Замислих се и не си спомних нито датата, нито годината….Знам само, че беше през май затова отворих „Чичко Гугъл“, който ни съобщава тогава: „Три чудодейни икони ще пазят сестрите ни в Либия. За първи път в столицата ще се съберат на едно място чудотворните ликове на Света Богородица. Светините ще бъдат доведени в храма „Св. Ал. Невски“ от Рилския, Бачковския и Троянския манастири на 12 май. Това реши Светият синод. Той прие да организира всенародна молитва за сестрите. Тя е част от мисията „Не сте сами“ за спасяването на Валя, Валентина, Нася, Кристияна и Снежана, организирана от „Стандарт“, Би Ти Ви и Дарик радио.

Лично патриарх Максим ще отслужи от 18 ч. на 12 май грандиозен молебен за сестрите.

Трите икони никога не са се събирали на едно място за поклонение, нито пък за напускали границите на манастирите, които ги пазят“…

Помните ли?! Сякаш беше вчера, а някак го преживяхме и много бързо го забравихме и то остана като нещо, което е съвсем естествено, че се е случило и…го забравихме. А притисната и тревожна цяла България следеше живота на медицинските сестри и д-р Ашраф, които станаха заложници на един параноиден диктатор, който разиграваше международната дипломация и високомерно подминаваше с презрение исканията на защитниците им…И това продължи не ден, не два, а осем години и половина! Светът беше загубил надежда. Тези изтерзани жени, преживяли тежки изтезания, гледаха с безумни очи зад решетките и преглъщаха тежките несправедливи обвинения на родителите, правосъдието и обществеността на Либия за смъртта на 426 либийски деца….И тогава, когато бяха потвърдени за пореден път смъртните им присъди, Светият Синод излезе с това решение…И пак поглеждам към Гугъл – „Грандиозен молебен за медиците в Либия 12.05.2007 18:21ч.“

Стотици в София се молиха за нашите в Либия. Патриарх Максим отслужи тържествена литургия за спасение на осъдените на смърт медици в Либия. Но забележете датата 12 май 2007-а година!

И само два месеца по-късно събитията се развиха мълниеносно – по невероятен и неочакван начин те бяха освободени! Но да не преразказвам, а да отворя съобщенията в медиите от тогава:

„… Българските медици и палестинският лекар се завърнаха в България с френски правителствен самолет. В 9.45 часа те се завърнаха от Триполи заедно със съпругата на френския президент Сесилия Саркози и еврокомисаря за външните отношения Бенита Фереро-Валднер…..Датата е 24 юли 2007 година…

„…От 10,35 ч вчера медсестрите Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропуло и Снежана Димитрова, д-р Здравко Георгиев и Ашраф ал Хаджудж са свободни хора. В този час външният министър Ивайло Калфин огласи на летище София, че президентът Георги Първанов е издал указ за помилването им. След 3087 дни по либийските зандани медиците се върнаха благополучно в родината…“

След тази кратка хроника на събитията си позволявам да твърдя, че това е едно невероятно чудо, което се случи в наши дни и на което ние станахме свидетели…Не знам дали си даваме сметка, но когато вече бяха изчерпани всички дипломатични ходове и възможности, когато примката все повече се затягаше и впримчваше в лапите на отчаянието тези нещастни жени като в средновековна трагедия, с помощта на Deus ex machina /помощта на Божията намеса/се случи чудото!

От една страна медицинските сестри получиха свободата си, а техният мъчител, тираничен и жесток загуби всичко – властта, богатствата и накрая живота си. Високомерният наежен паун, който разпъваше шатрата си в двора на Версайския дворец и не зачиташе гостоприемството на домакините си като плъх беше измъкнат от една дупка със застигналата го унизителна и позорна смърт и него и семейството му и всичките му слуги и измекяри и не само властта, държавата му се разпадна! В битката между доброто и злото, между справедливостта и клеветата, между Водачът на тъмните сили и Бог – победи Светлината!

И днес, когато това е една легенда, история с оптимистичен край можем за малко да си отворим очите и да видим тези събития от друг ъгъл. Да прозрем силата на искрената молитва на цял народ, на вярата му… Защото тя е чута, а малцина знаят, че е голяма сила общата молитва, на която Бог спуска милостта си над молещите…

Нищо, че в годините по пътя си бяхме загубили ориентира, който водеше към храма. Нищо, че бяхме забравили да се молим, че дори не всякога си признавахме, че има Бог и го отричахме. Той не се отрече от нас!…Нищо, че това беше прието… Но ние сме си такива. За Бог се сещаме, като крайна инстанция, а не като изначална…Доста се потрудиха, за да ни отдалечат – едните – 45 години, а след тях останалите – още 30 !!!

