провеждат около рождения ден на поета – 7 май.

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

 

Умореният ден догорява,

плаче вятърът – сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

 

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека…

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

 

Още крачка – и ето го края! –

Извървяна е тя, извървяна…

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

 

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко… и всичко загубих –

няма щастие, щастие няма!

 

Сам да бъдеш – така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

 

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. –

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

 

Всеки огън гори – догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти – прецъфтява,

туй, което се ражда – умира.

 

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

 

… Догорелият ден над гората

нека само кърви като рана…

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна…

 

ДНИ НА ПРОВЕРКА

(финален откъс от поемата) 

По дяволите! –

празношумният пазар на суетата празна!

На тоя свят

за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!

Възседнал валяка грамаден на епохата желязна,

аз ида с громол

на деня по острия чакъл.

На мойта съвест новото правителство реши:

не са за мен

съблазните минутни, когато пак

човешкото сърце крещи на дните смутни в шепите барутни!…

 

Дойдох на тоя свят

да видя слънцето,

в ръка да взема

плода на радостта,

наливал сладост много векове.

Написана е моята съдба поема

във по-свободни, бели стихове

и с теб, епохо, ний не се римуваме,

но ритъмът един и същ е в нас!

 

И не от вчера ний воюваме,

и не от вчера в зной и мраз

сивей на моя гръб работната рубашка,

попивала потта солена на усилни дни.

 

Не знам ще доживея ли до старини,

не знам дали в ръка с тояжка

ще търся порти и пътека.

 

Дори да си отида рано – нека!

На мен ми стига, че навреме се родих!

Това столетие сега е мой длъжник!

За него с кръв и пот платих,

платил съм всеки негов миг,

платих му приживе,

 

Аз имам да уреждам с него сметка!

Записал съм си я в партийни директиви

и то през всяка нова петилетка

ще плаща с лихвите на моите мечти.

 

О, колко много има то да ми плати!

С протегнати ръце,

с отворени очи ще си умра.

И след смъртта ми, към зорилата зора,

ще гледат моите очи,

ще гледат дотогава –

и моята душа ще бъде будна,

дорде, поела по посока права,

премине най-подир Съдбата многолюдна

и всички трудности през прохода.

И пак ще бъда като барабанчик в похода,

и пак ще водя маршовата стъпка на родината –

аз, глас и съвест на епохата!

 

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.

И пак ще се върти по стародавния си път земята –

деня на хората ще грейне още по-засмян.

Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

 

Ще има пак звезди… и кучета… ще има,

виещи към тях… като преди.

Яснее този мирен ден отвъд. На път!

Човекът е човек тогава, когато е на път!