Георги ЯНЕВ : „ИЗКУСТВОТО ЦЪФТИ САМО НА ПОЧВАТА НА СВОБОДАТА“

На 28 януари 2020 г. (15 януари по стар стил) българската културна общественост ще чества 125 години от рождението на големия поет, преводач, художник, естет и родолюбец Гео Милев. По този повод ще Ви представим текстове, любезно предоставени ни от литературния критик и историк, дългогодишен главен уредник на Къща-музей „Гео Милев – Георги Янев.

Благодарим му за отзивчивостта.

Dolap.bg

Едно от последните си писма от фронта, преди да бъде ранен, Гео Милев пише на близкия си приятел Николай Лилиев. Цитира стихове на любими поети, споделя творчески намерения, но е някак успокоен, нещо нехарактерно за неговия темперамент. Пише почти примирено: „И стоя пред свирепата реалност.”

А едно от първите писма, когато идва на себе си след тежкото раняване, е отново до Лилиев. С жестока самоирония разкрива душевното си състояние: реалността „ме мачка безмилостно!” Приканва „онези големи идеалисти, които бягат от реалността и искат да държат душата си постоянно пияна”, да отидат сред свирепата реалност, където няма „изкуствени раеве”, а преобладават „естествените адове”.

На близкия си приятел, с когото са споделяли сродни естетически и философски концепции, Гео Милев се изповядва като пред себе си: „Реалността излезе много по-мощна, отколкото можеше да се вярва: тя е превърнала МЕНЕ на реалност, аз съм ореализиран или просто – орезилен!.. Реалността фрази не търпи и на най-големите фразьори най-зле отмъщава: избалаква им очите… Нерадостно!”

Идеализмът търпи катастрофален крах в сблъсъка със свирепата действителност. След тези жестоки прозрения крачката до експресионизма е само една…

* * *

„Поезията като изкуство не познава нито националност, нито партийност. Поетът пее за чисто изкуство, възхвалява или описва от гледището на своето изкуство както красивите, така и мрачните събития или случки от реалния живот – но всичко това той върши, като стои на своя висок трон над дребнавите дрязги в живота, на който го поставя неговото призвание от лирата на изкуството. В своето отношение към отделните епизоди в живота около му, които му правят силно впечатление, той страна не взема: той не възхвалява едни, да обижда други – той само рисува всичко, което вижда, и го рисува с нежните и мили краски на поезията, които само неговото творчество може да даде, и то така, че когато четецът проумее неговото произведение, той ще вижда там само едно цветно, а не фотографическо обрисуване на даден епизод от живота…”

Не, това не са детски записки на малкия Георги Касабов, нито на юношата Георги Милев, това са нескопосаните „естетически мотиви” на обвинението и присъдата срещу Гео Милев и неговата поема „Септември”. Чрез тези мотиви се оправдава и присъдата срещу младия авангардист и гражданин – една година затвор и 20 000 лева глоба по Закона за защита на държавата. Нищо, че мотивите наподобяват неправилно наизустен чужд естетически идеал… Но има и още нещо: повече от очевидно е, че отдавна забравеният прокурор или съдия е пописвал стиховце и е защищавал определени естетически идеи. В тоя смисъл присъдата над Гео Милев освен политическия й характер има и привкус на отмъщение. Отмъщението на графоманията над талантливия и стойностния творец. Отмъщението на невежеството, както ще напише десет години по-късно покрусения баща Милю Касабов.

Предварително приготвената си писмена защита за пред съда Гео Милев не произнася по молба на най-близките си, които са се страхували да не бъде раздразнен съдът. Но в бележките, по които се е защищавал, има редица сходни опорни точки, затова писмената защита до голяма степен е сведена до съда. А тя завършва с думите: „Господа съдии, за честта на българското правосъдие не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху р о д н о т о и з к у с т в о и неговото развитие. Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!”

Гео Милев опонира на основното обвинение „естетически”: „А к а к се описва известно събитие, това зависи от художествения похват и способности на автора и не влиза в оценката на съдилищата и властите”. И още: „Оценката пък на отделните думи, термини, изрази подлежи да се разглежда не от углавния съд, а само от литературната критика”. Личи, че част от „идеалиста” Гео Милев в била все още жива. Убеден в правотата си, той спори, излага аргументи, защищава страстно тези и идеи. Тази последна „битка” на Гео Милев е интересна и с друго: тя представя автора на „Септември” като цялостно завършена естетическа и гражданска личност.

* * *

Началото на ХХ век, макар да се определя като век на телефона и телеграфа, в крайна сметка, особено в първата си половина, е век на писмовната комуникация. Чак през петдесетте и шестдесетте години се заговори за „края на писмото”, макар по-късно да се забелязва и възраждането му чрез модерните технологии.

Твърдо може да се каже, че Гео Милев е нямал отношение към документа като историческа стойност. Най-близките му от семейството разказват как малкият Георги рисувал и съставял вестничетата си, пишел първите си стихчета, първите си рецензии и прочие и захвърлял сътвореното. За радост семейството – най-вече в лицето на бащата Мильо Касабов и на по-малкия брат Борис – събирало рисунките, вестничетата, стиховете и затова началните творчески години на младия Георги са добре документирани.

Бащата, майката, братът и сестрите са били убедени, че Георги е необичаен, различен, с ярко изразени творчески заложби и ревниво са пазели всичко сътворено от любимия син и брат.

