Почетният гражданин на Стара Загора Снежана Дескова: „Душата ми е на 20, а тялото на 80“!
Есента е време за откровения, за разходка по алеите посипани с прегорели листа и нападали кестени. Време за дълго кафе, под очите на умореното слънце, време за споделяне. Това е сезонът на завръщането у дома, към работата, след летния антракт.
Началото на есента прилича на познато синьо-зеленооко момиче, което с радост събира нападалите по земята кестени, защото вярва, че в тях е скрита частица от жаркото слънце.
Есента е цветен афиш, много дати, предложения, познати имена и покани. Тя е примес от волен вятър и капчици дъжд върху старо, но здраво платно.
Есента прилича на дом, скътал спомени, книги, картини, снимки и тайни! Може би затова е любим сезон на Снежана Дескова.
В първите дни на меката есен, ден след обявяването й за Почетен гражданин на Стара Загора, отново сме заедно, в кафенето, където се срещаме винаги, когато се отвори „прозорец“ свободно време от ангажименти. Тя отново е в стихията си, обяснява дълго, с приповдигнат тон новата си ангажираност в Държавна опера Стара Загора. За миг забравям да я слушам, защото лавината от новини, благодарение на характерния й глас, с подчертано френско “р“, е накарала хората около нас да се обърнат и да я гледат с интерес. И точно тогава чувам ясно:
С.Дескова: „Това няма да казваш по Радиото, защото още нищо не съм направила…“
Тогава ми хрумна да я провокирам, като я помоля, да ми разкаже, отново, житейската си приказка, от първите стъпки на сцената й влизането и в балетното училище. Мисията ми е почти обречена, защото знам историята, във всичките й форматни вариации и защото Снежана Дескова повелително изрича:
С. Дескова: „Е, колко пъти да ти я разказвам! Ти нали я знаеш, нали си я записала!“ След пауза мълчание, размяна на сини стрели в погледите, Снежа започва: „Родена съм на Бъдни вечер и сигурно, когато Небето се е отворило, близките ми са си пожелали освен от тях, да бъда много обичана и от хората. Истината е, че съм много гледана. За мен се грижеха баба и дядо, родителите ми ме обожаваха, съпругът ми на ръце ме е носил“.
При извикването на тези спомени, очите й заблестяват и една сълза уверено си проправя път. Но Снежа бързо я изтрива в движение и продължава:
С.Дескова: „Един от най- хубавите ми детски спомени е от 24 май. Като дете ме пращаха на село. Тогава имах чувството, че за този ден са разцъфтели всички полски цветя. Както знаеш, дядо ми беше учител в чирпанското село Горно Белево. За празника на Светите братя Кирил и Методий всичко беше украсено с цветя. Тогава във всяко училище имаше зала и сцена. Родителите идваха за празника, сядаха в салона, а децата излизаха и представяха стихчета, песнички и танци. Тогава аз, някъде 4-5 годишна, под съпровода на своята баба, облечена с поличка от разтегателна хартия, танцувах за първи път пред публика.. ..Усещането беше вълшебно“.
Баща ти е бил военен- намесвам се аз, за да я провокирам, да разкаже подробно от кога е прихванала желязната дисциплина.
С. Дескова: Баща ми ме обожаваше. Аз от него не съм получила нито един упрек, докато майка ми ме шамаросваше яко! Бях много буйно дете. Винаги гледах да направя беля. Развалях всички играчки, които ми купуваха, за да видя как са направени и какво има в тях. Ако ме изпуснеха от поглед, за пет, минути белята беше готова.
И въпреки това си била една от най- прилежните и дисциплинирани ученички в училище?
С. Дескова: Бях отличничка! Винаги спретната, с черна мантичка и бяла якичка. Много държах на знанията и на оценките. И когато отидох да уча в балетното училище исках да извадя всичко от себе си, всичко което позволяват физическите ми възможности, защото в балета можеш толкова, колкото Господ ти е дал, не можеш да го прескочиш, но си длъжен да го надградиш, колкото може повече!
И за да надграждаш си се върнала две години назад с учебния материал.
С. Дескова: О, да! Никога няма да забравя думите на С. Миронова, която ми каза: „Как с този успех, ще ходиш балет да играеш?“ Просто така ми го каза, а аз обожавах да танцувам. И си помислих: „Боже, как е възможно, тази жена нищо да не разбира!“ Вдигнах рамене и промърморих: „Ами, така реших. Семейството ми също, подкрепят ме.“
А откъде се учеше на класически танци?
С. Дескова: Нямаше откъде, гледахме само на снимки, от картини… не е като сега! Но когато стъпих за първи път в хореографското училище си казах, това е моето място! Първата година ми беше много трудно. Трябваше да се доказвам, защото ми съобщиха, че ако не се справя, ще ме върнат отново в гимназията. И тогава моята учителка Валя Вербева, която имаше малко детенце, ме взе да живея у тях за известно време, за да ми покаже основите на класическия танц. Държеше се за дръжката на стола, показваше ми движенията и бъркаше кашата на детето си. Сутрин ставахме в пет часа, за да репетираме заедно движенията, после в 7.30 бяхме на екзерсис, защото учителите ни бяха действащи балерини и балетисти, а от 9.00 започваха другите занятия…
/ Снежана Дескова отпива глътка от отдавна изстиналото си кафе и въздиша по онова щуро и напрегнато учебно време…/
При друг наш разговор ми беше споделила, че са били много задружен клас, но тя „новачката от провинцията“ е трябвало да влезе бързо в час.
