Литературният изследовател Иван МАТЕВ пред Dolap.bg:”Музей „Литературна Стара Загора“ е духовната съкровищница на хилядолетния град“

Иван Александров Матев е роден на 5 октомври 1948 г. в Стара Загора. Средното си образование завършва в Механотехникума в родния си град, а висше – през 1971 г. специалност „Българска филология и история“ във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“. През 1984 г. е стипендиант в Центъра за връзки и изучаване на Европа в Рим, където специализира културология. Работил е като уредник в отдел „Античност и средновековие“ в Старозагорския исторически музей, редактор в отдел „Изкуство и култура“ в Старозагорския окръжен вестник „Септември“, директор на музей „Литературна Стара Загора“. Член е на Съюза на учените в България, на Българското историческо дружество, на Международната научна асоциация „Извори на християнството“ в Лион, Франция, на разширения състав на Международната редколегия на Кирило-Методиевия вестник „За буквите- О“писменехъ“, в съставителския съвет и редколегията на многотомната културологична поредица „Казанлък в миналото и днес“ и мн.др. Поддържа творчески контакти с редица международни и национални научни институции каквито са Центърът за връзки и изучаване на Европа в Рим, Кралските академии на науките в Дъблин, Ирландия, Църковният институт „Извори на християнството“ в Лион, Франция, Американският институт за класически изследвания „Генадион“ в Атина и мн.др. Негови оригинални приноси, значителна част от които монографични, могат да се проследят в престижни академични, университетски, музейни, сборници и други специализирани издания. Над 1100 са научните му статии и изследвания, по-голямата част от които са посветени на поетите и писателите на Стара Загора.

Господин Матев, от къде са Вашите родови корени?

Роден съм на 5 октомври 1948 г. в Стара Загора в лекарско семейство. Баща ми д-р Александър Матев през 30-те години на ХХ в. е завършил Правния факултет на Софийския университет, след което напуска България и следва медицина последователно във Виена, Братислава и Загреб. Дипломира се през 1943 г. в Загреб, след което се завръща в България и започва своята медицинска практика. Заедно с майка ми е мобилизиран и са участници в последната фаза на Втората световна война. Майка ми е от старо свещеническо и на национал-революционери коляно. Завършва медицинския колеж и владееше френски език…Единият й брат беше завършил духовната академия в Краков, другият беше летец, отбранявал София заедно с поручиците Кръстев, Списаревски и Попов, третият й брат – е математик…

В родния си град съм завършил Механотехникума с пълно отличие през 1967 г. След това – Българска филология, след това и История във Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“. В по-късен период спечелих стипендия в Центъра за връзки за изучаване на Европа в Рим, като разработих проблематиката за Вергилий и нашето съвремие. Повече от две години имаше усложнение за заминаването ми, но накрая през 1984 г. успях да замина за Рим. В продължение на три месеца работих във Ватиканския архив и други институти. Преди всичко връзката ми беше с Института по славянска филология при Римския университет. Работихме заедно с проф. Георги Димов, директор на Източния университетски институт в Неапол и проф. Георги Данчев, който водеше специален курс по българска средновековна литература в Римския университет.

Работил съм на различни места в Стара Загора, включително и във вестник „Септември“. Спечелих конкурса за главен уредник на Музей „Литературна Стара Загора“ и досега съм на тази позиция.

Каква е историята на Музей „Литературна Стара Загора“?

Първият уредник е литературният критик Стоян Стаев. Той е лидерът и организаторът на Дом „Литературна Стара Загора“. За да бъде с по-висок статут през 1994 г. пререгистрирах дома в музей „Литературна Стара Загора“. През 1959 и 1960 години се събира фондът в една стая на стария Градски съвет. Много по-късно се предоставя базата на улица „Сава Силов“ в къщата на Веселин Ханчев. Факт е, че сградата е била клиника на родителите му – д-р Ханчеви, но има запазена гражданственост, че е родната къща на поета повече от 50 години. И двете къщи, които се намират едно до друго, са били притежание на Ханчеви. Там се подрежда сбирката.

