Журналистът Анатоли Петров пред Dolap.bg:”След Юрий Гагарин, най-популярната личност в Русия е Владимир Висоцки“

На 16 октомври 2019 г. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ Стара Загора журналистът от Велико Търново Анатоли Петров представи книгата си „Владимир Висоцки и България“. Градът на поетите е сред тези, в които през 1975 г. популярният руски актьор, харизматичен бохем и бард Висоцки и театър „Таганка“ гастролират. Страниците на изданието проследяват стъпките на „Таганка“ в София, Стара Загора, Чирпан, Казанлък, Пловдив, Велико Търново, Търговище, Варна. Представена е пълна хронология на визитата, събрани са нови спомени, факти, интервюта, снимки, отзиви. Почти 40 г. след преждевременната му смърт , когато е едва на 42 години, творчеството на Висоцки продължава да е актуално и вълнуващо. Затова интересът към изданието, което хвърля нова светлина към изключителната личност, е основателен.

Господин Петров, какъв е поводът да напишете и издадете книга, посветена на пребиваването на Владимир Висоцки в България?

Това е много дълга тема, с която се занимавам повече от 30 години. В началото интересът ми беше като на всеки негов почитател. Презаписвахме негови касети с песни. С годините, покрай редовното слушане на песните му, започнах все по-сериозно да усвоявам руски език. За да се усети Висоцки, трябва да се разбере текста на песните му. Той ми отвори пътя към руския език, руската култура, към цялата руска литература, кино и т.н.

С влизането ми във Великотърновския университет, където съм завършил специалност „Българска филология“, започнах по-професионално да изследвам творчеството му. През 1990 г. защитих дипломна работа за Висоцки. Даже беше чудо, че ми разрешиха, защото беше периферен автор в изучаването на руска и съветска литература.

Моята дипломна работа се оказа първа извън рамките на СССР. В нея за първи път направих хронология на творчеството му. На никого до тогава не беше хрумнало да подреди творчеството му и да се проследи творческата и художествената му еволюция до смъртта му. Всъщност при него се очертават няколко периода: ранен с така наречените блатни песни, социален период, през който пише за всичко около него, песни за войната. Най-накрая стига до един доста мрачен философски период. В края на живота си се самоизолира, затваря се в себе си и започва да пише повече стихотворения , а не песни, които за съжаление не стават достояние на широката публика.

Колко са песните на Висоцки?

Около 1000. Точната бройка никой не може да каже. Запазените записи са 1100 от концертите му по целия свят.

Как продължиха интересите Ви към Висоцки след дипломирането Ви?

В този период написах писмо до майка му Нина Висоцка . Адресът беше Москва, улица „Малая грозинская“ до майката на Владимир Висоцки. Дори не знаех името й и точния адрес. Колкото и да е странно, писмото стигна до нея и тя ми отговори. Започнахме с нея кореспонденция, което прерасна в дълго приятелство. В началото на 90-те години на 20 в. й гостувах няколко пъти. Беше незабравимо преживяване, защото се потопих в атмосферата, в която е живял бардът. Родителите му бяха още живи. Запознах се със съпругите и синовете му, с обкръжението му от хора на изкуството.

След промените през 90-та година, секнаха отношенията между България и Съветския съюз. Тогава се ориентирах към хората в България, които са другарували с Висоцки или са били добри познати- Любомир Левчев, Любен Георгиев, който издаде първата книга у нас за Володя, Михаил Белчев и др.

С течение на годините назряваше идеята да започна да събирам всичко, което свързва Висоцки с България. Маса спомени бях записал от най-различни хора, включително и от тези, за които които споменах. Никога не ми е хрумвало да събера събраното в някаква книга. Не съм писател, а журналист, но в началото на 2019 г. точно в Стара Загора, дойде поводът да направя книга за Висоцки в България.

Какъв беше поводът?

