Отец д-р Йордан Карагеоргиев пред Dolap.bg:”Обичта е най-силната ваксина срещу всички вируси!“

Отец д-р Йордан Карагеоргиев е ставрофорен свещеноиконом в Стара Загора. Роден е на 1 юни 1962 г. Вероятно в свещеническата общност той е с най-много висши образования. Завършва най-напред инженерни науки в Техническия университет в Русе, а след това -журналистика. Преди да се дипломира е ръкоположен за свещеник от митрополит Панкратий. Завършва по-нататък Богословие и Психология. Защитава докторантура по Психология и е преподавател в Педагогическия факултет на Тракийски университет. Предстоятел е на храм „Св.Паисий Хилендарски“ в квартал „Зора“, на храмовете на Старозагорските минерални бани, на Тракийски университет, на с. Колена, с- Сулица и др. 22 години е капелан (предстоятел) на храм „Св. Николай“ в Затвора в Стара Загора, като е кръстил в православната вяра над 1000 лишени от свобода. От 13 години е предстоятел и на параклиса „Св.св. Козма и Дамян“ при едноименния Дневен център за възрастни с ментални проблеми. Ръководител е на Културно-просветния отдел при Старозагорската света митрополия.

С благословението на Негово Високопреосвещенство старозагорският митрополит Киприан отец Йордан Карагеоргиев даде интервю за читателите на Dolap.bg, за което изказваме специална благодарност.

Отец Йордан, обръщаме се към Вас в това сложно, динамично време, в което всеки човек е неспокоен, стресиран, несигурен за утрешния ден, защото сте и духовник и психолог. Как хората по-лесно да преодолеят тази задължителна социална изолация и притеснение?

Нашият архиерей, Негово Високопреосвещенство Старозагорският митрополит Киприан мисли в тази насока. Потърсили сме няколко психолози, които имат отношение и участват в богослуженията и които са съпричастни с духовния живот в града и в епархията. Те ще бъдат на разположение на всички, които имат конкретни въпроси, за да им помогнат в дадената ситуация.

Трудно е наистина времето, защото ние сме свикнали съзнанието ни да бъде заето с много неща. Попадайки в такава ситуация, без да искаме започваме да се вглеждаме в себе си. Започваме да ограничаваме нещата, с които ежедневно сме се занимавали. Но в цялата тегота от проблемите, които са ни налегнали, има и нещо добро.

Свети Йоан Кронщадски казва, че люлката на душата е сърцето. Ние не си даваме сметка колко много енергия разходваме за неща, които съвсем спокойно можем да пренебрегнем. А човешката душа и човешката енергия имат граници. Говоря в чисто физически план. Разсейвайки се, нямаме време да се концентрираме за събития и факти, свързани с болките на хората, с които животът ни среща.

За такъв човек, с огромно любящо сърце, много ми се иска да припомня на старозагорци. Става дума за арх. Ваня Тончева. Тя беше от поколението скромни личности в Стара Загора, които направиха прехода от комунизма към демокрацията и връщането на вярата в Господ Бог. Тя носеше в себе си не само възрожденски дух, но една особена мекота, която българската душа в някаква степен има. Но в дни като сегашните, особено се нуждаем от нея.

Връщайки се назад във времето си спомням, че когато за първи път се срещнахме говорехме с часове. Тя се интересуваше от служението ми в Затвора, в началото на 90-те ходини на миналия век, което беше ново не само за Стара Загора, но и в национален план. В затворите свещениците са служели до 1944 г. В Старозагорския затвор е служел отец Симеон Евлогиев. По същото време е служил и в т.н. Окръжна болница. Разбирайки от мене, че в Затвора има лишени от свобода, които с години не са посещавани абсолютно от никого, Ваня Тончева реши, че може да помогне на такива мъже да имат вяра, да ги подкрепи духовно. Имаше лишени от свобода, за които 10 години никой не само не се е погрижил, но и не е помислил. Направихме списък. Създадохме група от хора, повечето от тях с ниски доходи, но Ваня успя да ги мотивира. И в събота и неделя, тези доброволци започнаха да ги посещават. Носеха им дребни неща – цигари, вафли, плод…Но не за това затворниците се радваха. Тогава беше разрешено веднъж месечно посещение. И през целия този месец живееха с надежда и очакване за този един ден и час, през който ще дойде човек, който мисли за тях, дава им надежда, че могат да имат избавление и нов път в живота. Цялата енергия, която излъчваха доброволците и особено арх.Ваня Тончева , им даваше увереност, че са хора като всички останали, че сме заедно, че има нова, добра надежда.