Днес отново сме на колене! И отново разбираме или по-точно си признаваме, колко сме незначителни, дребни и малки пред настъпващата угроза на нещо непознато и страшно. И отново простенваме: “Боже, помогни ни!“

Вярата е тази опора, която ни прави и силни и устойчиви в света на не една съблазън…Ние сме като деца, които считаме за даденост, и сигурността, и здравето, и благополучието, и охолството. Освен да недоволстваме, да искаме и още, и още, и още и да няма край алчността ни, съвременният човек не намира за необходимо да се грижи за духовните си потребности, а единствено задоволява материалните си щения. Разбира се, няма лошо, но постепенно започва да потъва и да губи ориентира. И с всеки изминал ден пътеката към храма обрасва с гъста и непроходима трева. И ние я загубваме от взора си, а на входа провисва тежкият ръждясал катинар, който заключва вратата за дълги години…А с него заключваме сърцето и душата си в тъмницата на бездуховността, в студенината и мрачното безлюбовие. Ние забравяме за добродетелите. Замъглява се паметта ни за благост, милост, съпричастност, за любов към ближния, към брата, към рода и към света…И трябва да дойде тежко изпитание, което да ни постави на колене, за да се опомним и да се отърсим от грозотата на ежедневното си дребнотемие, от страстите си, от злобата и егоизма си, от алчността, от завистта и високомерието си и като малки пакостници да сведем глави и да чакаме полагащото ни се наказание или да помолим за прошка…И това , не случайно става точно в дните на Великия пост и две седмици след деня на прошката…Но не прошката като дизайнерско решение във Фейсбук, а като изстрадано решение на човек преодолял егото си, разкаял се за всичко, с което е загубил човешкия си облик и себеуважението си и връзката си с близките на сърцето му хора.

В тези дни на социална изолация можем макар и за миг да спрем този бесен бяг в надпревара с времето, за да се вгледаме дълбоко в себе си и да се отърсим макар и за миг от тщеславието си и да се видим истински каквито сме – незначителни, слаби, егоистични, завистливи, лукави, подли, притеснени, уплашени, търсещи опора и помощ, загубили сигурността и стабилността си …Да отворим очи и да благодарим за всичко, с което сме били дарени от Бог до този момент, и което ни е правило щастливи до днес, а ние не сме го забелязвали и не сме го оценили…Да се зарадваме на децата си, на близките си, на реализацията си, на хората, които са в ежедневието ни…Да благодарим за всичко, което ако го нямаме няма да сме ние. И да отворим сърцето си за усмивката на жената, която чисти улицата, на шофьора на автобуса, който ни отвежда до работното място, на цъфналото дърво на двора, на слънцето, на вятъра, който ни милва….И да изпълним сърцето си с доброта и благодарност, с простота и милост…Това е величието на Бог – неговата простота и всемогъщество. А вярата е оная невидима сила, която ни държи на крака в трудностите по пътя и молитвата е тази, която ни свързва в едно, знаейки, че има кой да ни чуе и да ни помогне…Прочетох как някои молят да се бият камбаните, защото хармонизирали естеството и можели да ни помогнат в тези трудни дни…Камбаната звъни и ни приканва на молитва, всички заедно да се помолим, защото голяма е силата на общата молитва, така както беше през май 2007-а, толкова дълбока, искрена и силна, че беше чута и възнаградена!

А сетихме ли се да благодарим тогава! ?

Така, че нека искрено да се покаем и да се помолим днес!

Аз съм една от вас не по-малко тщеславна, егоистична, потънала в злобата и егоизма си, открила пътя към вярата и Бога, към молитвата и храма след не едно изпитание и не една болка…И аз като всеки се страхувам за света, в който живея, за близките си, за страната си, за света дори. Но вярвам, че Бог е милостив и това изпитание ни е пратено за добро. Време беше да се спрем и да се осъзнаем. Да станем по-добри, да открием любовта помежду си и да отворим сърцата си за вярата и Бог. А пътят към Него минава само през страданието…Не случайно Св. Лука епископ Кримски-професор Войно Ясенецки казва „Аз обикнах страданието“, защото само тогава човек е близо до Бог.

Ние имаме огромната привилегия за нас да се застъпва Божията Майка, в лика й на чудотворните икони от най-големите ни манастири – Рилския, Бачковсксия и Троянския. Силата на молитвата пред тези икони е описана в манастирските хроники. В последните години, освен чудото с медицинските сестри, имаше още един случай по-късно. Спомняте ли си, когато отново бяха събрани в София трите икони, за молебен за българската младеж и избухнаха погребите на Челопеч. Невероятно чудо беше, че София не пострада. Като някаква невидима ръка, някой насочи взривовете в посока, която пощади София и софиянци…Тогава известният историк и атеист Божидар Димитров разказваше, че в утрото на този ден сънувал Света Богородица, която му казва, че София няма да пострада. И не отворил още очи от съня, минути по-късно се взривяват погребите на Челопеч…

И вярата, и Бог, и чудесата съпътстват живота ни. Въпрос е дали имаме сетива за тях. И не е ли време да отворим очите и сърцето си, за да се погрижим за изпосталялата си душа?! Или в тези дни да се смирим и да се помолим – „Господи, помилуй нас грешните!“ Чудото на молитвата, на иконите и на вярата в Бог продължава и сега…

Гинка МИХАЙЛОВА