Доайенът на хоровото пеене Любомир Дионисиев пред Dolap.bg: “В молитвеността е красотата и силата на църковното песнопение“

Любомир Дионисиев е доайен на хоровото дирижиране в Стара Загора. Тази дейност упражнява повече от 70 години. От 30 години е ръководител на Мъжкия църковен хор при храм „Св. Богородица“ в Стара Загора.

От къде са корените Ви, господин Дионисиев?

Роден съм на 8 юни 1931 г. в Стара Загора. По майчина линия сме четвърто коляно старозагорци, синът и дъщеря ми са пето, а внуците ми шесто. По бащина линия прадядо ми е легендарният поп Еню от село Любенова махала, където сега се издига паметник в негова чест. Бил е в Диарбекир, човек харамия. Дядо ми е бил учител. Баща ми – отец Дионисий, наследява поп Еню и беше свещеник в храм „Св. Троица“ в Стара Загора. Бил е най-напред чиновник в Митрополията при митрополит Павел. Митрополит Климент му е съученик. Има един интересен факт: баща ми почина на 13 февруари. На същата дата след една година почина събратът му отец Михаил. И след още една-две години – и дядо Климент. Въпреки големите неприятности, които имах след 9 септември 1944 г. относно ходенето и служенето ми в църква, приемах всичко, но не можах да се откажа от избрания път да служа на Господа Бога с това, което мога – с пеенето и ръководенето на хорови състави.

От кога започна диригентската Ви дейност?

Към храм „Св. Троица“, където служеше баща ми, имаше мъжки състав от млади мъже и ученици, които веднага след 9 септември 1944 г. беше разтурен от комунистите. Баща ми събра деца и започна да им дава уроци по вероучение, а пък аз им станах диригент. Тогава бях в първите класове на гимназията. После дирижирах гимназиалния хор и кварталния хор. Нямам музикално образование. Ходех при учителя Долапчиев, да ме подготви да кандидатствам в консерваторията. За съжаление, това ставаше след като получиш служебна бележка от Отечественофронтовската организация, че си благонадежден. На мене не ми дадоха, защото съм попски син, т.е. враг. Отидох войник, където служих три и половина години. И там ръководих войнишки хор.

През 1954 г. точно когато се завърнах в Стара Загора, се организираха курсове за диригенти на самодейни хорове. Димитър Христов, който беше диригент на хора на административните служители, където участвах, ми помогна да го завърша. Предстоеше участие на хора в конкурс в Несебър, а диригентът ни се разболя внезапно и всичката подготовка щеше да пропадне. Тогава ми гласуваха доверие, аз да застана на диригентския пулт пред 70-80 хористи. Справихме се добре и се завърнахме с високо отличие. Всъщност, където и да съм бил диригент, на каквито и фестивали и конкурси да сме участвали, винаги сме обирали първите места.

Назад в годините къде сте ръководили хорови формации?

В Стара Загора имаше силно развита художествена самодейност, а да пееш в хор за школувано пеене беше твърде престижно занимание. Ръководил съм хоровете на Окръжна болница, на ДАП, на ДЗИ, градските хорове в Чирпан и Нова Загора. Междувременно пеех в Градския хор на Стара Загора и бях помощник-диригент на Иван Димов, който пък беше хормайстор в операта. По това време диригент на мъжкия хор на храм „Св. Николай“ беше Георги Стоянов, който беше и концертмайстор на операта. Когато го направиха директор на операта, той ми възложи да поема църковния хор. Две години изпълнявах тази длъжност. Тогава се редувахме една неделя да пеем в „Св. Николай“, една неделя- в „Св. Богородица“. След това ме преместиха в храм „Св. Димитър“ – защото бях певец на клира и да ръководя женския църковен хор. Вече бях на работа в операта, когато ме извика партийният секретар и в присъствието на директора Георги Стоянов ми заявиха: „С църквата до тук!“ Нямаше как да реагирам, защото трябваше да се грижа да семейството си. Скришом ходих на служби, но не пеех и не водих църковни хорове. Това продължи допреди 30 години, когато отново щастието ми се усмихна в храм „Св. Богородица“, където и до сега ръководя мъжкия хор. Покани ме тогава свещено иконом Христо Драгиев. Беше ми хорист в хора в Нова Загора и се знаехме добре. Преди мене е бил отец Иван Бояджиев, но напуснал. Заварих 17 доста възрастни мъже. На моите близо 60 години тогава, бях най- младият сред тях и те ме наричаха с обич „лапе“, но се разбирахме добре. Поканих Санди Ганчев и Венелин Антонов, с които се знаехме от операта – много сериозни тенори, учителят по музика Нейчо Шиваров, Иван Клисуров от ДАП, Иван Стоянов. Никола Кутин дълги години пя при нас. Няколко години при нас пееше художникът Валентин Дончевски. Така не разбрах защо се отказа. Солист ми беше Евгени Димитров, който за съжаление замина за София. Но когато се завърне в Стара Загора да види майка си, винаги идва при нас да си изпее солото „Отче наш…“