Ваня раздаваше цялата си пенсийка за момчетата от Затвора. В един момент се наложи да й направят операция. Близките й бяха събрали средства, за да си вземе малко хладилниче за през лятото… След месец се оказа, че средствата са отишли за лишените от свобода.

Ваня им даваше обич. Бил съм доста по-млад и не съм можел да разбера нейното пълно себераздаване. Казвал съм й, че някои от лишените от свобода едва ли не с насмешка се отнасят към нейната майчинска отдаденост. Вече имаше проблеми с краката…Питам я:“Защо го правиш“, а тя ми отвръща:“Защото така го чувствам“.

Много по-късно, когато нея я нямаше се оказа, че тази безрезервна обич, от която всички се нуждаем да изпитаме поне в някакъв етап от живота си, си е казала думата. Някои от лишените от свобода, не веднага, ако и да са хора с по няколко присъди, започнаха не само да я търсят, но да говорят за нея като за най-скъп човек, който им е дал силата и вярата в живота.

Защо разказвате всичко това отец? Какво общо има с пандемията, причинена от коронавируса?

Защото се оказва, че обичта дава надежда, колкото и патетично да изглежда. Но това са механизмите. Това всъщност е духовният растеж на душата. Сега е моментът, когато сме сами, когато имаме възможност наистина да се вгледаме в себе си, дори да се върнем назад във времето не само да си дадем равносметка. Защото, когато човек остава насаме със себе си, съзнателно или несъзнателно започват да изкачат на повърхността на съзнанието му, от сърцето му, от дълбините на душата му неща, които никога целенасочено не е търсел. Спомени, преживявания, несбъднати мечти, обиди и пр., които са оставили по-ярък спомен върху душата му.

Но сега е моментът да се помолим. Да си спомним за нашите близки. Някои се оплакват, че скучаят. Не може да се скучае при положение , че имаш възможността да се помолиш за най-близките си хора, пък и за хората, които познаваш. Бог ни изпраща толкова много хора в делника ни, които наистина имат нужда да се помолим за тях. Духовната енергия и благодатта на Светия дух, казано на църковен език е навсякъде. Тя се чувства. В момента, в който се помолиш, човекът получава благодат, но и ти получаваш благодат, защото проявяваш любов.

Бич за нас е бързането. Самият аз непрестанно бързам. Това много ми тежи, защото понякога идват хора, които искат просто да си поговорим. С Ваня Тончева сме разговаряли с часове – и на живо, и по телефон, тогава бяха стационарни. По-нататък ни грабна ежедневието, особено при мен. Сега е момента да намерим начин на човека, на когото сме искали да покажем обичта си, да я покажем. Първо с молитва, второ – да го изберем по телефона, или да му напишем писмо.

Лекарството сега е вътре у нас. Това, което също препоръчвам е: Намерете някоя духовна книга и я прочетете. Това ще бъде полезно не само за телата ни, но най-вече за душите ни. Защото, когато в душата има мир, той се предава и на тялото.

Трудно е, но сега е моментът да се осъзнаем, че сме всъщност едно цяло. Ще дам един пример: Свети Нил Мироточиви е светец, който има много предсказания. В едно от тях казва:“Времето ще бяга от хората!“ В друго казва:“Службите в църквите ще станат като конски тропот!“, т.е. ще се бърза. Бях в Казанлъшкия манастир три години. Там службите са дълги. Когато Дядо Панкратий ме изпрати на служба в „Св.Богородица“ първите няколко седмици ми беше някак много особено, че тук службите са по-кратички, макар че някои от тях продължават 2-3 часа. Наистина това, че нямаме време да се вгледаме в себе си е болка. Американски психолози са изследвали защо човечеството става все по-нещастно с всяко изминало с десетилетие. Отговорът е, че човек все по-малко време оставя за себе си. Факт е, че сме задоволени, а някои и презадоволени материално, но нямаме време душата ни да се срещне с истински стойности. Затова в душите ни е пусто и мрачно.

Кои са истинските неща, според Вас, отец?

Оказва се, че истинско нещо е разговорът помежду ни. Делничните ни разговори са изключително важни, ценни и лечебни. Превърнали сме разговора в чисто механичен контакт:“Как си?“ „Добре съм“…и се разминем. Не можем да се разкрием. Светците казват:“Заговори, за да те видя!“ На нас българите ни е стара народопсихологична черта да сме се затворили в себе си, не обичаме да се разкриваме. А когато ние не се разкриваме и хората срещу нас, също не се разкриват. Това е част от механизма на човешката психология. А когато не се разкриваме, онова, което ни тежи, не можем да споделим.

Тук мога да направя паралел с истинската изповед. Когато човек влезе в храма и се изповяда пред свещеника, чувства благодат. Първите няколко изповеди са особено благодатни, защото душата започва да чувства, че нещо става, че започва да се освобождава.

