Георги ЯНЕВ „ИЗКУСТВОТО ЦЪФТИ САМО НА ПОЧВАТА НА СВОБОДАТА“

На 28 януари 2020 г. (15 януари по стар стил) българската културна общественост ще чества 125 години от рождението на големия поет, преводач, художник, естет и родолюбец Гео Милев. По този повод ще Ви представим текстове, любезно предоставени ни от литературния критик и историк, дългогодишен главен уредник на Къща-музей „Гео Милев – Георги Янев.

Благодарим му за отзивчивостта.

Dolap.bg

3 част

Димитър Симидов: „ВЕСЕЛ СПОМЕН ЗА ГЕО МИЛЕВ“

/Димитър Симидов е с три години по-млад от Гео Милев. Завършва зъболекарство в Брюксел. Малко време се занимава със земеделие, после се отдава на писателска дейност. Издава 25 книги – главно разкази за деца. Романът му „Непобедени“ е епическо произведение, посветено на Владайското въстание, в което самият той взема участие. Член на СБП. Пред 1922 и 1923 година са съседи с Гео Милев, живеят в общ апартамент, а младият тогава Симидов благовее пред кумира си Гео. Ето част от неговия спомен, който, освен че е весел, говори и за нравите и отношенията между писателите тогава… Целият спомен се съхранява в Къща-музей „Гео Милев“ в Стара Загора./

Готвех първата си сбирка стихове. Събрах стотина стихотворения, преписах ги и един ден ги дадох на Гео Милев да ги прегледа. Не след дълго Гео пристигна с две папки. Отвори първата папка: и в нея имаше ръкописите на три само мои стихотворения. Отвори другата – там бяха останалите.

– Ако издавах аз тази книга, щях да поместя само стиховете от първата папка – каза Гео Милев. – Но ти не съм аз и аз не съм ти, затова – карай…

Към края на 1923 година стихосбирката излезе със скромното заглавие “Стихотворения”. Разбира се, подарих един екземпляр – един от първите екземпляри – на Гео Милев. И отзивът не закъсня.

Един ден Гео идва у дома с някакъв особен израз на лицето: иронична усмивка, изпитателен поглед, дори, стори ми се – някакво леко безпокойство. Носеше в ръката си някакъв ръкопис.

– Искаш ли да ти прочета нещо? – запита той.

Аз си спомних, че някои от станалите по-късно прочути Геови стихотворения бях чел в ръкопис, зарадвах се и отвърнах:

– Разбира се!

– Ама това е рецензия за книгата ти.

Изтръпнах и се престраших.

• Нищо. Чети.

Рецензията беше отрицателна. Но на колене да бях молил Гео Милев да пише така ласкаво за мене, надали щях да измоля това. Той пишеше:

“Скромно заглавие и скромни стихове. И скромна цел: ако е възможно, да се получи литературната премия за 1923 година. И с пълно право. Защото всичко в тази сбирка не е по-лошо от повечето работи в сбирката “Лунни петна”, премирана миналата година…”

Слушах и не вярвах на ушите си. Николай Лилиев беше един от върховете на тогавашната наша литература!

Как да не съм доволен? Но Гео Милев не се задоволяваше само с приказки. Той доказваше това и на дело. Цитираше едно “мое” стихотворение от четири куплета, от които всъщност само мой е първият куплет. Останалите бяха взети от Лилиев, Людмил Стоянов и Христо Ясенов. Наистина, като четеш стихотворението, ще кажеш, че един автор го е писал. Изглежда, че доста труд си бе дал рецензентът, докато подбере този стихотворен букет.

Гео Милев чете, а аз се възнасям на седмото небе. Свършва.

• Брей, да не ми се разсърдиш!?

Как ще му се разсърдя? Напротив, помолих го да не отлага излизането на отзива. И той изпълни молбата ми: рецензията, така, както ми бе прочетена, излезе в следващата книжка на “Везни”. /Тук Симидов греши – Гео Милев няма като как да публикува рецензията си в “следващата книжка”, тъй като “Везни” спира да излиза през месец март 1922 г. Въпросната “рецензия” е част от статията му “Поезията на младите”, публикувана на 25 февруари 1924 г., сп. “Пламък”, кн. 2, в която Гео Милев прави мистификация от стихове на Симидов, Лилиев, Людмил Стоянов и Христо Ясенов, като иронизира младия поет, че поетическия му подход е “въпрос на преповторението”. Възможно е рецензията да е излязла самостоятелно още предната година, но засега това не е потвърдено.- б. м. – Г. Я./

Но примерът, особено лошият пример, е нещо много заразително. Критикът Васил Добринов, който по онова време издаваше списание “Огнище” /В. Добринов редактира не сп. “Огнище”, а сп. “Слънце”, на което списание Гео Милев е сътрудничил, но впоследствие се разграничава от “еснафския му вкус” и влиза в полемика със сътрудниците му В. Добринов, М. Николов и Цв. Минков. Вж сп. “Везни”, г. І, кн. 5 от 31 декември 1919 г. Сп. “Слънце” спира да излиза през 1920 г. Възможно е В. Добринов да е публикувал своята мистификация наистина в сп. “Огнище”, което излиза по това време. – Г. Я. / и пишеше в списанието си, каквото му текне, прочел тази рецензия и му харесал начинът, по който Гео Милев се подиграва, та решил да се подиграе и той – с поета Йордан Стратиев. Взел един-два куплета от едно негово стихотворение, взел един-два и от мое, разбъркал ги така, че и ние да не можем да си ги познаем, лепнал ги в страниците на “Огнище” и, поднасяйки на читателите си този литературен миш-маш, се провиква:

– Ха, познайте сега кой куплет е от Симидов, кой е от Стратиев.