По времето на Стоян Стаев толкова много веществени документали артефакти и ръкописи не са излагани. Бяха представени повече постери и снимки, а по-малко вещи и ръкописи. Сега, в новия дом на Музей „Литературна Стара Загора“, понеже е друга конфигурацията – дълги халета, с много вертикални витрини, обемни предмети не могат да се съберат. Например дипломата на д-р Невена Азманова-Ханчева е голяма и няма къде да се сложи. Заменили сме я с фото-факсимиле и с надпис. Между другото стойността на една музейна експозиция е да има оригинали. Другото може да се заснеме от друга институция и да го представиш. Ценността на музея ни е, че притежава много оригинали. Те са на Стара Загора.

В продължение на три десетилетия Музеят беше замразен, в дълбока космическа хибернация. Благодарение на отношението на общинското ръководство в лицето на кмета Живко Тодоров, на зам.кмета Иванка Сотирова и на Диана Атанасова -началник на отдел „Култура“, на която решаването на проблемите около Музей „Литературна Стара Загора“ беше вид кауза, най- сетне се реши въпросът с базата. Фондовете, които се съхраняваха десетилетия в няколко стаи в един сутерен, бяха прехвърлени. С Божията помощ и с денонощната ми работа, успяхме да подредим експозицията.

За цялостното уреждане на Музея и за неговото експониране съм внесъл повече от 6 концепции. При подреждането на експозиционната площ се съобразихме с наличните възможности и особености. Показани са основните писатели, поети, литературни творци и преводачи, които са работили в Стара Загора от 60-те години на ХІХ в. до 70-те години на ХХ век.

В мои разработки съм извадил над 120 души – писатели и поети, с големи приноси в областта на българската национална литература. Същевременно може да се каже, че те са създали позиция и в европейското духовно пространство. Но всичкото това богатство не може да бъде изложено. Даже има регламент повече от 20% от наличните артефакти, да не се показват.

Музеят, който успяхме да изградим, дава достатъчно добра представа, за начина и реалността на включването на българската и конкретно на старозагорската литература и старозагорския издателски процес в така наречената европейска литературна конвенция.

Каква е философията при подреждане на експозицията сега?

Философията е да се покаже присъствието на старозагорския литературен и духовен феномен в общия контекст на българския литературен процес. Авторите, които сме представили в експозицията, тези 20 възлови творци, създават облика на цялата ни национална литература. В този контекст е изявлението и на Кирил Христов:“Без Стара Загора няма българска литература“. Това е казал в свое писмено слово през 1938 г., когато посещава родната Стара Загора. Тогава именуват училището „Пипенерата“ на негово име – днешното Основно училище „Кирил Христов“. Същевременно се издава алманах, посветен на неговата 60-годишнина, въпреки че тя е три години по-рано. Но там има автори като Борис Бакалов, Ботьо Савов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов и др. Ботьо Савов му е посветил стихотворение, а Кирил Христов има уводно стихотворение за българската националност.

Т.е. концепцията е да се представи старозагорската литература като явление, което в голяма степен определя облика и на националната литература. Всички представени документи, ръкописи, артефакти или колекции на съответните автори така са селектирани, че всяка витрина и раздел на съответния автор да бъде уникален. Защото тези веществени документи, ръкописи, снимков материал, юридически документи, награди и пр. ги няма в други музеи.

Експозицията е разположена в 220 витрини. Обстойно са представени 18 крупни автори, които създават структурен облик на периода на символиститие, диаболистите, философската драматична линия в поезията, с родоначалник Веселин Ханчев. Освен че е голям интелектуалец, че превежда от френски и руски език , неговото творчество е преведено на 60 езика, включително на иврит, арабски и т.н.

Междинно са включени още близо 50 автори. От Анастасия Тошева от 1837 г. до Павел Матев са 70 души. От новото поколение до сега са още 50.

