Навръх 60-та си година Дарин Петков пред Dolap.bg:”Мечтая да създадем Музей на куклите“

Най-харизматичният човек и директор на Държавен куклен театър Стара Загора – най-добрия български куклен театър – Дарин Петков, на 13 октомври 2019 г. става на 60 години. Редколегията на Dolap.bg му честити личния празник с пожелание за още толкова десетилетия здраве, верни приятели и съмишленици, успехи във всички многобройни поприща и все така вярно и предано да служи на род и родина.

На многая и благая лета, ДАРИНЕ!

Разкажете за родното си място, господин Петков?

Зная само че е планинска държава, близо до Китай. Роден съм в Киргистан в селцето Шамобла Исай, където мама и тати, Бог да ги прости, са били бригадири. Бил съм на 58 дни, когато от Великата китайска стена, през Москва, съм преплавал Дунав, и с влак съм пристигнал в град Толбухин, днешен Добрич, където съм израснал. Имах идея, още докато беше жив баща ми, да отидем заедно, но не успях до сега да си видя родното място.

А какво си спомняте за баба и дядо, за мама и тати?

Много хубави спомени имам. Израснах с баба Йорданка, майката на баща ми, на която съм кръстен. Не съм ходил на детски ясли и детски градини, защото имаше кой да ме гледа. Беше много строга. Тя изповядваше, че дете се целува само когато спи. Имах щастливо детство. Имахме голям двор и по цял ден бях навън. Когато тръгнах на училище, дворът ни имаше една и съща ограда с училището. В голямото междучасие, една тълпа от 5-6 гладни мъжлета, нахлуваше в къщи и отваряше голямата тенджера със сготвена манджа. Набързо хапвахме и с мазни уста, отивахме пак на училище.

Чудесни спомени пазя и от родителите на мама. Те живееха в село Гешаново, бившо Конак. Създадено е от преселници, които са тръгнали от Сакар планина в Молдова и след това се връщат обратно в Добруджа. Корените на повечето бяха от главанския край, защото говореха един и същ диалект. През ваканциите винаги съм бил там да играя на воля с животните – кокошки, магаренце, овце съм доил…Много обичах току-що издоено мляко да пийна от бакърчето или пък, още топло, току що снесено яйце. Пробия една дупка „на дупето“, а отгоре се прави по-голяма дупчица с игла, малко сол и изпиващ яйцето наекс.

На какво Ви научиха родителите Ви?

Научиха ме да бъда честен с хората, да държа много на приятелите, да бъда отговорен за това, което правя.

Баща ми много се занимаваше с мене. Още преди да тръгна на училище можех да чета и да пиша. В първи клас ми беше ужасно скучно и от тогава ми остана навик да не пиша домашни, защото нямаше смисъл. И така до 11 клас в гимназията, мразех да пиша домашни, но бях отличник. Подхождаха практично. В часовете бях много внимателен и 60% от урока научавах още по време на преподаването. Нямах време за учене у дома, защото се занимавах с много други приятни неща: играех футбол, свирех в оркестри.

Кой Ви беше любимия предмет и любимия учител?

Любимият предмет ми беше литературата, но любимият ми учител беше по история – другарят Дионисиев. Причина за това беше, че той не искаше от нас да зубрим дати. Правеше план на дъската с основните събития, които са станали по дадена историческа тема. Караше ни да търсим причините за тези събития. Т.е. караше ни да мислим и да търсим логиката на събитията.

Каква беше детската Ви мечта, какъв искахте да станете като пораснете?

Баща ми искаше да стана футболист, затова 9 години съм тренирал в „Добруджа“ до юноши-старша възраст. Бях халф. Това е най-натоварения пост в даден отбор. Не съм имал огромни мечти – да стана космонавт или пожарникар. Исках да стана археолог, но явно това не е било някакво силно желание.

Кой и кога Ви откри за театъра?

Стана случайно. Бях в самодеен театрален състав, както много други ученици. Водеше го заслужилият артист Калчо Георгиев. Един -двама от този състав кандидатстваха и бяха приети във ВИТИЗ и аз също реших да се пробвам.

