Георги ЯНЕВ „ИЗКУСТВОТО ЦЪФТИ САМО НА ПОЧВАТА НА СВОБОДАТА“

На 28 януари 2020 г. (15 януари по стар стил) българската културна общественост ще чества 125 години от рождението на големия поет, преводач, художник, естет и родолюбец Гео Милев. По този повод ще Ви представим текстове, любезно предоставени ни от литературния критик и историк, дългогодишен главен уредник на Къща-музей „Гео Милев – Георги Янев.

Благодарим му за отзивчивостта.

Dolap.bg

4 част

Мога да разказвам много за естетическите и творческите търсения на Гео Милев. Прозрях обаче, че той е бил немислим без домашната обстановка, без семейството, което го възпитава на етика и морал, на родолюбие и на интерес към неизброимото и неизвестното… През 1998 година гостувах на сестра му Пенка Касабова, беше на 98 години, заведе ме при нея Леда Милева, а ни посрещна Бистра Аврамова, по-малката дъщеря на Гео Милев… Въведоха ме в хола, от спалнята излезе госпожица Касабова – беше гримирана и с невероятен тоалет, пъстър, но стилен… Направи забележка на Леда за нещо си, бях втрещен, за първи път виждах някой да прави забележка на Леда… Знаехме се отдавна, но от телефона, редовно ми се обаждаше и питаше за цветята в музея, беше неизчерпаема с идеите си за развитието на музея на името на брат си.

Разговорът ни беше на две теми – за Гео Милев и за Борис Христов. Защо не съм публикувал разказите и спомените й, не зная… А те са значими като фактология… Предлагам разказа на Пенка Касабова за Гео Милев със съкращения като първа публикация…

ПЕНКА КАСАБОВА: ЧУВСТВАХМЕ, ЧЕ ГЕО БЕШЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН…

Дядо ми Георги, на когото е кръстен Гео, е роден в село Омурово, Чирпанско. Баба ми Пена, на която аз съм кръстена, беше много кротка жена, знаеше много приказки за змейове. Беше тиха, скромна, но много работлива. Дядо ми на седянка я видял и забелязал, че най-много работи и затова я взел за жена. Умен е бил дядо ми, защото това трудолюбие стана характерна черта на целия ни род. Трудът беше духът на нашето семейство. И задружността. Един друг си помагахме…

Преместват се да живеят в Чирпан. Дядо ми построява къща, търгува с овце и коне, имал магазин за месо. Раждат четири деца. Единият им син е баща ни – Милю, който от малък се отличавал с будността и ученолюбивостта си. Завършва седми клас и веднага става учител. В Чирпан развива голяма патриотична дейност, той си беше общественик по душа. На 17 години издава списание “Македонски” сълзи”, взема участие в Съединението, а още по-късно – книжар и издател. Беше изключително трудолюбив. Представете си – издържаше десет човека, само той работеше, но и нас учеше на трудолюбие и на задружност. Всички сме израснали в труд и в задружност. Когато се срещахме или разделяхме, винаги се целувахме, само на баща ни целувахме ръка.

Мама беше много просветена, интелигентна, обичаше да чете медицински книги. Беше добра домакиня и умел педагог. Знаеше как да ни подхване и да ни включи в почистването, прекопаването на градината, отглеждането на цветята. От нея наследихме любовта към цветята. Идва една съседка, беше богата и се хвали, че каквото поискат децата да ядат, това им давала. Мама й рече: ”Ний не ги питаме какво искат, ами им даваме каквото е нужно и полезно.” Това е вярно, никога не бяхме гладни, а всякога добре и вкусно нахранени. И друго нещо, което беше характерно за нашето семейство – макар че не бяхме богати, никое лято не оставахме без курорт. Най-често ходихме в Мъглиж, където живееше леля ни. Беше снаха на поп Георги, много духовен човек… Къщата на дядо поп беше интересна за нас – задната й страна беше скала и оттам започваше балкана. И още виждам Гео, качил се на скалата, и пее. Беше научил една песен “Ой гори, гори балкански…”, много хубава песен. И я пее от високото. Събираше ни нас, по-малките, да пеем заедно. Свяко беше купил пиано на мойта братовчедка. Тя седне зад пианото, Гео ни нареди като хор и почваме да пеем… Гео много обичаше да ни помага. Като се върна от Лайпциг, преди да го мобилизират, помагаше в книжарницата на тате. Остане ли свободен, чете. От време на време слезе при нас, децата, засмее се и ни заведе под навеса. А там тате беше сложил един чин за трима и черна дъска. Гео подпре черната дъска на по-удобно място и почне да ни изписва немски думи и ни кара да повтаряме след него. Ние, дечурлигите, повтаряме в хор, а той се смее и ни поощрява. След години, когато съм ходила в Германия, бях изненадана, че всичко разбирам, без да съм учила специално немския език. Наученото беше само от брат ми. Мама ни казваше да не го безпокоим, когато чете и по-тихичко да тичаме из двора. Понякога обаче ние надзъртахме в стаята, искахме да го видим. Той не се сърдеше, напротив: ”Елате, елате да ви покажа нещо.” Отвори книгата – и започне да ни разправя… Много научавахме от него. Много… Да си живял с такъв човек!…