Доайен сега е 95 – годишният Санди Ганчев, на който гласът му е все още силен и свеж. Наскоро го повали тежко заболяване. Надяваме се да се оправи и да продължим заедно напред. Много се радвам и разчитам на младото попълнение – Стоян Стратиев, Дойчин Первазов, Никола Марулев. На останалите от отбора сериозни хористи Христо Иванов, Игнат Желев, Евгени Сурмиевич, Георги Еремиев, Генко Русев, Иван Стоянов, Иван Клисуров, Нейчо Шиваров… Общо сме 12 човека. Понякога ни гостува Петър Янкулов. От край време след литургията в неделя си правим репетиция за следващия път.

Каква е особеността на литургичното песнопение?

Молитвеността е нещото, което искаме да постигнем. В молитвата е красотата и силата на църковното песнопеене. То привежда богомолците по-близо до Господа Бога. Изпълняваме само литургии. Те са различни за различните празници. Има Типик по дати, където е записано кога какво се изпълнява. Понякога пеем на сватби, но за съжаление младите вече не се женят.

Много дълги години бяхте и в Мъжката вокална група „Митрополит Методий Кусев“ към Концертна дирекция, в Градския хор, в хора на Старозагорската опера.

33 години бях в хора на операта. Приеха ме след проведен голям конкурс през 1958 г. Трябваше да пеем на прима виста по непознат нотен текст. В журито, освен хормайсторът и диригентът на операта, присъстваха представители на Окръжния комитет на партията, от Градския съвет, от Окръжния съвет, от ОФ-организациите. Абсолютно бях сигурен, че партийните функционери нищо не разбират от музика, но имаха тежката дума. Още помня, че упражнението, което трябваше да изпълня беше в ла минор. Когато го изпях безпроблемно, партийният другар ме пита в коя гама е. Отговарям му – в ла минор. Ти откъде разбра, че е в ла минор – продължава да се заяжда. Хормайсторът Иван Димов се ядоса:“Той дирижира със шест диеза, бемоли и пр. в Градския хор…Може ли такова неуважение…“

На времето имахме много интересни диригенти. Сред тях беше Любен Пинтев, Руслан Райчев , Симеон Фетфаджиев, който като мене нямаше музикално образование, беше юрист, но и голям пианист. Повечето от заглавията той дирижираше. По-късно дойде Ромео Райчев. В най-голям възход операта ни беше при Димитър Димитров. Маестрото беше с много специален характер, но изключителен музикант и всеотдаен на Старозагорската опера.

Много добър хормайстор беше Богдана Попова и много добър корепетитор и пианистка. С нея каквото се учи, се учи не само превъзходно, но се помни и досега.

Кои са правилата за добрия хоров диригент? Кое е много важно?

Първото изискване е да си музикален. Да имаш усет към хубавото, към изящното. Да мислиш какво правиш. Всяка пиеса трябва да бъде премислена подробно и чак тогава да я представиш на хористите. Диригентът трябва да е харизматична личност. Той да събира хората, да ги мотивира и вдъхновява. Трябва да е дълго търпелив и внимателен.

Какво е удоволствието да дирижирате повече от 70 години?

Считам, че хоровата музика и особено църковните песнопения са дар от Господа. Хоровото пеене е висше музикално изкуство. Надарен съм свише с меки ръце, които като ги вдигна, за да запеем, буквално ме пренасят в друго измерение. Ако ме попитат какво е за мене щастието, ще отвърна присъствието ми в храма и песнопенията. Когато пееш нещо и го изживяваш, привличаш и другите след себе си.

Росица Ранчева