Завърших реална гимназия, т.е. без специалност. Изкарах войнишката служба и след като се уволних, започнах работа в Завода за нестандартна електронна апаратура в Добрич. Като реших да ставам артист, напуснах завода и станах сценичен работник в театъра. Хванах периода, в който театърът се местеше от сградата на читалището, в новата модерна сграда на новия театър. Вързван съм на чига, кръщаван съм на сцената от театър-майстора…Това са незабравими моменти. Така че кариерата ми в театъра започва като сценичен работник. После една година бях стажант-актьор в Търговище.

Вече ме беше хванал меракът да ставам артист, но се оказа, че имам много дефекти в говора: скороговорка, в устата си нямах буквата „р“. Трябваше да се оправя и заминах в София, да работя с логопеди. За да се издържам станах общ строителен работник. Носих тухли, греди, бърках бетон…Но бях близо до ВИТИЗ и до преподаватели, които ми помогнаха по техника на говора.

Кандидатствах дълго време. На третата година ме скъсаха на пети кръг заедно с Георги Спасов, Александър Морфов и Нина Димитрова. Приеха ме чак на четвъртата година, в класа на проф. Атанас Илков, Бог да го прости. Нас талантливите – така трудно ни приемат. Бяхме много силен клас по куклено актьорско майсторство.

Докато бяхме в четвърти курс, идваха директори на театри да гледат и да си харесват млади артисти, както и сега правим. Директорът на Варненския куклен театър ми предложи за започна работа. Вече имах жена и две деца. Приех поканата и 10 години бях във Варненския куклен театър.

Коя беше първата Ви професионална роля?

Първата пиеса, в която участвах беше „Най-красивата война“ по „Лизистрата“ на Аристофан , спектакъл за възрастни, поставена от чешкия режисьор пан Вилдман с художник Енчо Аврамов. Играех една от главните роли.

А коя е любимата Ви пиеса, от всички, в които сте участвали като актьор?

Това е „Дон Жуан“, спектакъл за възрастни, с режисьор Маркета Шартова от Чехословакия. Играх слугата на Дон Жуан – Лепорело. Беше великолепна постановка, с много хубави куклени интермедии в него. Помня репетиционния процес, в който ни вкара тази великолепна режисьорка. Така ни подведе, че мислихме, че участваме в целия творчески процес. Затова се старая на моите колеги в театъра да създавам такъв тип репетиционни процеси и такива условия, за да могат да изпитат не само удоволствие, а и отговорността да създаваш.

Кой е най-големия Ви гаф на сцената?

Нямам гаф. Бях много дисциплиниран на сцената. Професор Илков ни беше обучил в жестока конкуренция, когато работим да бъдем безкрайно дисциплинирани.

Големият ми гаф е, че по време на новогодишни празници, пропуснах цял спектакъл. На 2 януари е трябвало да играем в Гранд хотел „Варна“ някаква откупка. Бях забравил, а нямаше още днешните средства за комуникация, но колегите са ме спасили.

Коя е първата Ви любов?

Още в пети клас успях да се влюбя в едно момиче от шести клас.

В Добрич има много хубав парк с голямо езеро, с големи надвиснали плачещи върби над водата и под тях – пейки. Там си откраднах първата целувка. И после дълго време си гледах устните в огледалото, какви промени са настъпили с мене.

Какво е за Вас семейството?

Семейството е най-големият приоритет за мене. Със съпругата ми Соня бяхме по на 25, когато решихме да направим семейство. То е велика отговорност и благодат. И голямо щастие, че имаш възможност да изживееш всички радостни моменти. Те са много повече, от колкото недоразуменията.

Кое е за Вас най-голямото щастие?

Раждането и отглеждането на децата ми. Когато се осъзнахме със Соня, че ни е време да станем родители, точно тогава започнаха годините на промените, на преструктурирането на България от един вид държава в друг, смяна на ценностната система. Доволен съм, че успяхме децата ни да израстат като достойни и честни хора. Научихме ги, че техният успех зависи само от тях, тъй като ние самите бяхме такива. В къщи никога не сме си позволявали да повишим тон пред децата. Нашият дом беше и си остана светая светих.

Без никаква външна помощ отидохме в град, в който нямахме никакви познати и роднини. Със собствени сили успяхме да изучим децата си и да си поемат пътя. Още по-щастлив съм, че останаха в България.

Петър завърши в Тракийски университет ветеринарна медицина. В Стара Загора се залюби с Десислава, преместиха се във Варна. Практикува 3 години и сега има частна клиника.

Щерка ми Деница завърши при проф. Пенковска актьорско майсторство. Живее и работи на свободна практика в София.

