660 български къщи говорят за недалечното си минало
На 3 октомври 2019 г., в Регионална библиотека „Захарий Княжески“, Стара Загора Мариана Екимова-Мелнишка и Александър Н. Геров представиха двутомника си
„Къщите говорят“ и „Къщите още говорят“. Книгите с 660 „говорещи” къщи разказват увлекателно как се е живеело в България от Освобождението до Втората световна война. Представят се забележителни личности и техните фамилии, построили и обитавали къщи с европейска архитектура.
В „Къщите говорят“ се представят сгради и хора от Свищов, Казанлък,, Плевен и Пловдив, Сливен, Бургас и Варна, Кюстендил, Велико Търново, Габрово, Русе и София. В „Къщите още говорят“ гостуването е във Видин, Лом, Стара Загора и Плевен, Ловеч, Троян и Дряново, Шумен, Бургас, Созопол, Хисаря, Несебър, Самоков и др.
Мариана Екимова-Мелнишка е известен български преводач, журналист, преподавател и пътешественик, автор на поредици пътеписи от различни краища на планетата. Благодарение на работата й като преводач, българите прочетоха десетки световни и европейски произведения като „Портокал с часовников механизъм”, „Птиците умират сами”, „Момичето на френския лейтенант”, томовете за „Хари Потър” и десетки други. Разнообразяването на обучението в България я привлича към НБУ, където участва в създаването на магистърска програма „Управление на туризма” и преподава специализиран английски за ориентирани към бизнеса магистри.
Доц. д-р Александър Н. Геров е потомък на Найден Геров и на украинския имигрант Юрий Захарчук. Математик-информатик, той работи и се хабилитира в БАН, преподава в няколко български университета. С фотография се занимава още от ученик. Почти 300 авторски снимки на Александър Геров допълват по великолепен начин описанията на стотици къщи, разкриват красотата им и ги подреждат в паметта на градовете като картини на спомените.
Госпожо Екимова, каква е целта на Вашите къщописи?
Целта ни беше да регистрираме външната архитектура на забележителни сгради в градове и села. Но тъй като през изминалите 60-70 години тя е претърпяла много промени , не можем да заложим на някакви заключения. Но пък можем да разкажем за хората, които са построили с европейски вкус домовете си. Оказва се, че в повечето случаи това са видни личности – лекари, аптекари, интелектуалци, адвокати, предприемачи. Всички са носили невероятен творчески дух. Занимавали са се с благотворителност: осигурявали са стипендии на студенти и ученици, строили са домове за самотни майки и за сираци, откривали са безплатни столови за ученици, строили са училища…Някои от тях са популярни люде, други са забравени от историята, но за които си струва отново да се каже добра дума.
Всички наши „говорещи къщи“ са от първите 45 години на ХХ в.
За какво Ви разказаха къщите на Стара Загора?
Стара Загора е толкова наситена със събития, че не мога да си представя как земята издържа под нея. Къщите ми разказаха за страданието на хората по време на Руско-турската война, за пословичния култ към образованието, за хората привлечени на това място от минералните води, за архитектите, за културата и за тъжната история за занемаряването на къщите, когато техните първи собственици са били отлъчени от тях. (Използвам най-меката литературна дума). Много от къщите са останали на произвола на новите си безхаберни стопани, при което са започнали да се разрушават. Когато след около половин век са поискали да ги върнат на законните им наследници, вече те са или във вид, че не могат да бъдат възстановени или потомците нямат пари да ги възстановят или ако са много огорчени, нямат желание и увереност, че няма отново да ги споходи съдбата на предците им.
Така или иначе, поетичният дух на Гео Милев, на Николай Лилиев, Кирил Христов, Веселин Ханчев и още много други поети се чувства навсякъде в този романтичен град, в сърцето на България.