Често се оплакваме, че няма сродни души. Как да я открием, когато нямаме време да се вгледаме в себе си, камо ли в другия. Милост Божия е, както казваше Дядо Борис, човек да намери сродна душа. Така срещаш друга дуща, която вибрира на чистотите на твоята вибрация. Сърцето тупти по начина, по който тупти и твоето сърце. Не намирайки такава взаимност, ние се отчуждаваме. Получава се парадокс: От една страна по време на криза всеки от нас става мнителен – дали този, който влезе или който говори с мене не носи вируса или нещо друго. Човешкото мислене е многоцветно. Но когато имаме възможност, както сега, оставяйки сами със себе си у дома, намалявайки – искаме или не така наречените социални контакти, които дефакто са срещи на повърхността, сега е моментът да пренаредим пластовете в душата си, за да можем след кризата да имаме възможност да станем по-други, по-открити. Когато човек има възможност по-често да слиза в сърцето си, както казват исихастите, толкова по-често се учи. Защото там, в сърцето му е срещата между него и Светия Дух, между човека и Бога. Няма по-голямо знание от това, човек да познае себе си. Единственото вечно нещо на земята е човешката душа. За да се срещне с вечността, човек трябва да влезе в себе си. И Светият Дух да го научи, да отвори сърцето му. Когато Светият Дух усети любов в сърцето на един човек към друг човек – нещата се случват. И обратно. Любовта е дарба на душата.

Ако се връщам за кой ли път към арх. Ваня Тончева, то е защото тя имаше тази дарба. Отиде си в един от хосписите. Обездвижи се, имаше тремор на ръцете, даже не можеше да се храни, да чете…Но тя и в последните си часове носеше по-друг заряд. Ходех да я изповядвам, да я пречистявам. Беше станала около 40 кг. Дето съм два пъти по-голям като физика, черпех сили от тази жена, която имаше бодрост, радост, особена енергия. Имаше в нея някакъв особен мир. В момента имаме потребност от този мир. Той се постига с изповед. Колкото и да ни се струва, че е архаична, че в нея има „попщина“…Изповедта е нещо невероятно. Оказва се, че предпазвайки се от този коронавирус, ние всъщност лекуваме и душата си. Редно е, които могат да се пречистят, да приемат и свето причастия. То е другото, което трябва да кажа. Казвам го, не защото съм свещеник, а защото съм убеден в думите си. Това не е моя мисъл, а на светите отци. Нещо, което е проверено и от времето, и от много човешки съдби.

Как да се възпитат чувствата? „Любовта избяга от човешките сърца, хората не са вече братя…“- по думите на стария Герак от повестта „Гераците“ Елин Пелин? Неспасяемо стартира нагонът за материално благополучие. Завистта и озлоблението са повсеместни. Сайтовете са препълнени с крайно негативни оценки, най-често от лаици…Не срещам усмихнати хора. Как да „настъпим дявола“ и да потърсим добротата и обичта у себе си. Апропо, у всеки човек ли е заложена обич?

Едни от първите ми служби като свещеник бяха в параклиса „Св. Арахангел Михаил“ в Затвора. На една служба можеха да се събират 12-14 човека. Общо взето не познавах действителността и леко я идиализирах. Когато заговорих, един от лишените от свобода се разрида, разтресе се до такава степен, че прекъснах службата. Когато останах само със старшината разбрах, че този човек е извършил грозно престъпление: гаврил се е със старица и накрая я е убил по жесток начин. Ако този мъж не го бях видял в този вид, щях да кажа, че в него няма нищо човешко. И такова е мнението и на обществото. Но ето, че дълбоко в сърцето му е запазено коренче на човечност.

Ние възрастните, трябва да се научим да поставяме душата си на истински основи.

Кои основи са истинските?

Трябва да се стараем да изчистваме негативността, която съществува у всеки в изобилие. Поне за себе си гарантирам, че така. Проблемът е, че живеем с мисълта, че ако външно покажем благочестие, и самите сме благочестиви, което тотално е погрешно. Има хора, които не показват такова благочестие, защото не са толкова емоционално интелигентни. Казвам го с най-добро чувство. Това значи, че ако направиш публичен жест, това ще те издигне в очите на общността. А в същото време на тези малки, големи хора, сърцето им носи много повече доброта, много повече истина. Не случайно светите отци казват „Бъди естествен! Мъчи се да бъдеш онова, което мислиш, а не изпращай фалшиви послания, които ще ти донесат ползи!“