На 25 януари т.г. , послучай рождения ден на Висоцки, гледах на видео запис от Регионална библиотека „Захарий Княжески“ с участието на барда Митко Динев. Тогава водещата на събитието Снежана Маринова спомена, че има интервю, което той е дал на Венелин Йотов и Митко Маринов, когато е бил в Стара Загора с гостуването на театър „Таганка“, но качеството на записа не било добро. Пристигнах незабавно в града. Запознах се със съпругата на Венелин Йотов, предоставиха ми интервюто. Започнаха да излизат още спомени на други старозагорци за събитието, появиха се неизвестни снимки. Така ме завладя импулсът всичко това да бъде събрано в една книга. Реших да мина през останалите градове в България, където през 1975 г. е пребивавал Висоцки с „Таганка“- София, Велико Търново, Казанлък, Чирпан, Търговище и Варна.

Няколко месеца отдадох на активно събиране на спомени, снимки, отзиви във вестници и пр. Удивително беше, че навсякъде срещнах изключителна отзивчивост и добронамереност.

В Търговище са били само за няколко часа, но буквално са били отвлечени – директорът и режисьор на „Таганка“ Юрий Любимов, Владимир Висоцки и още двама актьори, докато другите пътували за Варна. Спрели са ги в Търговище и са направили запомняща се среща. Намерих все още местни живи културтрегери, които ми разказаха спомените си, които са ги публикували.

Така малко по малко започна да се оформя тази книга, която през това лято доби завършен вид. Мисля, че доста неща публикувам, като се постарах да не повтарям известни факти.

Как присъства Стара Загора в книгата „Висоцки в България“?

Когато през 1975 г. театър „Таганка“ пристига на турне в България, това фактически е първата страна, в която те гостуват. До тогава са имали 42 покани от различни страни, но никъде не са ги пускали. Людмила Живкова успява да се пребори. Пуснали са ги със страх как ще се държат, дали няма да изчезнат, с кого се срещат, какво разговарят. Службите са ги следели зорко.

След София първият град в който пристигат е Стара Загора. Това става на 14, 15 и 16 септември 1975 г. Първата вечер представят „А утрините тук са тихи“ , а следващата „10-те дни, които разтърсиха света“. Междувременно успяват да отидат до Казанлък и до Чирпан, където имат също много хубави срещи.

В Чирпан, в музея на Яворов се провежда култова среща. Имам записи на уредника на къща-музей „Пейо Яворов“ Димитър Данаилов, на които той разказва много любопитни спомени.

В Стара Загора пристигат на 14 септември 1975 г. От всички вестници по онова време, старозагорският „Септември“ е единствен, който най- пълно отразява цялото пребиваване на „Таганка“ в областта. Има градове, чиито вестници буквално съобщават с по два-три реда.

Чест прави на журналистите от „Септември“, които пращат екип още в София. Разговарях с поета Таньо Клисуров, който тогава е бил шеф на културния отдел на вестника. Проведена е и пресконфенерция. На площада в града се прави хубаво посрещане на артистите. Вечерта в „А утрените тук са тихи“ Висоцки не играе.

През деня на 15 септември в града се провеждат много срещи. Тогава става и прословутото интервю на Йотов и Маринов с Висоцки в хотел „Железник“. Интервюто е изключително интересно в продължение на два часа. То сега вижда бял свят. Навремето Йотов е публикувал само откъси във вестника, в който е работил. Сега се появиха и снимки, за които не се знаеше. На общоградска среща с Висоцки му подаряват барелефа на Гео Милев.