Всеки музей не може да се изяви само с показването на личности, защото ще бъде един вид пантеон. Музей „Литературна Стара Загора“ е музей на литературата на града в период от 200 години. Значи, освен да се покажат личностите, с техните крупни оригинални, дори екстравагантни и всякакви изяви и одухотворени инвенции, трябва да покаже и развоя на литературния процес, взаимоотношенията, книжовното богатство и пълната дифузия между авторите и регистрациите на литературния процес. Затова аз съм отделил в по-малки витрини да покажем и старопечатното литературно старозагорско присъствие. Притежаваме „Български книжици“ от 1859 г. , „Деница“ от 1862 г. ; имаме издание „Българският литературен печат от 1805 до 1905 г.“ от проф. Александър Теодоров Балан. Вътре присъстват и старозагорски автори. Имаме още „Златно руно“, „Гребец“, „Хризантеми“, „Трептящи акорди“, „Жребец“, „Кормило“, което излиза в Русе, но третира някои наши издания и националния литературен процес; „Ехо“ – цяла поредица, издадена от Константин Коняров, който не беше случаен човек.

Музеят на литературата не е само на авторите. Чрез авторите се показва движението на литературния процес, неговите възходи, мутации, а същевременно издателската и печатната реализация на литературния процес, което е същинската реализация на духа на тези поети. Затова изданията от тези периоди намериха място в Музея.

Какво е уникалното на Музей „Литературна Стара Загора“?

За да видиш неща, които са характерни, да кажем за Георги Райчев – медалите му от войните, ръкописите му на „Кара Чакал“, „На вълчето“, „Мъничък свят“, трябва да дойдеш да ги видиш в Стара Загора. Или за да разбереш престоя на Георги Илиев в Германия, където е учил през първите десетилетия в Мюнхенската политехника. Той има дипломи от 1912-1914г., има награди от цар Борис ІІІ във връзка с неговите приноси, доста материали от след деветосептемврийския му период. Разполагаме с една книга, която той си купува в Мюнхен през 1912 г. – „Критика на европейската философия от проф. Димитър Михалчев“. А проф. Михалчев е един от лидерите на европейската философска мисъл, признат в цяла Западна Европа и въобще в културния свят. Но книгата е издадена на немски език в Хайделберг, той я купува в Мюнхен, т.е. Георги Илиев учи българска и европейска философия в немски превод от български автор. Това са уникални неща, датирани точно от Илиев. Негови са и две граматики – френско-немска и английско-френска. Изучава и английски и френски език в Германия, които са предназначени за германците. Освен това, ако някой иска да види ръкописите на О“Хорс- „Три капки кръв“, „Смърт в небесата“, трябва да посети единствено Музей „Литературна Стара Загора“. Това е една феноменология на неговите представи за космическите промени и за моралния статут на обществата за бъдещите хилядолетия. Той развива проблематиката в своите фантастични романи за промяна на космологията, планетарните системи, как може да се спаси човечеството чрез промяна на геостратегическите орбити на планетите…Той е инженерен специалист, но и много голям писател. Той е роден в Тарфа, Чаталджанско, в Мала Азия, но изцяло заселено от българи. Още 18 годишен се включва в младежко движение, за да се легитимира като българин. Но турците не прощават. Вкарват го в затвора, пращат го в Диарбекир, изкарва няколко години мъки в турските зандани. После емигрират, прехвърлят се в Стара Загора. Баща му и майка му са обикновени селяни, но той е безкрайно умен. Завършва през 1908 г. с пълно отличие старозагорската мъжка гимназия. Голяма част от В и К-системата на Стара Загора е правена от него.

Георги Райчев е роден през 1882 г. в старозагорското село Землен в патриархално селско семейство, което той обича безкрайно, както и своето семейство – съпруга,син и дъщеря. В Стара Загора завършва гимназия, продължава образованието си в София. Всички се развиват под бащинското крило на Димитър Подвързачов, а преди това на Георги Бакалов. Затова на Подвързачов са му казвали „бащата“- и Георги Райчев, и Николай Лилиев, и Димчо Дебелянов…Закрилял ги е , давал им е съвети. Те всички са символисти в поезията и в прозата. Георги Райчев първоначално има селски битови разкази и повести, но в един момент задълбава около душевността на човешката личност. Самопроникването в душата на човек и същевременно търсенето на онези тайни подмоли, които определят поведенческите актове. Това е така нареченият психологически реализъм. Той стига до абсурди и до идеята за диаболизма, за страховитите изяви на човешката личност на базата на духовно раздвоение, което идва в резултат на социалната агресия, на нереализираните мечти и т.н. Оказва се, че той продължава линия, дошла от края на ХVІІІ до началото на ХІХ в. от Хофман, която преминава по-после у Гогол. Между другото е голям патриот, участник е във войните. Георги Райчев създава нова насока в българската белетристика между двете световни войни.