Цитирам тази реплика по памет, но в общи линии така беше.

Но нали Quod licet govi, nonlicet bovi: Гео Милев може да си позволи всякакъв приятелски шарж с нас, по-младите от него. Защото и в отрицанието му ние виждахме добронамереност. А с Васил Добринов ние едва се познавахме…

Тази рецензия в кавички ядоса Стратиев, ядоса, разбира се, и мене. И решихме да непердашим критика. По онова време сбивания между писателите избухваха по всички краища на София: Антон Страшимиров се беше бил с Божан Ангелов, Стаматов – с Владимир Василев, един млад и заядлив литератор на име Крум Йорданов редовно ядеше бой след излизането на всяка от критиките му; критики, следвани от бой, пишеше и Буко Пипи, за което му викаха Буко Бити и т. н. Значи, съвестта ни можеше да бъде спокойна.

На Стратиев скоро се удаде случай, както се казва, да осъществи страшното си намерение – и по една случайност Гео Милев стана причина то да се осъществи. И тъкмо затова разказваме тази колкото весела, толкова и нелепа история. Значи, в деня, когато в сп. “Огнище” излиза злополучната рецензия, Йордан Стратиев седи в компанията на Гео Милев в сладкарница “Цар Освободител”. Неочаквано влиза В. Добринов. Всичката кръв на Стратиев се качва в главата му, всяка пора на битието му крещи за отмъщение… Но той не може да се реши. Наистина, той е решил да отговори на своя критик по възприетия вече начин, но е смятал да го срещне някъде на по-закътано място, а не тук, в сладкарницата, в центъра на София. И почва да се колебае. В душата му се разиграва, както се казва, драматична борба.

– Виж колко е доволен, че те е наредил в глупавото си списание – казва Гео на Стратиев, сочейки с очи критика, който, седнал недалече от групата, спокойно пие кафето си.

– Абе, аз съм решил да го напердаша, но тук…

– Какво от това? Константин Сагаев яде бой пред Народния театър…

Това е достатъчно, за да изчезнат всички морални скрупули от душата на поета. Стратиев стиска тънкия си бастун и решително става от масата…

Но нека оставим Христо Смирненски /Христо Смирненски в сп. “Маскарад”, бр. 19, 1923 г., публикува “Най-здравото великденско яйце” по повод побоя между писателите и критика – едно от последните му великолепни хумористични стихотворения.- Г Я./ да доразкаже какво е станало по-нататък:

Стратиев беше с кръв гореща,

макар в стиха да е студен

и В. Добринова посреща

с дебел бастун въоръжен.

За мене ти какво си писал?

Я пред бастуна повтори!

– Това е моя твърда мисъл

и в нея истина гори.

– Главата ти е тебе твърда,

а мисълта ти – книжен прах!

И в миг Стратиев се размърда

в един лирично смел замах.

Бастуна сложи се прилично

върху критичното яйце,

ала Добринов безразлично

кръстоса на гърди ръце.

След четвърт час лирикът вече

въздъхна морен, изпотен:

Тогаз Симидов се изпречи:

– Я дай бастуна ти на мен!

Уви, и той се изпотява,

макар по-ловък и чевръст:

яйцето здраво си остава,

бастунът става все по-къс.

И ей Симидов с болка свята

отпуска капнали ръце.

Добринов сочи си главата:

– Това е дървено яйце…

Всичко, разказано в тия куплети, беше приблизително така, с две малки поправки: първо бастунът на Стратиев не беше дебел, а, както казах и по-горе – едно тънко контешко бастунче, с което младият поет се кипреше из София и второ: аз не присъствах там, за да отменя уморения Стратиев, вземайки от него строшения в критичната глава бастун. Аз бях на разходка в Борисовата градина и на връщане срещнах по булевард “Цар Освободител” В. Добринов, току-що свършил разправията си със Стратиев. Като ме видя, той просто си изпроси боя, като се нахвърли върху мене с ръкомахания и някакви закани. И аз, разбира се, реагирах по предвидения начин. Арестуваха ни, закараха ни в участъка. Там Добринов тържествено декларира пред полицейския началник, че, ако втори път – искаше да каже трети път, но сбърка – ако втори път се посегне върху личността му, ще се разправя с огнестрелно оръжие. За тази цел още днес щял да си извади позволително за носене на такова оръжие. Аз от своя страна бях принуден да обещая, че вече няма да се бия по улиците, подписах някакво обещание и се разделихме най-приятелски – не с Добринов, а с полицейския началник.

Тази история излезе малко длъжка, но тя илюстрира нашите литературни нрави. Описах я затова, защото макар и косвено, Гео Милев и Христо Смирненски бяха замесени.

/подпис/

Димитър Симидов

Из книгата под печат на Георги ЯНЕВ „Литературни увлечения“ при издателство „Литературен форум“.

(Следва)