Двама столетници докоснаха сърцата на българите

Два юбилея на столетници се честват през 2019 г. – 100 години Драматичен театър Стара Загора и 100 години от рождението на големия български писател Николай Хайтов. С прекрасен проект се ознаменуват и двете респектиращи събития – премиера на постановката „Мерак“ . Изградена е по три от знаковите разкази на певеца на Родопите : „Мерак“, „Мъжки времена“ и „Дервишово семе“. В днешното безнравствено, материализирано и техническо време, срещата със силни първични мъже, които живеят прост и естествен живот по законите на природата, за които честта, достойнството и дадената дума стоят над всичко, действа като катарзис и като причастие за онези, които поне за два часа са изключили компютрите и телефоните си и са се оставили в ръцете на вдъхновените и всеотдайни артисти от театър „Гео Милев“.

Не пиша тези редове от куртоазия, а защото докосването до голямата литература и голямото изкуство е истинско удоволствие и щастие.

Драматизацията и постановката на „Мерак“ е дело на младата Надя Асенова. Мисля, че работата й е изключителна сполука. Тя много добре е „навързала“ текстовете от отделните разкази и героите им и така разкрива още по-пълно посланията на автора за човещина и благородство, които липсват в нашето съвремие.

Много изчистена, функционална и безкрайно четлива е сценографията на Тодор Райков – една счупена каруца, която обикаля малкия свят на големите мъже – помаци и българи. Тя става и пътека, и мост, и дом, и арена за битки, и отново за завръщане всеки към своята истина. Буквално „извадени“ от раклите са костюмите на Анелия Райкова – обикновени, прости, елегантни при жените, които донаждат тяхната природна хубост. Няма по-хубава музика, „изпята“ от каба гайдата. Лично на мене обработката не ми допада. Искам всичко да бъде автентично – просто и диво. Явно много се харесва на актьорите хореографията на Христо Иванов, защото изпълняват танците от душа и сърце.

В юбилейния афиш на театъра, „Мерак“ е диамантчето, в което блестят талантът и високите актьорски постижения на Георги Райчев, Иван Калошев, Кольо Стайков, Стефан Борисов, Жоро Райчев, Цветомир Черкезов и на двете момичета Илина Илиева и Николета Милкова.

Не мога да отделя кой е по-по-най. Всички се превъплъщават максимално в ролите на своите „диви“ герои, но изпълнени с чест и достойнство. И с мерак по хубавото, по женското, по запазване на рода…

Пред очите ми са чичо Каньо (Георги Райчев) и Юмерчо на великолепния и винаги различен Стефан Борисов, когато „наблюдават“ танца на коча край овцата, преди да се престъпи към „опсеменяването“. После взетото решение в читалището да се направи показно от двата хайвана, как мъжът да се отнася към жената.

Невероятен е Шабан на Кольо Стайков и неговата драма, че няма две сърца – едното за чест, а другото за мерак… (Ех, какви мъже е имало някога).

През колко изпитания преминава Рамадан на Иван Калошев в юношеските си семейни години и в пожизнения си копнеж по невъзможната му любов със Силвина, която съдбата изтръгва от ръцете, но не и от сърцето му…

В спектакъла има всичко, до което се докосва човешката душа – любов, страст, мъжество, чест и дълг, смях и сълзи, възмездие, радост и поучение…И много български дух, прелетял от „Дивите разкази“ на Николай Хайтов, от Родопа планина до нас, за да ни отвори очите за някои изконни истини и да ни направи по-добри и по-човеци.

Росица Ранчева