Друга интересна личност е Борис Бакалов, братът на известния Георги Бакалов. Той е старозагорец, тук завършва гимназия, а после правния факултет. Бил е окръжен съдия, после окръжен прокурор около Първата и след Първата световна война. Но също е и писател и преводач. Превежда от френски и руски език. Има и стихосбирки и белетристични произведения. Например той е преживял голяма духовна травма. Единствената му дъщеря Агнес Бакалова умира като абитуриентка. За 7-8 години написва три стихосбирки, всички посветени на Агнес- „Помен“, „Тъга“, „Некролог“. Във витрината му съм изложил и трите стихосбирки, защото там има и автограф.

Как се заражда и развива литературният процес в Стара Загора след освобождението на града от турско робство?

Стара Загора е град, който е преживял голям катаклизъм през лятото на 1877 г. – от погрома на Сюлейман паша. Всичко е било сринато и изгорено, включително голямата сбирка на Петко Рачов Славейков, сбирката на даскал Петър Иванов и други големи духовни поражения. След като една част от оцелелите старозагорци се завръщат в края на 1879 и особено през 80-те години и започва възстановяването на града, според мои наблюдения и изследвания – литературни и исторически се оказва, че новите духовни люде на Стара Загора са превъзмогнали, типично възрожденския патриархален подход в литературата, защото и книжовно и документално, той не е бил запазен. И те веднага се включват в новите европейски модели. След 80-те години на ХІХ в. Стара Загора директно се дифузира в европейските културни течения – символизъм, експресионизъм и т.н. Това е една от причините. Плюс това, голяма част от нашите писатели и поети – Георги Илиев, Георги Бакалов, Кирил Христов, Пейо Яворов доколкото е присъствал в Париж, всички до един са колкото старозагорци, толкова и европейци. Всички до един присъстват в европейските културни среди със своите многобройни посещения и престои в Париж, Берлин, във Виена особено. По този начин Стара Загора е обиталище, отворено пристанище за духа, за европейския модел на мислене преди всичко и от там на естетическо възприятие и интерпретация. Не трябва да забравяме, че те не са скъсали нито за миг връзката с модерната и класическата руска литература. Например Иван Хаджихристов е превел „Евгений Онегин“ от Пушкин. В по-късен период превежда и „Василий Тьоркин“ от Александър Твърдовски. Да не говорим за преводите на Георги Бакалов. Така че голямото крушение и големият погром по време на Руско-турската война 1877/1878 г. е дал възможност да се стъпи рязко на една по-модерна платформа, което е много характерно и необичайно.

Кой и кога нарича Стара Загора град на поетите?

През 1923 г. Николай Пепелов пише статия в пловдивски вестник. Една част от нашите писатели и поети са намирали по-добро поприще за печатане в Пловдив, защото са били повече изданията и по-евтини печатарските услуги. Например някои от броевете на „Хризантеми“ са отпечатани в града с тепетата. Стара Загора е наречен Градът на поетите от Николай Пепелов. Истинското му име е Тодор Недков в статията си „Писателите на Стара Загора“. Публикувана е във вестник „Юг“, Пловдив, брой 1387 /1923 г.

В текста той не третира само 20-30-те години, а разглежда цялата поредица от 80-90 години до тогава. Обобщава, че Стара Загора, че точно от 20-те година на ХХ в. нашумяват имената на Николай Лилиев, Гео Милев, Георги Райчев…

Какво още съхранява Музей „Литературна Стара Загора“?