Гео се отличаваше от всички нас, беше изключителен… Много ни обичаше, а ние го боготворяхме, усещахме, че е нещо по-различно. Чувствахме го, не мога да обясня как, пък бяхме и малки… Особено привързан към него беше Борис, той най го разбираше, разликата в годините им е много малка. До края на живота си той не можа да преживее гибелта на Гео. Заговорим ли за него, Борис плаче… Ходеше като малък подир Гео, събира листчетата му, дипли ги, пази ги… Най-ранното творчество на Гео е запазено благодарение на Борис, затова казвам, че той по е разбирал брат ни.

Геовото заминаване в чужбина беше дълго дискутирано в семейството. Шестнадесет годишен беше студент в София, в университета, но не беше доволен. Вика: ”Какво знаят?… Аз знам повече от преподавателите… Има светила – Шишманов, Балабанов, те са учени, но другите…” Не иска да учи в София. Иска в чужбина. Мама вика: ”Хубаво, ама…” и млъкне с насълзени очи. На него време кой ходеше да учи в чужбина – богаташките синове… Докато веднъж на обяда тате обяви: ”Георги, решихме да те пратим.” Като скочи тоз Георги, като дервиш се върти от радост…

Баща ни обичаше, като дойде някой интересен човек в града, да го покани у нас на гости. По едно време бе дошъл Дънов, прочутият Дънов. Тате го покани. След вечерята попита: ”Г-н Дънов, какво ще кажете за синовете ми?” Дънов ги повика до себе си, поопипа им главите и казва: ”Този, малкият, каквото хване, ще успее… И инженер може да бъде, и доктор, и военен… Ама този, по-големият, този е само за изкуство. Във всички изкуства може да му върви…” Така каза Дънов. Помня, че похвали баща ни, че децата са добре гледани, добре развити, възпитани. Рече: ”Продължавайте да ги насърчавате…” След няколко дни тате изписа от София разни земеделски сечива, да работим, но да ни е по-приятно и леко. А Гео рисуваше от много малък. Най-напред по стените. ”Бе, вчера ги мазах, пак ли…”, викаше мама. По плочите рисува, вземе въглен и рисува. Тате му носеше блокове, бои…

* * *

В семейството бяхме тръпни от раняването на Гео. След 14 операции Гео се върна през 1919 година от Берлин с изкуствено око и с булка. Цял пламтеше от нови идеи, нови планове, все бързи, все неотложни… Сам се взривяваше от идеите си за обновление на българската литература и култура… Трябва ми трибуна – настояваше той пред баща ни – откъдето да прогърми гласът на новото, модерното изкуство… Баща ни се дърпаше, но се съгласи и започна издаването на „Везни”… Гео винаги беше непреклонен, тати накрая обикновено отстъпваше с въздишка, защото беше реалист и познаваше книжния пазар… Но на Гео той не можеше да откаже… Даже се договориха аз да ида в София да им помагам – на него и на Мила, в къщната, но и в разпространителската работа по списанието, но тати държеше и да уча… Аз се бях увлякла по астрономията и това исках да уча…

