Голямата Леда Милева ме научи на добродетели
Спомени от литературния критик Георги ЯНЕВ, по повод 100 години от рождението на Леда Милева и 125 г. от рождението на баща й Гео Милев
Наскоро бях започнал работа като уредник в музея на Гео Милев. По телефона ми се обади Леда Милева и каза, че на следващия ден ще дойде. Изтръпнах. Знаех я от букварчето си, сетне четях американски и английски поети в нейн превод, а я знаех и от телевизора – една такава: категорична, студена, непреклонна, респектираща…
Беше края на март. Излязох на двора да я чакам. Беше топло, слънцето напичаше, градината беше чиста и обработена, чемширът подаваше новите си още бледозелени листенца.
Влезе Леда и аз тръгнах да я посрещна. Отказа да влезем в кабинета ми. Свали дългото елегантно палто, наметна го на себе си и приседна. Цял час говорихме само за двора, тя го помнеше още от края на двайсетте години и ми разказваше къде какви цветя растели. Разказа ми спомен на баба си и дядко Милю, които били впечатлени от Гео, който от прозореца придърпвал дъхавите рози, вдишвал ги и викал на баща си: „Рози, повече рози да има…“ /Следващата година лично аз засадих 120 рози, които от Института по розата в Казанлък ни подариха след „ходатайството“ на поета Румен Денев и писателя Веселин Стоянов…/
Изведнъж усетих, че сме се увлекли в приказки, бях забравил за респектиращата Леда Милева, разговарях с една невероятно привлекателна и симпатична жена – леко иронична и самоиронична, мека в изказа, с някакъв смях в очите й.
Поканих я на обяд в близък ресторант и там тя ме помоли да извадя солницата от комплекта с думите: Георги, би ли ми подал солницата, защото се оказа, че интелектуалните ми усилия не са достатъчни да се справя сама!… Каза го някак естествено, все едно бяхме приятели от десетилетия, с нейното, както после щях да забелязвам, прекрасно чувство за самоирония. От този момент нататък, близо четвърт век, винаги бях спокоен с Леда.
Изпратих я на автобуса. Сетне винаги я посрещах на спирката до „Верея“, поемах багажа й, тя ме хващаше под ръка и искаше да минаваме по „нейния“ маршрут до музея на баща й. Отивахме до Радиото и оттам тя гледаше Театъра, който днес носи името на Гео Милев, и където през 1914 година той поставя „Едип цар“ по свой превод и с участието на младежите Никола Икономов, Иван Хаджихристов и Иван Мирчев. Милю Касабов разправял, че гледал пиесата, казали му, че и Гео участва, но не бил разбрал в каква роля се е превъплътил.
От там Леда минаваше покрай Джамията и ми показваше с ръка мястото малко на север – тука, помня в края на двайсетте, когато живеех в Стара Загора след смъртта на баща ми, ме водеше дядо в кафенето. „Турското кафене“ му викаха и в него се събираха писатели, учители, музиканти, художници… Тука баща ми се събирал със старозагорските си приятели поети и им носел списания и книги, които те заемали за кратко и никога не му ги връщали… Тука, разказваше Леда, ми беше много интересно, защото мой приятел беше Иванчо Хаджихристов, така се обръщаха към него с „Иванчо“. Той ме слагаше на коленете си, поръчваше ми каквото пожелая, разказваше ми смешки, а беше много сериозен. Собственикът – висок и с голям мустак турчин – обслужваше с поклон всички, най-много се покланяше на дядо Милю…
Излизахме на главната и бавно вървяхме към музея – минавахме покрай Орела на пощата, на ъгъла е била първата книжарница на дядо й, където е продавал и Гео Милев, сетне излизахме досущ на главната и спирахме до бившата Художествена галерия, където е била последната книжарница на Милю Касабов. Даже аз я помня – имаше четири каменни стъпала, в тая книжарница, дето като дете се запознах с моята Дочка. Спираха ни граждани, целуваха й ръка, благодаряха й, споменаваха за „Зайченцето бяло“ и пр.
Казвала ми е, че си тръгва от Стара Загора като възродена. В някои отношения приемала Стара Загора като роден град, това също го казваше, включително пред публика на срещите с нея…
Леда ме научи на много неща – най-вече на отговорност, лоялност и бързина. Мисля, че притежавах тези качества и преди, но при нея те се задълбочиха… Решим ли да правим нещо и обещая ли, тя ми звъни след три дни и пита докъде съм стигнал… Не да ме проверява, а защото тя приключила… Пък аз още не съм почнал…
Успя да предаде и на мен дълбокото си убеждение, че отношението към Гео Милев трябва да бъде мисия, нищо друго, нищо…
Не мога да повярвам какво свършихме заедно за няколко години. И най-вече как успяхме! Почнахме от идеята да издадем целия Гео Милев като фототипни издания. Най-много се затруднихме при „Везни“, но успяхме – цялата поредица, съхранена, запазена и блестящо подвързана от Иван Мирчев, която поредица той е дарил на музея, свърши работата… А Иван Гранитски не само че намери пари, но и полиграфически надмина себе си…
По идея на Леда почнахме с националните и международни научни конференции по проблемите на експресионизма и издадохме пет книги с научни изследвания и текстове.