Освен книжовната продукция, музеят разполага с над 100 оригинални портрети и картини на Липавцова, Марин Тачев, Иван Соларов, Петър Морозов, Димитър Караджов, Васил Димов, Райко Алексиев и пр. …Имаме дискове със записи творчеството на поетите Таньо Клисуров, Веселин Ханчев, Иван Хаджихристов, Кирил Христов, Николай Лилиев …

Този музей така подреден има физиономия, има въздействащ ефект, много ценни оригинали. В този смисъл нещата създават по-цялостна и глобална философска картина на литературна Стара Загора. Много държа старите и печатните издания, тиражите на списанията , които са формирали авторите, също да присъстват. Към старопечатните книги и издания сложих малък барелеф на проф. Боню Ангелов- много голям, но малко познат изследовател и творец. Роден е в Ягода, завършил е гимназия в Стара Загора, работи като учител в Ловеч и др. Като голям изследовател е поканен във Волжската академия на науките в Института по литература, за да се занимава със средновековна славянска и българска литература. Световната славистика с изключителна почит , уважение и умиление се отнася към него. Той извади от световните архиви и документи, от манастирите и библиотеките над 350 средновековни текста от времето на Св.св. Кирил и Методий, на Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Константин Костинечки, епископ Киприан, чак до Павло Калоферски, Онуфрий Попович Хилендарец и Софроний Врачански. Показва глобалната стратегия на нашите средновековни автори. Защото нашата литература е универсална, полицентрична. С нея си е служил целият славянски свят и човешката личност като явление, подчинено на доктрината на християнството. В този случай ние директно се свързваме с идеята на Византия в симфонията между държава и църква.

Петър Иванов ли се води за родоначалник на старозагорското литературно творчество?

Преди него още много са авторите – Атанас Илиев, Димитър Наумов, Захарий Княжески… това са все пишещи хора. Имаме още през ХVІІІ век Унуфрий Попович – Хилендарец – роден в село Енина, отец Павел Хилендарски, който е обикалял манастирите на целия Балкански полуостров да търси сведения за България, за българската средновековна литература т.н.

Даскал Петър Иванов е богослов. Завършва с пълно отличие Духовната академия в Белград. Той създава голяма традиция в областта на предела между възрожденската ни поезия и литература и новото време. Той не е случаен човек. Говорил е седем езика – турски, гръцки, сръбски или сърбохърватски, руски, френски, румънски. Има много преводи от сръбски език. Бил е във Втората легията на Раковски. От там се познава с Васил Левски. След Освобождението е с много голям принос в областта на строителството в България. Бил е областен управител в Кюстендил, Видин, Шумен, околийски управител в Казанлък, областен училищен инспектор в Стара Загора. Тъй като съпругата му е от Сливен, издава три тома с историята на града.

Петър Иванов изключително драматично изживява погрома и геноцида на Стара Загора по време на Руско-турската война. През 80-те години на ХІХ в. като областен училищен инспектор в града създава организационна група и под негово ръководство, възлага на по-големите ученици да събират спомени за геноцида. Освен това лично той събира данни за зверствата на турците и написва „Възпоминание от разбърканите времена“. В книгата описва жестокостите , на които е подвъргнато местното население на опожарение град– на кръст са разпъвали хората, забивали са колове в ръцете и земята, от мангалите са вадели въглени и са ги слагали в коремите на нещастниците и са варили кафе на тях докато умрат в нечувани мъки…Ужас, ужас е било…

След Септемврийското въстание през 1923 г. и погромите през 1925 г., по външна инвазия, за да се окървави народът и т.н. минал през горнилото на турските зандани, буквално не може да изживее действителността в уж освободената му родина. Има стихотворение „Заточеник“ , друго – „Вдовица“…Той е човек на националната кауза. И като вижда как българи се колят и се убиват, заминава в същия затвор, където е лежал по турско. Там всички още го познават и го питат: „Даскале, за какво си дошъл?“ Отвърнал им:“Да видя в коя килия съм лежал“. Влиза вътре и нарежда на турчина:“Ха сега, заключи вратата отвън! Навремето се борехме да се освободим от турците, сега българите се убиват един други..!“ Става голям скандал. Връща си всичките получени медали. Притежаваме писмата му до Българската академия на науките от 1922 г., където дава насоки за развитие …През 1879 г. написва стихотворение – поема „Шипка“. То е уникално от гледна точка на множество съдържателни и идейни , а и чисто стилистично-графически фрагменти, които по-късно спонтанно, но и съзнателно ще повтори народният поет Иван Вазов в „Опълченците на Шипка“:“…Три дни вече не сме ели,/ не остана ни патрон,/ капка вода не видели,/ но удряйте като гром./ С камъни и дървета/ кръв юнашка докато ври,/българска слава вета/, във нас да се яви..!“

„Сълзите на Даскал Петър Иванов“ е моят литературно-творчески житиепис.

