Почетният гражданин на Стара Загора, поетът Таньо Клисуров пред Dolap.bg:”За доброто сме отговорни всички“

Г-н Клисуров, повече от месец невидим, но много опасен вирус Ви изолира в дома Ви, както и всички българи и целия свят. Как я карате? С какво се занимавате? Кое или какво най-много Ви липсва?

Невидимата война, така определиха немалко хора сегашната пандемия. Врагът е с „корона“. Тази корона не е дадена по конституция и борбата за „свалянето й“ е наистина жестока, вече паднаха и жертви.

Като обикновен човек съм напрегнат. Не участвам в първата редица на битката. Там са други хора, които дълбоко уважавам и подкрепям. Моето скромно оръжие е стихът. В социалната мрежа споделям свои творби и се радвам на отклика на стотици хора. Това лично на мен ми дава сили. Допускам, че поне малко преливам сили и кураж и на своите читатели. Оптимист съм. Надявам се, че в края на краищата човешкия дух ще се окаже по-силен от коварния враг.

Колкото до изолацията, тя не ме притеснява толкова много. Моят „занаят“ е самотен. Така че сега не е кой знае колко по-различно от преди. Онова, което най-осезателно отсъства в ежедневието ми са живите срещи с читателите. Често се връщам в спомените си към моите последни срещи – в дом „Литературна Стара Загора“ заедно с писателите от Хасково, с читатели в къща-музей „Гео Милев“, с учителите от Шесто основно училище, в Дома на писателите в Бургас, където представих книга на наша поетеса… Е, липсват ми и сутрешните срещи с приятелите в кафенето – белестриста, с художника, с професора…Но се чуваме по телефона, вдъхваме си кураж един на друг.

Какво първо ще направите, когато падне извънредното положение?

Ще изляза без маска и ще се разходя по красивите старозагорски улици. Надявам се, че моите съграждани също ще свалят маските – в буквалния и преносен смисъл. Маската не е била никога мой любим атрибут. За съжаление и сега не малко хора надянаха маски в преносния смъсъл, за да скрият истинските си лица. Станаха изведнъж прекалени хуманисти, патриоти, съвестни граждани. Дано пандемията ги е променила наистина.

Как оценявате духовния климат на нацията ни по време на COVID-19? За какво са опасенията Ви?

Духовният климат се сътворява от мнозинството, но като че ли хората на изкуството, на литературата би трябвало да имат главната отговорност. Виждам активност у артисти, художници, писатели. Опитват се да заемат мястото, което годините на прехода им отнеха. Виртуалното общуване с публиката не е съвсем пълнокръвно, но все пак е нещо.

Забелязвате ли нови, добродетели, които избухнаха у българина?

Не бързам да давам оценки променило ли се е нещо в положителна насока у днешните българи. Повтарям: нека мине време, нека минат дните на изпитания, нека се утаят истините. Тогава ще видим. Но ако отново изплуват алчността, грубостта, простащината, омразата – ще бъда страшно разочарован.

Как коментирате писаното в социалните мрежи?

Не преувеличавам заслугите на социалните мрежи. Те са претоварени с амбициозни, но незначителни лични споделяния, които удовлетворяват само егото на своите автори. И все пак Интернет е една от малкото възможности днес да кажеш своя дума.

На какво ни учи коронавирусът?

Разбрах, че всичко е преходно и затова цената на настоящето е висока. Разбрах, че трябва да бъда по-смирен, по-сдържан в оценките си. Да видя по-трезво изминатия път, да разбера, че не ми предстоят още кой знае колко възможности и затова всяка нова възможност да я използвам пълноценно.

Как мислите ще се промени светът ни след пандемията?

Много бих искал да видя променен свят. Но ако хората си останат същите, светът няма да се промени. Ще бъде жалко. Световната история ни показва, че светът почти никога не се е учил от грешките си. И ако се е опитвал да се учи, то е било за кратко.

Коронавирусът не провокира ли перото Ви?

Имам няколко нови неща. Ценя едно от тях, което има и пряко отношение към днешната обстановка в страната. Но искам да узрее още малко. Идеята е, че трябва да осъзнаем: Бог е в самите нас, „в сърцето и душата“, както е написал великият поет. И не трябва да разчитаме и да се уповаваме единствено на небето, а всеки да може да изрече към другите: „Разчитайте и на мен!“ Ето едно стихотворение, което е в унисон с Великден, защото нали обичаме да повтаряме, че Бог е любов.

ПРЕЛИВАМ ВИ ЛЮБОВ

Бавно-бавно нека капе – лекарят ми каза –

кръв ли е – полека се прелива…

Искам тъй на боледуващите от омраза

да прелея моята любов горчива.

По една тръбичка тънка ще им пратя

от лекарството във болните им вени.

Я не се подсмивайте ехидно, неприятели!

Още можете да бъдете спасени.

Още може все пак да се промените,

иначе ще се окаже късно –

току-виж със нокти сте разкъсали гърдите

на доброто – прощъпалниче невръстно.

Бавно-бавно аз от любовта си ще ви капвам.

По-голяма ли е дозата – ще ви убие.

За доброто всички отговорни сме еднакво.

Даже боледуващите от омраза, даже вие!

В навечерието сме на празника на празниците -Възкресение Христово. Какво е пожеланието Ви за старозагорци?

Скъпи съграждани, изпитанието е голямо, но Празникът Великден е пример, че човечността може да победи!

Въпросите постави Росица Ранчева