С „Чичовци“ ДТ „Гео Милев“ откри стотния си сезон

Първата премиера в юбилейния стотен сезон на Драматичен театър „Гео Милев” „Чичовци“ се състоя на 10 октомври 2019 г. Спектакълът по едноименната повест на Иван Вазов е драматизация на Юрий Дачев. Режисурата е на Бина Харалампиева, сценографията и костюмите – на Теодора Лазарова, музиката – на Асен Аврамов.
Ролите изпълняват : Хаджи Ахил – Ивелин Керанов; Хаджи Смион – Христофор Недков; Иван Селямсъзът –Жоро Райчев; Селямсъзката – Мария Енева; Варлаам Копринарката /Тарильомът/ – Стефан Борисов; Варлаамица – Елена Азалова; Иванчо Йотата – Цветомир Черкезов; Мирончо – Илчо Димитров; Еленчето – Илина Илиева; Поп Ставри – Кольо Стайков; Господин Фратю – Иван Калошев.

Времето, в което се развиват действията са 80-те години на 19-ти век, т.е. последното десетилетие на турското робство. Макар и под сурдинка, младите все по-често запяват песните на Чинтулов и призовават „на оружие“. Но чичовците, т.е. зрелите мъже, я карат „со кротце и со благо“, за да не им се развали рахатът.

Подзаглавието на повестта „Чичовци“ – „Галерия от типове и нрави български в турско време“ нагледно илюстрира типичното поведение на героите, продукт на робството.
Основен герой в повестта е цялото общество на малкия град, въплътено в поредица от удивително живи образи, коренно различни един от друг и същевременно здраво свързани в една определена общност със специфична характеристика.

За съжаление, 150 години по-късно, със същите чичовци, със същите нрави, интереси и действия се срещаме ежедневно в битието си. Вероятно е чисто съвпадение, но и на сцената, и в действителността ни днес, поводът за спора е предизборен. Битка на живот и смърт на сцената се води между двама кандидати за епитропи ( настоятели на църковните имоти и на паричните средства). И двамата са елементарни, първични, дребнави, посредствени, отмъстителни, алчни за власт и за слава. Та в кръчмата на хаджи Ахил, както в днешното общество, се водят дебати, правят се едно от друго по-несъстоятелни предложения, и двамата се пъчат и заявяват, че те това са те -дето се оправят града и света. В битките се включват и съпругите им– прости, нагли и нахални.

Ние сме всъщност днешните чичовци, продължители на манталитета на предците си. Ужасно сме свободолюбиви, но само на думи. Както тогава и сега, всеки трепери за местенцето си, за столчето си и се ослушва накъде ще задуха вятърът. И сега, както и тогава на почит са чуждоземните маниери, на които се подражава във всяко отношение, самоувереността, че сме специалисти по всичко и даваме непрекъснато оценка на свършеното, разбира се като го отричаме и какво ли още не. Дори и в отношенията между младите, мъжете искат да се възползват от момичетата, но тайничко, да не се разчува, без ангажименти. И пак взорът е към Америката и всичко американско е хубаво и всичко нашенско – нищо не чини.

Народният поет Иван Вазов великодушно се усмихва на чичовците и им прощава страха, невежеството и простотията, като ги обяснява с 500-годишното турско робство, въпреки че по думите му „българинът е гениален в свободолюбието и в пиенето“.

Но 150 години след това?! Пак същото, само че с други изразни средства, за жалост.

В този смисъл класиката си е класика. Браво на ръководството на театър „Гео Милев“, че е дал нов живот на това прекрасно произведение на дядо Вазов.

Подбран е цветът на актьорите на театъра, които с вдъхновение и всеотдайност извайват големите роли на малките човеци в обществото. Режисьорката Бина Харалампиева с много усет и отношение е избродирала канавата на манталитета на българската общност, която ама никак не се е променила във времето. Тя също като Вазов, не се присмива на чичовците, а им се радва и усмихва, без да ги поучава, без да ги кастри. Само на финала размахва не пръст, а пищов: “Пейте, вашата кожа, пейте на сцената и в залата, пейте „Боят настана, тупкат сърца ни..!“

Теодора Лазарова си е свършила великолепно работата като сценограф и автор на костюмите. Така подредена сцената, като че ли се е удвоила и осигурява широк и многопланов терен за действие. Хитро е измислен и кръгът в средата на сцената, с разпъната върху него картата на света – метафора, че всичко тече, всичко се променя, с изключение на българите, които все се надяват някой от някъде да дойде и да ни оправи положението. Костюмите, заедно с изчистената сценография допринасят изключително много за четивността на постановката.
Спектакълът ще се играе и на 15 и 22 октомври 2019 г.

Росица Ранчева