Какви за Вашите научни интереси?

В Италия имах много благоприятен период и успях да поддържам ползотворни контакти с Центъра за връзки за изучаване на Европа в Рим, с различни други писатели и най-вече със старобългаристи като Рикардо Пикио. Той е един от големите слависти и старобългаристи на нашето съвремие. Той доказа водещата роля на българската средновековна култура и литература във всеславянския свят. И ние самите още не можем да осъзнаем, че и в нашето съвремие живеем с духовните дивиденти на тази висока литература и на нейните големи прозрения. В продължение на две десетилетия поддържах връзка с проф. Пикио и проф. Анти Грачиоти, директор на Източния институт в Неапол, с центъра АБАГАР в Италия.

Моите изследвания, които съм правил в продължение на две десетилетия са за българо-ирландските връзки и конкретно за регистрациите на средновековното православно влияние между Запада и Изтока, конкретно между наследството на Св.св. Кирил и Методий и на ирланското в лицето на Св. Патрик, който е покръстил ирландския свят през ІV-V в. Между тях има няколко стотин години разлика, но за православната доктрина разлика във времето не съществува, защото всичко е подчинено на християнския ефект и пример. Затова те тримата светци- покръстители на православния свят, са изобразени заедно в Мъглижкия манастир „Св. Николай чудотворец“. До ІХ век е нямало разделение на църквите. 1054 г. още не е дошла. До тогава християнството е изживявало пълнотата на вселенската православна вяра и няма такава конфронтация. Не да дошли и кръстоносците с походите си между Изтока и Запада, между Рим и Константинопол.

Това е една интеграционна и уникална стенопис, в Мъглижкия манастир, която съм изследвал. Още повече, че е дарение на ирландеца Пиер Сомахони. Той създава и сиропиталище „Св.Патрик“ за сираци от Илинденско-Преображенското въстание в Македония. Там настанява сираците, облича ги в дебърска национална носия, финансира това начинание заедно със съпругата си Алис. Цялото си богатство вложил за своите доброволчески дейности в България. Имал е контакти с Митрополит Методий Кусев, с цар Фердинанд. Изнасял е лекции и в Стара Загора. Научава и български език.

Това има отношение и към литературния и културен процес на Стара Загора.

Участвал съм в много научни изследвания по въпросите на старобългаристика, славистика, на православно-богословската проблематика на базата на средновековни и възрожденски текстове. Имам публикации в много сборници със съставители проф. Георги Димов, проф. Георги Данчев, проф. Тотю Коев, проф. Кую Куев, в Търновска книжовна школа; сп. „Везни“, сп. „Море“, алманах „Хоризонт“, сп. „Юг“, сп. „Кула“ и пр. и пр. Преди години направих списък на публикациите си, които бяха над 1100 .

За кои старозагорски автори имате задълбочени изследвания?

За Николай Лилиев съм изследвал проблематиката около присъствието му в списанието „Релита де култура“, което излиза през 1925 г. в Рим. Статията е с предговор „За духа на българската литература“ от проф. Боян Пенев и с втори предговор от проф. Александър Балабанов „За българския език“. Там Лилиев защитава тезата, че българският език още в средните векове, след Кирило-Методиевото дело, е изковал сам от себе си инструмент за писмена мисъл. На много места цитирам мнението на проф. Енрико Дамяни, че „ литературата е огледало на духа на нацията“. В моите изследвания констатирам, че има голямо сходство между съдбата на италианци и българи. Това е отразено в техните страдания, в тяхното желание за свобода. Озаглавил съм тази студия „Страници от сълзи и слава“.