По същият начин съпругата му Мила и децата след неговата гибел постъпват с документите и вещите, останали от Гео Милев – ревностно ги пастрят и „разнасят” из София от квартира на квартира, за да останат за изследователите днес.

Точно по противоположен начин е постъпвал малкият Георги, а и зрелият Гео Милев – не съхранявал получените писма от близки и приятели, оригиналите на преводите и голяма част от оригиналите на поезията и критическото му творчество е пропадало по печатници и словослагатели безвъзвратно.

Обичал е да колекционира любими картини, репродукции, картички дори, но към оригиналите на собственото си творчество и към писмата на близките и приятелите нямал „историческо отношение”. Не защото е бил лишен от усет за ролята си на творец и значението на културната си деятелност, напротив – в това отношение е бил критикуван, неоснователно впрочем, от свои съвременници недоброжелатели, че преувеличавал ролята си на фактор в българската култура. По всяка вероятност ”артистичното” му отношение към писма, документи и негови рисунки се дължи на личностно отношение, както и на факта, че битовият му живот е бил изключително динамичен и непрекъснато свързан с неуредици и промени на квартири.

Писмата на Гео Милев до семейството (основно до бащата) са съхранени и публикувани, писмата му до приятели, сътрудници на списанията, които издава, и познати, също са запазени в основната си част, но писмата до него от баща му, роднините, приятелите, близките до голяма степен са безвъзвратно загубени. Близо 120 са запазените писма на Гео Милев до баща му, а от Мильо Касабов до Гео Милев са запазени само две-три.

* * *

Единствен Георги от децата взема името на бащата, всички останали се именуват и подписват Касабови. Георги от малък държи на Милев, на името на бащата. По-късно и при писателския си псевдоним ще видоизмени своето име, но това на баща си – не. То – Милев – си остава запазена марка на Георги до края на живота му. Връзката между двамата е особена, тя иска специално вглеждане, разбиране и анализиране. Бащата – прегърнал идеите на Възраждането, отдал се изцяло на тях след Освобождението, участвал с пушка в ръка при Съединението на България, народен учител, будител, вестникар, издател, книжовник е възпитавал децата си в духа на идеалите на Възраждането. Синът – наследил най-доброто от баща си – наследил идеите на своя биологичен и духовен настойник, но и ги надскочил няколкократно, е вперил взор в Европа, в нейните културни постижения и „ламти” да подпомогне родното изкуство да се изравни, че и да изпревари даже европейското.

Единият – бащата – е реалист и реалистичен мечтател, другият – синът – е иреалист, но, странно – оптимист в помислите си (нали затова са го обичали толкова много и Димчо Дебелянов, и Лилиев, и Ясенов, и Л. Стоянов – все „велики иреалисти” в онези години).

Писмата до бащата най-добре характеризират Гео Милев, защото пред него той е бил най-искрен и най-откровен. Даже когато изглежда, че Гео Милев е недопустимо дързък с родителя си, това е външно, измамно впечатление, защото самият Милю Касабов е възпитавал така децата си, най-вече Георги: да бъдат равноправни в мненията си с него, да разсъждават с главите и сърцата си, да бъдат верни на себе си, на рода и на родината.

Затова са много любопитни и интересни като търсения във философски, естетически и етически план юношеските увлечения на Гео Милев, които той споделя с баща си в най-ранните си писма.

Не по-малко интересни са професионалните намерения на Гео Милев да направи впечатляващо европейско книгоиздателство, въвеждайки нови и модерни издателски концепции, свързани с естетически издържани книгопродукти, дискретна и сериозна реклама на изданията, високо качество на продукцията, специализация на издателството и пр. все нови за времето си идеи. За съжаление тези „идеи” не са били много печеливши и от тук са произтичали редица конфликти между родителя и сина. Ние не знаем от какво точно е недоволствал бащата, но от писмата на сина разбираме какви са били неговите притеснения. Милю Касабов е роптаел срещу „нагона” на сина си, както той нарича неговото неистово желание да издава европейски модерни автори, предупреждава го, че българският читател не е дорасъл за такава литературна продукция и дискретно го моли да се насочат към по-печеливша издателска дейност или поне да балансират продукцията на издателството, но среща твърдата позиция на сина си, мечтаещ да утвърди едно издателство и едно списание (”Везни”) на европейско равнище. Бащата се е страхувал за бъдещето, но вярно е следвал Георги, защото такъв е искал да го вижда като гражданин и творец, затова докрай е бил с неистовия си син. Той успява чрез труда си и чрез невероятната си пестеливост (без да е скъперник, даже напротив!) , чрез реалистичните си идеи като издател, книжар и търговец да издържа семейството си, да даде добро образование на децата си, като повечето следват в чужбина. Милю Касабов успява да се пребори с невероятната инфлация след Световната война, но не издържа на друга стихия – стихията на Гео Милев като издател и списовател. Бащата фалира през 1922 година, разпрадава имоти и филиала на книжарницата си, за да спаси Гео Милев от задължения към печатниците…

В същото време Милю Касабов тайно се гордее със сина си, радва се на талантите му, радва се и на приятелствата му с известни млади поети.

Из книгата под печат на Георги ЯНЕВ „Литературни увлечения“ при издателство „Литературен форум“.

(Следва)