Какво значи истина? Истина е човек да отиде в природата. Навремето бях запален планинар. Зад всяка прелестна гледка изкача още по-прекрасна от първата, която отново те зарежда. Защо е така? Защото хармонията, заложена от Бога, там съществува. И тя ни гали душите. А защо тази хармония не се получава при хората? Защото говорим неистини. Защото не даваме възможност на заложената у нас хармония, да излезе. В този смисъл създаваме някакъв неистински начин на общуване, който се предава в семейството, на деца, на внуци. От друга страна и народопсихологията ни ни тика към това. Българинът е притворен от време оно. Може би сега е особено важно народопсихолозите да прогледнат и напишат какво става в българската душа, в българското общо сърце и как да ги оздравим. Марко Семов намираше онези важни елементи от душевността ни, за които трябва да мислим. В тази притвореност много ни импонира и нашата егоистична притвореност. Казваме си: Всички сме такива, какво лошо има. Ето, този големец е постигнал кариера защото е такъв, егоист, егоцентрик…

Но кариерата, която постигна арх. Ваня Тончева, честно да кажа, много малко старозагорци могат да се доближат до нея. Освен духовна кариера, тя постигна много и като голям професионалист. Беше изключително интелигентна и любознателна към света. Тя направи архитектурните проекти и ги дари за храмовете в село Колена, в Затвора – храм „Св. Николай“, Тракийски университет и с. Сулица и още на десетина места. Тя направи проекта на иконостаса в Затвора. Отделно е автор на десетки жилищни сгради в Стара Загора и България.

Казвам това, защото всеки трябва да насочи свободната си воля да работи върху себе си, но искрено. Много ми е чудно, когато някой ми споделя:“Какви грехове имам?“ Грях е, когато дори отправиш недобра мисъл към някого и задържиш това чувство. А типична нашенска черта е, ако кажеш някоя, дума накриво, една година след това другият ще мисли и ще те гледа като враг, защото си му засегнал егото. Докато има други славянски народи, които вечерта могат да се ругаят, но на сутринта да си подадат ръка и да вървят напред.

Отец Йордан, каква е според Вас перспективата на това изключително опасно състояние, което ни владее?

Бог не ни е оставил никога. Бог обича не само всички, но и българския народ. Благодарение на неговата благодат сме преминали през толкова страдания и болки. Дал ни е изпитания, но ни е дал и път, да преминем през тях. И както казва нашият митрополит Дядо Киприан „много важно е да се страхуваме не от вируса, а от греха“. Това пряко кореспондира и с всичко онова, което светите отци са ни завещали. В крайна сметка, вирусът който носим цял живот и от който не се страхуваме е вирусът на злобата, на завистта, на парвенющината, на прагматизма, лицемерието , келепирджийството, алчността… Не е въпрос човек да бъде беден или богат. Всеки може и е хубаво да разполага с някакви средства – един повече, друг -по-малко. Но много зависи как ще се разпореждаш с тях. Има много почтени хора, които с много труд и талант са постигнали нещо в живота. Много са дарителите и слава Богу. Но е важно какво става вътре в нас. Къде е сърцето ни?

Пред прага сме на Цветница, на Страстната седмица и на Великден. Тази година ще си вземем ли върбички за Цветница? Ще се поклоним ли пред Христовата плащеница на Разпети петък? Ще посрещнем ли Благодатния огън? Ще извикаме ли вкупом „Христос Воскресе“?

Вярно е, че това са събития, които са упора на българската душа. Аз съм обикновен енорийски свещеник и каквото разпореди Светият Синод – това ще бъде. Но това не са просто традиция, а благочестие. Ако толкова лесно се разделим с него означава да се разделим с корените на българщината.

Все повече стремейки се към духовното, нещата се подреждат. Ние си мислим, че утрешният ден е наш – това не е вярно. Наша е възможността да извършим или не греха. От това зависи утрешния ден да бъде по един или друг начин. Кой човек със сигурност може да каже:“Утре ще съм здрав?“ И не само по време на епидемия. Сега осъзнахме какво не можем.

Трябва да припомня на нашите братя и сестри, които ще отправят стъпки към православните храмове в предстоящите големи християнски празници , че е задължително стриктно да спазват правилата на държавните и общински власти и на санитарно-епидемиологичните служби.

Какво в едно семейство трябва да се прави сега и утре?

Да се обичаме!

Марко Семов често повтаряше:“Ако ние не обичаме България, няма кой друг да я обича!“ Ако не обичаме семейството си, най-близките си хора, кой друг да ги обича! Да се научим да виждаме доброто у всеки! Да се обичаме! Да се обичаме! Да се обичаме!

След изпитания, българското сърце възкръсва, защото е изтъкано от дух и вяра!

Росица Ранчева