За живота и умението да бъдеш гъвкав
Като малка тренирах художествена гимнастика, за кратко. Бях започнала сравнително голяма за този спорт и нямах амбиции да ставам състезателка, но въпреки това развих доста добра гъвкавост. Оттогава съм сменила няколко различни спорта и винаги съм била една от най-разтегливите в залата. Приемах го за даденост, дори ми беше странно колко сковани са всички останали. Всъщност не разбирах как успяваха да преминават през живота, без да могат да докоснат пръстите на краката си. Да съхраня това умение, за мене стана още по-важно, след като неколкократно ставах свидетел на огромните усилия и време,които останалите полагаха, и болките, които преживяваха , за да го развият като по-възрастни. Някак си подсъзнателно знаех, че това е изключително ценно умение.
Към края на 2019 година научих колко жизнено важно е обаче да бъдеш пластичен и в емоциите, очакванията, плановете, усилията, работата, любовта…като цяло в живота си. За да придобиеш това умение като голям обаче, неизбежно трябва да преминеш през усилията, времето и болката. И колкото по-голям ставаш, толкова повече усилия, време и болка ще ти коства – просто математика. На мен лично ми костваше около три месеца силно неуравновесено, душевно състояние, две седмици ежедневни пристъпи на плач и една катастрофа, за да осъзная, че имам рязка нужда от гъвкавост в живота си.
Всичко започна с възпален нерв на кръста (забравих да го добавя към списъка по-горе). Бях започнала изключително тежки персонални тренировки, които буквално съсипваха тялото ми от умора. В началото ми доставяше някакво мазохистично удоволствие да тествам лимитите си, но в един момент постоянното напрежение започна да ми пречи на работата и свободното време. И малко преди да достигна сама до извода, че това никак не е ,, о кей“, тялото ми реши да вземе инициативата. Един ден просто станах от бюрото и вече не можех да вървя без срязваща болка в таза. Веднага тръгнах на физиотерапия, защото съм от хората, които обичат да държат всичко под контрол. След втория-третия сеанс почувствах подобрение и реших да потичам навън. След двадесет минути болката се върна с пълна сила. Още три сеанса. Мина ми. Отидох да бягам. Болката ме сряза.
Пак бях на леглото, при физиотерапевта, но този път той само ме прегледа и заключи, че няма какво да намести и ще трябва сама да продължа с терапията вкъщи. Докато ми предписваше упражнения, които да правя всеки ден, и ми обясняваше, че проблемът произлиза от неспособността на тялото ми да компенсира високите нива на натоварване (без адекватна почивка и възстановяване), и ще отнеме време и ежедневно старание…сълзите ми текнаха. Някакъв емоционален канал в мен се отпуши. Стоях там, заобиколена от хора с парализирани крайници и след тежки операции, с моята нищожна болка в таза и плачех безмълвно. Единственото членоразделно словосъчетание, което успях да дам на лекаря и сестрата беше: “Нищо ми няма. Просто… просто осъзнавам, че съм смъртна.” Това беше само част от прозренията, през които ми предстоеше да премина…
Оттогава, в продължение на две седмици, всеки ден идваше момент, в който емоциите ми се надигаха като вряща под капак вода и се разливаха под формата на плач, който не можех да контролирам. Не беше истерия или някакъв неутешим рев, но едно продължително, тихо леене на сълзи, докато, каквото има да прелее, се изтече. После бях спокойна и така – до следващия ден. След седмица в това състояние ми стана ясно, че нещо се случва и ще трябва да предприема мерки. Но дори от самата мисъл да спра всичко, с което очевидно се самонаранявах, ме заливаше безнадеждното чувство, че губя контрол и почва под краката си.
Някъде в този период препрочетох “Любов” на Елиф Шафак. Книгата е пълна с истини и прозрения, но това, което остави в мен трайна следа, беше една мисъл на главния герой Шамс за Корана (и като цяло за живота), и това, че има 4 нива на разбиране. На първото ниво четеш и приемаш буквално всяка дума. При второто четеш думите, но имаш по-дълбоко разбиране за тях и за света като цяло. В третото ниво на разбиране четеш думите, но и празните редове между тях, и смисъла отвъд написаното. Четвъртото ниво, най-трудното е състояние на духа, в което си приел, разбрал, вникнал и прозрял всичко, което е минало през теб като знание и опит, и въпреки неговата всеобхватност, успяваш да се абстрахираш и да признаеш пред себе си, че това, което знаеш за света, е само част от безкрайните истини, които тепърва има да научиш. И най-сложното – да осъзнаеш, че разбиранията ти за света са това, което те определя като човек, и ако приемаш, че те са единствената истина, спираш себе си да бъдеш много повече от това, което си.