Николай Лилиев е бил мобилизиран и е бил на Македонския фронт като кореспондент на военни известия , както и Кирил Христов. Впрочем, всички наши старозагорски поети до един, са били мобилизирани и са воювали и в Балканската, и в Междусъюзническата, и в Първата световна война. От 1912 – 1918 г. те са фронтови кореспонденти. Знае се, че Лилиев е плакал за ранените и убитите българи. Дори са го подигравали, че е мекушав човек, на което той отговаря:“Не мога да не пророня сълзи, защото това са български синове“. Затова пише:“Във този век на хищно изтребление/, о, Господи, нима съм аз за там..!“ От фронта той изпраща прословутото си писмо до Иван Мирчев, който по същото време издава в Стара Загора списанието си „Хризантеми“: „Иванчо, цял подвиг е, че ти успяваш в това смутно военно време да осигуриш издаването на такова крупно и чисто естетско списание…Това ще остане като фундамент в литературата и в естетиката на България…“

В продължение на 20 години за Лилиев съм направил анкета с над 100 души интелектуалци – проф. Георги Димов, проф. Боню Ангелов, проф. Анастас Михайлов, проф. Рикардо Пикио, Валери Петров и пр., които съм публикувал в различни авторитетни издание.

Имам около десетина големи статии, с които издадох сборник, посветен на Митрополит Методий Кусев. В Музея отворих специална витрина за него, свързана с издателската му дейност – „Архиереят „Методий Кусев – знаменосец в национално освободителните и духовно обединителните борби на българите между 60-те години на ХІХ и 20-те години на ХХ в.“

В изследванията ми под надслов „Димитър Подвързачов- ренесанс или съвремие“ го разглеждам не само като поет и сатирик, а като епохална демаркационна линия, която разкъртва закостенелите представи на българския оценачен литературен процес. За него Лилиев казва:“Димитър Подвързачов, освен че беше великолепен поет, неговото символично слово беше най- добро от всички , които пишехме. Той бе външно много красив и обаятелен мъж. Като минаваше по улиците, хората се обръщаха да го погледнат. Той сякаш бе един княз, изпратен от друга планета на заточение в нашата Земя“… На друго място Лилиев се произнася:“Дълбоко убеден съм и зная, че той обичаше живота, обаче бе влюбен в смъртта. В цялото си творчество той търсеше начин да превъзмогне земното и да надникне отвъд…“ Накрая казва:“Беше млад, отиде, но отговор не ни даде“.

Изследвал съм живота и проблематиката на Карл Гюрчев, който е роден 1908 г. в селище близо до Йю Йорк. Баща му Александър Гюрчев е от Самоков, а майка му Елена Стаева е от рода на старозагореца Димчо Стаев. Неговите роднини също са избити по време на Руско-турската война. Неговият прадядо е бил ковчежникът на Старозагорското въстание. Тъй като то не е успяло и не са закупили оръжието, всичкото събрано злато заровил в лозето си. Но какво винаги, дошъл предател и казал къде е имането. За да закрият следите, подгонват всички от семейството и то заминава в Пловдив. Там влизат в протестантската мисия, която ги отвежда в САЩ. През целия си живот знае, че е българин, но никой не го е учил на родния език. Изследването си съм нарекъл „От Ню Джърси до Тракия и Македония, с посредничеството на Стара Загора“. Бил е преподавател по кино и фото-изкуство в американски колеж. Участник е във Втората световна война и е заснел потопяването на американския флот при Пърл Харбър. Даже е заснел Джон Охард, който пръв е успял да засече позивните на японците преди атаката. Преди Коледа, той се почерпил яко с приятели и закъснял за служба. Затворили го в ареста за наказание и да не скучае, негови приятели му дали радиоапарат да слуша музика. Бил е телеграфист и е хванал позивните на нападателите. Започнал да вика, да скандира, но никой не му повярвал, но като минали първите самолети се оказва, че по една случайност е успял да предупреди. Беше много интересна личност, с която комуникирах в продължение на 5 години. На 78 години той започна да учи български език и се разбирахме.

Константин Колев – нежният белетрист на Тракия, беше много голяма личност като писател, сърцевед. Подхождаше много експресивно, но овладяно. Честен и принципен човек и интересен писател. Рецензирал съм му „Жерговски разкази“, „Тундженски елегии“, „Иваново житие“, „Хляб и рози“, „Завръщане при корена“ и др. Има над 20 книги.

Имам голяма студия за Павел Матев – „Жертвоприношението на поета“, за Янко Димов – последният представител на нашата бохема, има прекрасни стихотворения… Имам над 20 книги, готови за издаване, но…

Благодаря на Господ Бог, че успяхме да подредим духовното богатство на Стара Загора, с което тя има пълно основание да се гордее.

Росица Ранчева