Какво е мястото на съпругата Ви Соня, във Вашия житейски и творчески път?

От момента, в който решихме със Соня да бъдем семейство, а това стана преди 35 години, тя винаги е била зад мене за всичко, което правя. Винаги ме е подкрепяла, независимо дали споделя моите действия. Ако не съм имал до себе си такъв човек, нямаше да бъда такъв какъвто съм. Първо имам абсолютната свобода да работя каквото и където искам. През по-голямото време цялата отговорност за отглеждането и възпитанието на децата, легна на нейния гръб. Мене много често ме няма вкъщи. Затова съм дълбоко благодарен, че с моята съпруга Соня сме се срещнали и през годините сме успели да гледаме в една посока.

А в Стара Загора, човекът, с когото гледаме в една посока, е заместничката ми Татяна Калчева. Ако тя не е зад гърба ми, до никъде не бих я докарал. Човек никога нищо не може да направи сам. Нищо! Ако няма до тебе някой да те подкрепя, да ти вярва, да те коригира, когато трябва, да ти вдъхва увереност. Безкрайно благодаря на тези две момичета! Безкрайно!

Каква пиеса бихте поставили в чест на голямата си внучка Дария?

Много ми се иска да намеря сили и да поставя великолепната българска приказка „Лоша дума“ от Ран Босилек. Идеята в нея е, че дълбока рана заздравява, но лошата дума остава за цял живот. Искам поколенията след нас да ценят словото и думите, които изговарят. Защото изречените думи остават в пространството. Децата трябва да разберат, че трябва да уважават другия до себе си. Че със словото можеш да вдигнеш човек до небесата, но можеш и да го унищожиш.

Дария вече е първокласничка, а Виктория навърши 2 години и е на ясла. Прекрасни деца. Безумно ги обичам.

Какво е хобито Ви?

Много обичам да прекарвам свободното си време с приятели. Но основно хоби ми е риболова. Луд въдичар съм. За жалост, тази година само веднъж имах възможност да отида на риболов със сина ми. Разполагам с прекрасно оборудване, но нямам време…

Кой е най-големият Ви успех в рибарлъка?

Скоро бяхме на състезание на един частен турнир и станахме втори със сина ми. С него се явяваме като отбор на шаранджийски риболов, т.е. хващат се само шарани и амури. Най-големият ми улов беше 18.900 кг шаран, но се надявам след време да хвана и по-голям. Защото има и много по-големи – над 20, над 40 кг.

Кога, как и защо станахте старозагорец?

Защото човек става такъв там, където се реализира, където работи. Станах старозагорец от само себе си. Купих си жилище. 21 години вече съм в този прекрасен град и мисля, че взаимно се обичаме с него.

Преди 21 години директорът на Варненския куклен театър ми съобщи, че тогавашният директор на Старозагорския куклен театър Любомир Цакев от две години е болен, театърът се разклаща, няма кой да го поеме в ръцете си. Колебах се дълго, нали съм зодия Везни…Но в крайна сметка поех това предизвикателство. Сега си казвам, Слава Богу! Отговорността да управляваш процесите в такъв институт и чрез твоя начин на мислене и с екипа си, да можеш да направиш вертикалното му издигане, а после да го задържим най-високо, което е още по-трудно, е огромно предизвикателство. Когато се получи, това е много голямо удовлетворение. За мене е по-голямо удовлетворение, отколкото да направиш една перфектна роля, да я играеш дълго време и да радваш публиката. Това също е велико удоволствие и голямо щастие за всеки актьор, но отговорността да създаваш на другите условия за работа и така да постигаш успехи за целия културен институт, за мене е несравнимо по-голямо удовлетворение. Защото не е свързано с егото.

Преди 21 години как заварихте Кукления театър?

Преди 21 години държавата ни беше друга, въпреки че пак се казваше България. Театърът беше в доста тежко положение, с много стар изигран репертоар. Много врати бяха затворени в Стара Загора за театъра ни. Беше тежка икономическа криза. Хората бяха обезверени.