Идеята за „Летопис Гео Милев“ беше пак на Леда. Най-напред каза аз да го правя, но категорично отказах, нямам интерес към този тип невероятно ценна литература. Пое поръчката прекрасната Елена Фурнаджиева – безумно влюбена в литературата и безумно лудичка в това отношение: в три и половина след полунощ ме е събуждала и жизнерадостно ми разправя поне половин час какво току-що е открила и прочие. Бях основният й помощник и консултант, та близо две години търпях с кеф, защото Елена си я обичах почти като майка…
Внезапно, почти като хрумка, се взе решение да се издадат пет тома на Гео Милев. Тая мисъл изрази Гранитски на честването на 110 годишнината на поета в Стара Загора и заяви, че това решение на едноименната фондация и на музея, както и твърдото решение на Леда Милева не поставяло под никакво съмнение очаквания факт, че до година и нещо томовете ще бъдат в книжарниците. Стоях до Леда и тя ме погледна: Какви ги говори Иван, как ще стане това?, самата тя се изуми.
Аз трябваше да отговарям за петия том – Писмата и документите, най-шибаната работа, но и за целия научен апарат за наследството на Гео Милев. Беше невъзможно всичко това да се свърши, помогнаха ми прекрасните ми колеги-началници Георги Вълчев и Диана Атанасова от общината, които предложиха вариант, който беше на ръба на закона: десетина дни да събирам материал и данни, сетне десетина дни в гората, където вечер приспивах, да работя. Отделно се бяхме разбрали с Леда да й пращам по петдесет страници, подготвя ли ги…
Имах пещера в гората, в място, което мой приятел ми дари, място и пещера, където са спали едни от най-значимите поети на България, та трайно май се заселих тогава там. В пещерата имах пещ, тя, дори и лете, беше почти редовно запалена, беше топло, а моята Дочка идваше и слагаше покривчици, попълваше дупките, беше ни страх от змии, направихме два одъра и там спяхме. Тя по цял рисуваше, не ми пречеше, даже – о, небеса! – почна да готви тогава, та работата потръгна. Живеех в пещерата като в неолита, но си имах лаптоп, който ползвах, разбира се, като пишеща машина, дотам пък стигаха, и още стигат, моите интелектуални възможности.
Пращах на Леда готовите материали, тя само след два дни ми отговаряше и ми поръчваше да доуточня поне двайсетина неща по текстовете. Беше вече над 85 години… Каква беше тая нейна неизчерпаема енергия? Обяснението ми е само биологично – на баща си се е била метнала… Веднага се прибирах в музея и потъвах във фондохранилището, а след няколко дни в пещерата продължавах… Леда одобряваше текстовете ми и те отиваха директно за Гранитски….
Вървеше невероятно. Усетих, че напредвам и реших да почина – подхванах новото и пълното издание на „Гео Милев в спомените на съвременниците си“, над петстотин страници излезе, приключих го преди петия том. Там имаше и нещо знаменателно: Всички спомени, много от тях ръкописни, започваха основно с „Аз като…“ Още при първото издание Пенка Касабова и Леда Милева са „рязали“ не малко, но… Абе това, спомените, са кофти работа: ето аз – уж разказвам за Леда, а все навирам в очите ви себе си… Суета ли е това или опит чрез себе си да изобразя другия, не зная или ми се ще да не зная…
Случи ми се случка: бях сам, работех си в пещерата и ми замириса на леш… Вън беше ужасно горещо, но в пещерата бях с фланела… Излизах, връщах се… Случайно вдигнах поглед – между два камъка един огромен смок излизаше от кожата си… На половин метър от мен, имаше и кървави следи по камъка… Смокът потъна между камъните… Излязох вън и мислех какво ще правя? Можех ли да легна повече в пещерата? Легнах бе… След дълъг размисъл извадих бутилката с ракия и отпих дълъг гълток. Сетне втори, сетне – трети… Накрая навирих средния си пръст и с изтръпнали крака заспах… След два месеца, като казах на Дочка, все ме навираше от вътрешната страна, до камъните, да спя…
Понякога идваше само Гранитски, вземаше готовия материал и все бързаше… Е, разбира се, че казваше, че съм гений, но аз и без това си го знаех…
На премиерата на петте тома в Стара Загора не вярвах, че това се е случило. Осъзнах се, когато Леда каза пред гражданството: „Този наш общ подвиг нямаше как да се случи без Георги…“
Имам много национални награди, но тези думи на Леда са най-скъпите за моята работа като уредник на музея на баща й. Имам още една награда, която е равна на думите на Леда: моите съселяни от Акбунар, Бял Извор, от Опанската селищна система миналата 2016 година ме удостоиха с най-високото звание, което и Омир няма: обявиха ме за Почетен селянин на моя роден край… Дай боже всекиму такава чест и почест!…
Следва