Когато първия път дойдохме в Стара Загора, най-напред се отправихме към къщата на Николай Лилиев. Не беше в добър вид. Разбрахме, че в сградата е имало и клуб, но и той беше заключен. Когато събирах материали за този дом разбрах, че в него са живели лелите на Лилиев, които са го посрещали и обгрижвали като дете, т.е. той не е живял там постоянно, но това няма значение. Радостното е, че Община Стара Загора е реновирала напълно сградата по Програма „Красива България“ и че на дома му предстои нов живот, напълнен със съдържание и творчество. Николай Лилиев е прекрасен тъжен, носталгичен поет. Майка ми ми внуши обич към него…“Вървя смирен, вървя самин,/ а мойте песни сенки без път,/ блесват нечути в скръбната есен …“ Точно това настроение много ми харесва. И къщата, която видях с този стил между сецесион и модернизъм, някак съответства на поезията му, която е на границата между романтизма и модерността в лириката ни.
Какво Ви нашепна къщата на Архитект Христо Димов?
Нашепна ми за неговия европейски поглед в архитектурата, което е част от моста на България към Европа, веднага след Освобождението. И не икономическите усилия, които сега полагаме, а само архитектурата и образованието са мостът на България към Европа, създаден още малко преди и след Освобождението. Арх. Димов също е романтик в погледа си към архитектурата. Неговото изкуство е отново мост между сецесиона и немския модернизъм. Неговият труд е да се насели градът с хубави къщи. Да направи хроника от камък, защото къщите са хроника от камък. Аз не съм архитект, но е виден романтичният дух на фасадите на сградите му.
Много силно впечатление ми направиха къщите на д-р Николай Трънков, на Кольо Минекшев, която е абсолютен стил модерн. Архитект е Петко Цветков. Абсолютно същите къщи има и в Тел Авив. Такива величествени са къщите на Бухчеви, Бакалови, на аптекаря Начо Коев, на Капитанови…Мили къщи, съхранили у себе си десетки истории и съдби.
Другата славна къща е на Салабашеви. Фамилията се е сродила с други знатни български родове , например от Казанлък. В началото на ХХ век, аптекарите, лекарите и предприемачите са движещата сила.
След Освобождението българските родове са знаели къде да намерят сродни души и да създадат мрежа от родов живот в България, който за съжаление по-късно се е загубил, поради политически причини, които дори не желая да коментирам.
Знакови сгради в Стара Загора по това време е величествената Пощенска палата с орела, който носи в клюна си писмо, Халите, които сега са превърнати може би в най-прекрасната в България Художествена галерия…
Другото велико постижение на вашия град е къщата на арх. Желязко Рашев, която е фантастично възстановена от сегашните собственици. Слава Богу, тя е спасена от предишни купувачи, които са искали да я превърнат в МОЛ. И тука вече историята я е спасила, тъй като под нея се намира археологията на Античния форум „Августа Траяна“. Самата природа, снагата на земята не е позволила отгоре й да се издига МОЛ. Сегашните собственици, аплодисменти за тях, са я закупили и възстановили с чувството за памет. Пред сградата са римските колони на Форума и тя се вписва великолепно в древната история на града.
Как се роди идеята да създадете този двутомник?
Защото със свито сърце гледах из цяла България запуснати прекрасни в миналото сгради, със зейнали прозорци и врати, като избодени очи. Изоставени от собствениците си, които насилствено са били отлъчени от тях. Обитателите след това не са полагали никакви грижи за тях. И заедно с моя партньор, фотографът Александър Геров си представяхме, че в такива къщи са живели богати хора, които са създавали работни места, облагородявали са селищата.
Имали са убеждението да поканят архитекти с европейско образование, да им издигне къща на средата на селото или в центъра на града. Всички малки и големи български градове, след Освобождението, да застроени по проекти на образовани архитекти в Европа.
Любопитството ми надделя, да разбера кой е живял в тези къщи. И полека лека от 2012 г. до 2015 г. написахме историите на 660 къщи. Това е разходка из историята на България, малко след Освобождението й от турско робство и до 1944 г.
Няма ли да продължите разказа си за годините след 1944 г.?
Не, не, тогава започва да се руши всичко повсеместно. Дори е имало план да се разруши центърът на София- катедралният храм, царският дворец…Не, за тези времена не искам да си спомням!
Влюбена съм в България. Особено след като пропътувах света, за да разбера, че по-хубаво място от моята родина няма. Искрено го казвам. Нека да пътуваме кой където иска, но да се завръщаме в Отечеството и да му се радваме.
Росица Ранчева