„Момчетата не учеха общообразователни предмети, а все искаха да им подсказвам. Не се справях както трябва, защото накрая на тях им пишеха двойки, а на мен единици. Веднъж влизам в час по история и стаята празна. Само аз и учителката. Тя ме попита къде са останалите, а аз отговорих, че си нямам представа. Часът се провали, после момчетата ми се развикаха, и така научих, мускетарското правило: „Един за всички, всички за един“/
И пак, този път без подканяне, Снежана Дескова продължава: Валя Вербева беше като икона в нашия дом. Спомням си, с много любов, колко много хора са дали част от себе си за мен. До известна степен мисля, че съм оправдала труда им. Сега искам да дам всичко на младите. И така се случи в моя живот, че директор на училището беше Неделчо Изов, а след известно време той дойде и стана директор на Балетната трупа в Стара Загора. Нали ти казах, че постоянно има хора, които вървят заедно с мен…
Как те разпределиха в Стара Загора?
С. Дескова: А, това аз си го пожелах! Това е моят роден град, тук съм израснала, тук са родителите ми, всичко ми е тук. Обичам си града и мисля, че не е случайно това, което се говори, че тук е духовната столица на България. Иска ми се да е така. Но виждам и по климатичните условия, че ако на други места има бури, наводнения, свлачища, Стара Загора винаги е защитена. Тук ние сме различни, като някакъв прекрасен оазис!
Нали приказката ни беше за балета, прекъсвам, с усмивка, лиричното й отклонение и тя пак влиза в коловозите на своя разказ, за споделената си любов, към най- великото за нея изкуство.
С. Дескова: Когато се върнах в Стара Загора исках всички около мен да знаят повече за балета. Държа на класическия танц. Аз съм една от малкото, която във времето не се поддаде на модерното съвременно изкуство. Музиката вдъхновява танца. Не е случайно, че Пити Па и П. И. Чайковски са работили заедно. Обожавам Чайковски, защото той освен гениален композитор е първият, които прави симфонизацията на музиката на класическия танц…
Слушах тази позната, още от детството, ми жена, спомнях си миговете, когато стоях в зрителната зала и наблюдавах с възхита нейните изваяни до съвършенство роли, грациозните движения, пълното себераздаване на сцената, сноповете енергия към негово величество зрителя и бях благодарна, че можех да стоя срещу нея, да черпя от мъдростта на годините й, да й доверявам съмненията си, да се допитвам, да не крия сълзите си…
А тя продължаваше приказката за балетното изкуство, размахвайки ръце във въздуха като умел диригент и поглеждайки часовника, прямо ме запита:
„Свърши ли с въпросите?“
Всъщност, не. Как ще ми обясниш, че на 80 години имаш неистов глад за работа?
С. Дескова: Ами, тя работата увлича. Аз си я обичам. Искам да научи децата на това, което знам. Много ми е трудно, те мислят за домашни, за това, кога ще свърши занятието, за другите си ангажименти. И така 44 години упорствам, защото искам да ги науча. Знам, че не всички имат качества да станат балерини, за мен е важно да възпитам у тях интерес към балетното изкуство, да ги направя по- отговорни и дисциплинирани. И сега, когато работя с професионалисти виждам едни отдадени на работата млади хора. Те не спират да работят, те искат да бъдат научени, те са жадни за знания, усърдни… А нашето изкуство е изкуство на младостта. Те знаят тази жестока истина и се стараят да натрупат опит. Моята учителка Валя Вербева казваше: „Истинските романи ги четеш в театъра. В училището сме се научили само да четем и пишем. Може би сме прочели и някое разказче, но истинските романи се четат на сцената, в театъра. „Класика не се играе на по- висока възраст. Докато си млад трябва да вложиш всичко от себе си, до момента, в които започне отстъплението на тялото от възрастта.
При теб не е така! Ти вървиш винаги с устрем, енергично и все бързаш, доказателство, че всяко правило си има изключения.
С. Дескова: Знаеш ли, аз се чувствам като момиче на 20, в тяло на 80!
И това е самата истина. Под рамките на очилата й блестят очите, които също като морската шир сменят нюансите, според настроението на притежателката си, чиито характер е деспотично твърд, когато става дума за балет и майчински нежен, ако близък или приятел е изпаднал в беда. Първата примабалерина на Държавна опера Стара Загора Снежана Дескова е вдъхновителят на много момичета увлечени по танцовото изкуство. Над 4000 хиляди са възпитаниците й. Някои от тях днес носят славата на България по световните сцени, други са запазили тръпчив спомен от тежките репетиции и думи в залата, но всички, които я познават по отблизо знаят, с колко много любов е изпълнено сърцето й. За разлика от други получили високото звание „Почетен гражданин“ Снежана Дескова е почтен човек. Въпреки осемте десетилетия време, получените житейски уроци, загуби, премеждия, травми на тялото и на душата, тя е все още по детски наивна, леко припряна, много стеснителна, когато трябва да изтъкне наградите си, а те не са малко. Между тях са званията „Заслужил артист“, орден „Кирил и Методий“- сребърен и златен, два пъти е носител на Наградата „Стара Загора“ … И е много ранима. Най- трудната й роля, тази на жена, останала без своя верен, обичан и предан съпруг, е скрита от лицето на публиката, защото само там, в своя дом, населен с картини, снимки, спомени, стари афиши и цветя, тя няма нужда от прожектори, публика и аплодисменти….
Мила МАРИНОВА