Да знаеш много и да признаеш пред себе си, че не знаеш нищо, дори да поставиш под съмнение знанието си, е доста по-трудно на практика, отколкото звучи. В разклатеното си душевно състояние усещах ясно, че именно тази промяна настъпва в мен, и най-страшното беше, че бях преминала преломната точка, и връщане към старото ми ,,аз“ нямаше. Нездравословното ми вманиачено отношение към храната и тренировките беше просто олицетворение на моето старо ,,аз“. Но именно голямото знание, което бях събирала през годините за полезно хранене и правилно движение, разклащаше основите на всичко, което мислех, че знам за себе си и за света. Имах чувството, че ако наруша правилата, по които живея, ще загубя контрол над живота си. В същото време ясно осъзнавах, че не мога и да продължавам да живея в рамката, която сама съм си поставила, защото всичко в мен вече беше започнало да прелива отвъд нея.
Реших да спра с всички малки ритуали, правила, забрани и страхове. Анализирах кога казвам ,,не” на себе си и на желанията си, и защо, и си поставих за цел всеки ден да нарушавам поне едно правило, за да си докажа, че светът ми няма да се разпадне. Малко по-малко осъзнавах, че чувството за ,,контрол” над живота, което си бях създала, е най-голяма измама, която съм могла да си самовнуша.
Тъкмо бях започнала да опознавам своето ново ,,аз“ и животът реши да ми помогне в процеса. На връщане към София, след разходка в планината, колата ми поднесе на един мокър завой, излезе от асфалта и се завъртя по таван. Нямаше ми нищо, дори драскотина, но по-странното беше, че през цялото време, докато машината се катереше неконтролируемо по банкета и се накланяше застрашително към земята, си мислех единствено: ,,Всеки момент ще спре сама. Това не може да се случва! Наистина ли се случва на мене?”. Животът ми не мина на лента, нямаше страх, толкова бях свикнала с мисълта, че мога да контролирам всичко, че отказвах да повярвам, че нещо толкова неконтролируемо може да се случва с мене. След като всичко приключи, моментално ме заля вълна от благодарност. Знаех, че това беше изключително ценен урок, за който с удоволствие бях готова да платя (за мой късмет и благословия- само материалните щети по колата). Тезата ми за ,,контрола“ се доказа и затвърди в рамките на няколко секунди.
Животът се случва въпреки нас, въпреки всичко, което се опитваме да направим, за да му повлияем. Разбира се, че трябва да се стараем да бъдем най-добрата версия на себе си, но с ясното съзнание, че това състояние е преходно и безгранично. В момента, в който се идентифицираме с това, което знаем за света, ние отхвърляме като неистина всичко, което още не сме разбрали. Много примитивна човешка черта е да определяме и идентифицираме всичко, до което се докоснем. За първобитните хора това е било от голямо значение. Основата на тяхното оцеляване е била да разучават кое какво е и съответно да го идентифицират като такова. Четириногото космато създание, което бяга по-бързо от тях и има по-бързи рефлекси и сила от тях, е заплаха. Но другото такова създание, което могат задружно да надбягат и надвият – храна.
За наше щастие днес животът не ни принуждава да оцеляваме всеки ден. Заплахите са ясни, знанието ни за света, събрано от всички преди нас, е по-голямо, отколкото някога е било, но ние пак изпитваме първобитната нужда да определяме и слагаме етикети. Определяме какво е щастие и успех, какво е любов, какво е красиво и грозно, колко е много, колко е малко. Дали сме наименование на всичко, което срещаме и чувстваме, и още по-самоувереното, дали сме му оценка дали е добро, или лошо.
Животът е нещо много по-голямо от нас и ще пребъде след нас и въпреки нас. Независимо колко стриктно спазваме правилата на живот, които сами сме си създали, и колко силно вярваме в истинността на нещата, които сме идентифицирали за добри и лоши, ние сме просто смъртни и нямаме контрол над тях. Едно от уменията обаче, които наистина заслужават нашите неимоверни усилия, е да се научим да бъдем гъвкави. Да се опитваме да приемаме всичко, което знаем, което ни се случва, и всеки, когото срещаме без предразсъдъка и рамката на сегашното си ,,аз“. Защото животът е баланс. Не може да живееш само в единия спектър на скалата и разбиранията си особено ако сме стигнали до техния лимит. Животът неизменно ще ни тласне в противоположността, за да не наруши баланса си, и най-доброто, което можем да направим за себе си тогава, е да посрещнем този урок с гъвкаво и отворено съзнание.
Жени Рашева