Вечерта е вторият спектакъл „10-те дни, които разтърсиха света“. В него Висоцки изпълнява блестящо ролята на Керенски. Разговарях с доста хора, които са присъствали. Разказаха за цялата атмосфера преди спектакъла: червеноармейци, които са се разхождали пред сградата на операта с пушки със щикове, билетите, които са набучвали на щикове. Самите актьори са били много впечатлени от операта, от обстановката, от топлия прием…Вечерта след спектакъла Недялко Йорданов, който специално за случая пристига от Бургас, в спомените си също разказва за преживяното…

На 16 септември прекарват целия ден в Чирпан. Вечерта актьорите се завръщат в Стара Загора, но за Висоцки – не се знае. По някои спомени – той се застоява с Данаилов, дори приспива, но това не е официално изяснено. На другия ден от областния град партийните другари тържествено изпращат артистите през Шипка и Шейново във Велико Търново, където продължават историите.

В интервюто на Венелин Йотов, Висоцки казва, „за съжаление не играем „Хамлет“ във вашия град, която е коронната ми роля“. В книгата става ясно, че причините са чисто технически. В постановката има няколко тонна завеса, която през цялото време се движи, т.е. с оригинални постановъчни решения. Затова играят само другите два спектакъла, но достатъчно ярки, за да останат десетилетия след това в съзнанието на публиката.

Странно е, че 44 години след това, хората още помнят впечатленията си от тази визита. В СССР Висоцки дава интервю за вестник „Дружба“, който е за българите в Русия. Той с възторг говори за турнето и поименно за градовете, които са посетили – Стара Загора, Велико Търново, Чирпан… През цялото време Вениамин Смехов – негов колега, си е водил дневник от турнето и разказва впечатленията си от всеки град, в които са били. За Стара Загора и старозагорци говори специално за посрещането, за приема и за невероятната публика.

За изследователите на Владимир Висоцки е изключително интересен всеки детайл от първото турне на „Таганка“ в чужбина. Всеки нов детайл допълва щрихите към обаятелния образ на Висоцки.

Вие как бихте определили изключителната личност Владимир Висоцки?

Този въпрос на кого ли не е задаван и никой не може с една дума да отговори. Той е уникална симбиоза от поет, композитор, музикант, актьор. През последните си години режисира. Пише сценарии и проза. Изнася стотици концерти. Всичко това е едно цяло, което чисто жанрово не може да бъде съотнесено на едно място. Според мене огромният принос на Висоцки е съдържанието, посланията на песните му. Даже през последните си години е искал тотално да се откъсне от театъра и актьорската игра и да се занимава изцяло с поезия. При него песните и китарата са само начин, посланията му да стигат по-лесно до хората. Мисля, че именно в посланията се крие големият талант на Висоцки. Дори само езикът, на който създава песните си е оригинален: от най-обикновеното просторечие до изискания литературен език и стил. В творчеството му присъства цялото богатство на руския език. А фактът, че песните му и до ден днешен са актуални и продължават да се слушат говори, че посланията са вечни.

Изясни ли се най-накрая причината за смъртта на барда?

От книгата на съпругата му френската киноактриса Марина Влади, която сега е на 80 г., става ясно, че след алкохола той минава на наркотици. Спрягат се много версии с намесата на КГБ за смъртта му. Лекарят, който го е обгрижвал през последните му дни Анатолий Федотов, ту му е слагал успокоителни инжекции, ту стимулиращи. Счита се, че е умишлено.

Истината е, че не му е правена аутопсия по настояване на родителите му. Може би, за да не стане обществено достояние проблемът с алкохола и наркотиците. Едва ли е инфаркт. Това, което е ясно е, че сам си е поставял огромни дози наркотици в коляното. Бил е много зле. По думите на негови приятели, последната вечер преди смъртта му, толкова е буйствал, че са го вързали на леглото и са си заминали. Докторът е заспал. Когато се събудил, Володя е бил починал. Дали се е самозадушил или е получил друго усложнение няма значение. Това във всички случаи е тъжен край на един велик човек.

Преди две-три години руснаците правиха широко допитване, кои са най-ярките личности през ХХ век. На второ място след Юрий Гагарин, те поставят Владимир Висоцки. Това от самосебе си изхвърля всяка политическа конюнктура. Очевидно големите личности остават през времето.

Росица Ранчева