Една вечер баща ми подхвана неочаквано за мене такъв разговор: Преди години имаше в Стара Загора детска градина. Ръководеше я някаква швейцарка, сетне идеята заглъхна… Детската градина е хубаво нещо, тя е звено между училището и семейството. Ето, Пеша, точно за тебе работа… Като те гледам как обичаш децата и как радостно си играеш с тях… Ще се учиш в София, а сетне ще отвориш градина тука в Стара Загора… Тези детски градини са с бъдеще… Ако развиеш това дело така, че да покриеш България с детски градини, какво по-хубаво от това!… Чакай де, засмя се мама, тя още не е почнала учението си, пък ти вече покри цяла България с детските градини на Пеша…

* * *

Такъв беше баща ни, такова беше семейството ни. Затова всички завършихме висше образование, бяхме верни на заръката на баща ни да учим чужди езици и всичко това ни помогна изключително много в живота.

Като завърших школата на Американската детска градина и мис Кларк ми предложи да отида да уча в Америка, се стреснах. За това трябваха пари. Тати обаче виждаше, че горя с тази работа, какво прави, но ми даде пари за Америка. Така поощри Мария, така и Веселка… Всички ни…

* * *

Нещо интересно от Америка ли? Най-добрата ми преподавателка, която много ме обикна, се казваше Грейс Хемингуей… Тя преподаваше „Изкуството да разказваш приказки”. Покани ме на гости у брат си… Имаше толкова картини, като в художествена галерия бяхме… Внезапно пристигна млад човек – Ърнест Хемингуей… Отбил се пътем да види баща си… Весел, приличаше на леля си Грейс. Грейс ни запозна и каза, че съм от България… Той се засмя: Бил съм два пъти в България, писах за тракийските бежанци…

Направих му комплимент, че моите колежки са луди по него като писател…

След време Грейс ми каза, че много съм го въздигала, а в тяхното семейство минавал за „черна овца” заради многобройните му женски истории и недопустимото му пиене… Попитах я какво тя мисли за него, а Грейс: Аз го обичам, освен това ми е племенник, но не може да бъде пример за подрастващите… Впрочем, допълни, разбирам, че е невероятно талантлив…

* * *

Докато живяхме заедно с Гео и Мила, брат ми беше много напрегнат – дразнеше се от всяка новина, все неприятна за обществото. Викаше, крещеше, надигаше юмрук… Успокои ли се, почваха да пеят с Мила. Караха и мене. Сутрин Гео държеше да изпеем няколко популярни арии и всеки тръгваше по работата си… Невероятен характер… Пушеше от нерви и ръсеше пепелта из цялата стая, та Мила му купи лула, но той не свикна с нея, не му отивала… И пак заразнася пепелта от цигарите си… Месеци преди да изчезне „безследно” ни гостуваха редовно Христо Ясенов, Ламар, Николай Хрелков, пиеха една бутилка вино близо четири часа и говореха за литература и политика. Леда-Евгения се беше влюбила в чичо си Христо Ясенов, а и той се беше влюбил в нея, та дойде ли, тя направо скачаше в скута му, той я галеше, тя шареше с черните си очички наляво и надясно, макар сетне да нямаше спомен за това… Помня и как Гео, подпрял крак на стола, рецитира поемата си „Септември”, как Мила след конфискацията на „Пламък” с поемата го помоли пред приятелите му да напусне София временно, да се скрие из старозагорско, даже му предложи да иде у леля в Мъглиж, дето няма да го търсят, даже му предлагали, разправяше тя, да напусне временно България, защото му се канели… А той: Че аз, ако сега не съм с народа си, кога ще съм…

Какви мъки, какви страдания изживяхме всички след изчезването му… Тати побеля за няколко нощи, пишеше молби до къде ли не, не се спря да търси Гео, Борис и той не се спря… С Мила обикаляхме Дирекцията на полицията, където на 18 май видяхме Гео на един прозорец на третия етаж… Правеше ни знаци с ръце, но не разбрахме какво ни казва… Издърпаха го от прозореца, а нас изгониха от улицата… По това време Борис посети директора на полицията Владимир Начев, с когото са служили по време на войната и Начев го уверявал, че Гео никога не е бил в полицията… Каква наглост!…

Тати до края си очакваше Гео да се върне… Не можехме да по прежалим…

Из книгата под печат на Георги ЯНЕВ „Литературни увлечения“ при издателство „Литературен форум“.