Шансът ми беше, че като нов човек, колегите ми повярваха и духът на театъра се промени. Всички очакваха нещо по-добро да се случи, но като променим стила и метода на работа. На следващата 1999 г. на фестивала „Златният делфин“ във Варна взехме четири награди. И отворихме бутилка на духа. И имахме вярата и убеждението, че да, ще правим това, което обичаме! Да, ще го правим качествено независимо на каква цена! Да, трябва да работим повече, за да постигнем повече! Да, готови сме на всичко..! И от там тръгна този хъс и позитивизъм в работата ни. Освен това, колегите ме посрещнаха много позитивно. Голяма част от тях застанаха зад гърба ми, независимо какви грешки правих. В началото правех доста грешки, тъй като нямах никакъв опит. Аз и сега честичко греша.- Никой не е застрахован от това, но с времето се трупа опитност.

Господин Петков, как се научихте да управлявате? Резултатите говорят, че Държавен куклен театър Стара Загора е най-добрият в страната и не само!

И аз така мисля, казано нескромно. Защото не се приемам сериозно като управленец. Не се приемам като началник, на който трябва да се изпълняват всички разпоредби с тропане на крак и удар по масата. Това никога не съм правил. Аз съм диалогичен човек. Опитвам се с помощта на другите да постигна това, което си мечтая. Не разбирам от всичко. Не съм специалист по всичко. Не съм най-добрият във всичко. Затова единственият шанс е да убедя колегите, с които работя, че това което искам е правилният път и с общи усилия да стигнем до желаните резултати. Т.е. аз се приемам като човек, който създава условия, провокира работни процеси в театъра и никакви други. После само управлявам, побутвам тези процеси, които стават обща кауза на трупата, давам посока. Театърът е жив организъм.

Какво считате са свое достойнство като управленец?

Не се занимавам с кой какво е казал. Не заставам на ничия страна. Уважавам всеки човек, с когото работя. Правя така, че от всеки да получа максимума от неговите умения, независимо на какво ниво са те. Никога не крещя и не унижавам хората пред другите. Очаквам такова отношение и към мене, но понякога то не се случва. Винаги постъпвам с другите така, както искам те са постъпят с мене. Това е много просто правило, което дава добри плодове. Не се завирам в дребнички интриги и клюки, кой какво направил, кой какво рекъл…Никога не си изграждам мнение и не вземам решение, ако не съм присъствал на мястото на събитието.

Кое е грешка в характера Ви и в начина на управление?

Не мога да се науча да казвам „не“, но правя опити да се коригирам.

Как започва един работен ден на Дарин Петков?

В къщи, с топла водичка с лимонче и с цигара…После идвам в театъра – пия кафенце…

Различно започват дните ми. Всъщност нямам работно време, работни и почивни дни. Истината за мене е, че дори да си взема отпуск, животът в театъра денонощно е в главата ти – и на яве и на сън. Защото нося отговорност. Моят голям шанс е, че ми се даде възможност да поема отговорност, да бъда самостоятелен и независим като културен институт с всичко, което управляваме- сгради, собствености, издръжка, продуциране и т.н.

Години наред Старозагорският куклен театър е на върха на националните сценични изкуства. Какви са амбициите Ви занапред?

Има много неща за надграждане. Най-голямата трудност е да задържим това ниво. Това изисква много по-големи усилия, отколкото да стигнем до тук. Това, че миналата година получих от Министерство на културата специално отличие за добро менажиране на театъра, естествено ме изпълва с удовлетворение и гордост. Естествено това не е само моя заслуга. Няма ли екип около тебе, с който може да мислите по различен начин, но ако имате обща цел, винаги намираш пътя, как да се постигне тя. Дори когато има противоречия, когато се управлява един процес, е много по-полезно, отколкото всички да се съгласяват от раз. От тук нататък театърът ни може да избухне още нагоре като по- мощен културен институт. Да създава още по- категорични художествени събития. Да бъде още по-привлекателно място на пазара на труда за хората, които работят тази професия.

По време на току що приключилия Международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“, студентите от целия клас, поискаха да работят в Стара Загора. Това естествено че е невъзможно, но е голяма радост да го чуеш. Това е удовлетворение. Младите хора си мечтаят да се реализират в този екип, в този град, да останат в България.

От тук нататък театърът има безкрайни възможности за развитие напред и нагоре. Непременно трябва да създадем Музей на куклите. Това ми е огромна мечта. Той ще стане едно от най-атрактивните и най-посещавани места в Стара Загора и от стари и от млади и от гости от страната и чужбина. Засега само мечтаем, защото все не можем да му намерим място. Нищо чудно да го направим в двора.

В театъра ни очакват още много промени. Ако не ни мине котка път, след една-две години, първо трябва да осъществя един огромен ремонт на тази стара къща, великолепно пригодена за театър, но само това не стига. Мечтата ми е да превърна театъра в дворец на приказките. При мене това е хубаво, че ако нещо мечтая, обикновено го постигам. Отново пак казвам: с помощта на другите.

Какъв цвят е за Вас 2019 г., в която навършвате кръгла годишнина?

Лазурен цвят е, изпълнен със светлина и простор. Толкова съм доволен от последното издание на „Пиеро“. Стана чудесен фестивал. И за него имам мечти накъде да го развиваме. Т.е. има какво да правим. И постоянно се откриват нови хоризонти. И слава Богу, че е така.

Кое събитие от 2019 г. искате да запомните за цял живот?

Благодарен съм на съдбата и на силата, която управлява вселенските закони, че имам привилегията да доживея до тази възраст. Защото с начина на живот и темпото, с което живеем, направо е чудо.

60 години е изключително достойна възраст. В същото време е щастие, че съм работоспособен, пълен с идеи, с нови мечти, с любопитство към света. Това ме държи жив и се чувствам полезен. Радвам се, че на 13 октомври 2019 г. навършвам календарните 60 години и дай Боже да продължа нататък.

А на колко се чувствате?

Най-много към 24-25, но много често биологията ми напомня, че май съм на повечко.

Коя е любимата Ви дума?

Обич! Обич към семейството ми. Обич към хората, към това, което работиш, към всички хора, с които работиш, с всички хора, с които контактувам, защото всички сме с едни и същи потребности. Уважавам и обичам всеки човек срещу мене, независимо как мисли.

Коя дума произнасяте всеки божи ден с радост?

Благодаря!

Какъв личен проблем успяхте да решите през 2019 г.?

Оправих си зъбите.

Какво ново дело наченахте през 2019 г.?

Направих първи стъпки към голям ремонт на театъра и той да се превърне в истински приказен дворец и още по-голям притегателен център за децата на Стара Загора.

Към какво поредно предизвикателство тръгнахте през 2019 г.?

Кандидатирах се за общински съветник от гражданската квота на ПП ГЕРБ. Пристъпвам към нещо, което ми е непознато, което е наречено политика. Само че, политиката има много измерения. Всъщност в продължение на 21 години осъществявам политика при управлението на културния институт. Това е политика на управление на процеси. Сега в главата си имам много неща, които искам да постигна за Община Стара Загора. Те вероятно ще се увеличат, запознавайки се с всички проблеми.

Аз никога не съм бил в никоя партия и не съм показвал политическа принадлежност. Защото така трябва. Културният институт трябва да бъде политически независим. В същото време поканата на кмета Живко Тодоров първо ме изненада, второ е оценка за това, как работи Кукленият театър, а и доверие и оценка на мене като личност. За мене това е много голяма отговорност. Сега се захващам за нещо, което искам да постигна, ако бъда избран за общински съветник. Знам, че промените, които искам да станат, са обществено полезни. Досега в театъра, не съм направил нито една стъпка, която да е полезна за мене самия – аз да се изявявам, аз да бъда, аз да се пъча. Научил съм се в личното местоимение първо лице единствено число, буквата „а“ да бъде по-малка от следващата „з“. Защото само тогава можеш да бъдеш полезен за другите, а по този начин и за себе си. Това се връща по някакви космични закони.

Кои са първите три инициативи, които ще предложите в Комисията по култура, ако бъдете избран за общински съветник?

Най-важно е всеки културен институт максимално ефективно да управлява собствеността си, а принципалът да осъществява мониторинг, как се работи и какви резултати се постигат.

Всички културни институти на територията на Стара Загора да обединят усилията си за създаване на нови места и инициативи за привличане и задържане на младите хора в града.

Културните институти да създадем нов тип продукт.

Какво е за Вас, господин Петков, Държавен куклен театър Стара Загора?

Рожба и съдба.

Какво е за Вас Стара Загора?

Моят втори роден град. Чувствам се върл старозагорец. Душата ми е в Стара Загора.

Какъв подарък искате за получите днес, навръх 60-годишнината си?

Искам да получа добри очи и обич.

За какво е молитвата Ви към Господ Бог?

Моля Му се да ми даде сили и да не се променям!

Росица Ранчева