„Последният човек“ открадна съня ми

Гледах третата премиера на „Последният човек“ по Джордж Оруел, постановка за възрастни на Държавен куклен театър, Стара Загора. Преди близо 40 години бях чела романа „1984“, публикуван в списание „Съвременник“. Нямам представа, по време на върлия тоталитаризъм, как го бяха пуснали, но си спомням, че крещях от възторг и ужас едновременно.

Сега се срещнах с драматизацията на Веселка Кунчева по този роман и преживявам същите чувства на възторг, ужас, тъга, тревога и яд, че всичко това ни се е случвало и ни се случва.

Възторгът ми е от изключителния художествен продукт във всяко отношение, дело на целия постановъчен екип в продължение на две години. Всичко в този спектакъл е прецизирано до последния милиметър – текст, сценография, костюми, музика, осветление, използвана модерна визуална техника и разбира се – изумителна актьорска игра. Според мене, всеки който претендира поне за средна интелигентност, трябва да гледа „Последният човек“.

Вероятно за много от младата публика, това ще бъде пореден връх в творческата биография на най-добрия куклен театър в България, който не случайно притежава два поредни европейски лейбъли за високо качество. Но за хората от моето поколение, които не са безвъзвратно останали под егидата на Големия брат, филмовата лента на живота им ще се превърти обратно до към 1944-1945 г. От тогава и до сега Биг брадър действа и ни слага в калъпи по свое усмотрение, защото, както казва и Оруел, целта е невежество, пълно деградиране, кастриране на най-човешките ценности – свобода, любов, семейство, доверие, радост…Бяхме деца, когато читанките ни и учебниците ни се изпълниха със стихотворения за партията, които трябваше да учим наизуст. В квартала се провеждаха задължителни събирания в отечественофронтовските клубове, за да ни се обяснява за великите идеи на Българската комунистическа партия и големия брат Съветския съюз, дружбата с когото „е така жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Няма Бог, няма светци и светии, църквата е враг на народа! Ако някой посмее да влезе в храма, на другия ден „увисваше“ на стен-вестник в училище, а отговорникът от кварталната отечествено-фронтовска (ОФ) организация ни вземаше на близък отчет.

След Втората световна война и особено след Народния съд, много от близките на убитите, правеха панихиди в църквите, раздаваха за Бог-да прости жито, залък хляб и някое бонбонче. Училището, в което учихме, беше само до църквата и в междучасията повеждах децата натам, за да ни раздадат по нещо. Тази моя постъпка беше толкова осъдителна, че стоях наказана с високо вдигнати ръце през целия ден. Отделно от това бяха редовните нравоучения, отправени към семейството ми. От тогава бях „отличена“ като непослушна и потенциален враг. На всичко отгоре дядо ми е бил свещеник, а чичо ми- също свещеник, изпратен в Белене. Когато завършвах средно образование, в канцеларията на училището ме повикаха класната и партийният секретар и ми заявиха, че не мога да имам фамилия „Попова“, с каквато да ми напишат свидетелството. Написаха ми нова – на името на дядо ми поп- Георгиева. За да следвам, трябваше мнение от Отечествения фронт. Разбира се, такова ми беше отказано и трябваше да работя две години, за да запиша задочно.

После започнах работа. Партийният секретар, който до колкото знаех беше с начално незавършено образование, често ме привикваше, да ми „чете конско“. Той директно ми забрани да се срещам с бъдещия си съпруг Недьо Ранчев, защото ходел с дълга коса, с тесни панталони и бил своенравен. Същата забрана важеше и за други неблагонадежни колеги, които по неволя ги траеха, защото бяха добри специалисти. Страхотен грях беше да слушаш западна музика, особено Бийтълс или да танцуваш „развалени“ танци.

Какви ли изобретения не наложи Големият брат: Ако не се омъжиш или ожениш до 25- годишна възраст, задължително ти се одържа ергенски данък. Ако една година след женитбата нямаш дете – плащащ ергенски данък.

Време на крепостничество беше по времето на социализма. Не можеш да започнеш работя някъде другаде освен в родния град, ако нямаш жителство. А жителство можеш да получиш само със специалното разрешение на Големия брат, разбирай Окръжния комитет на партията. Това е, никакво мърдане. Пак от там специална комисия приемаше или не приемаше представленията на културните институти. Когато излезе на екраните „Ах, този джаз“, който има 8 Оскара, един от гаулайтерите на брадъра го забрани, като филм, който предизвиква морално разложение. По този повод се проведе и специален пленум, на който се заклейми тази порочна псевдокултура.

И така, ден след ден, година след година – всичко беше под контрола на Биг брадър. Ако не ти разрешат- не можеш да излезеш в чужбина- разбирай капиталистическа страна. Ако пък излезеш, нямаш право да обмениш повече от 30 лв. за пребиваването си, независимо за колко време и за какво. Сигурно на младите не им се вярна, но това е самата истина. А, ако пътуваш, дори в делегация, при всички случаи има съпровождащи един-двама другари от Държавна сигурност, за да дебнат да не издадеш някому държавна тайна или да се свържеш с враг на народа. Пътувах до Виена и на близки на мои колеги, занесох писмо и нищожно колетче. Когато се завърнах, изписах гюм мастило къде съм ходила и с кого съм се срещала, какво сме говорили и пр. и пр.

От 1982 до 1992 г. бях директор на Окръжния център за художествена самодейност. Решихме във всяка община да организираме ежегодно някакъв фестивал или събор на даден вид изкуство, което най-много се практикува в региона. Малко преди Коледа през 1985 г., в град Гурково организирахме първия в страната Национален събор на коледарите. Пристигнаха групи от цяла България. Събра се народ. Пеят мъжете и както си му е реда – благославят. Представиха се и няколко коледни обреди и обичаи, които не могат да минат без благодарност към Бога, без да се изрече Рождество Христово. На следващия ден бях повикана „на килимчето“ в ОК на БКП от секретаря по идеологията. В продължение на два часа, той буквално ме срина със земята като враг на народа, който прави религиозна пропаганда. Трябваше да обясня и да се защитя: „Аз мисля…“ понечих да кажа, но другарят ме сряза:“Ти нямаш право да мислиш! Ти само ще изпълняваш и толкоз!“

Какво ли още не преживяхме, какви ли не обиди и порицания? В досието ми е вписано „строго мъмрене“, защото не отидох на откриване на Дни на съветското кино…

После скачахме и скандирахме по улиците, поздравявахме се, очаквахме коренна промяна…Да, промяна има, огромна! Много от нещата, за които споделих, безвъзвратно са отминали. Но за съжаление Големият брат е нанесъл огромни поражения върху поколения наред. Налице е поголовно невежество и въпреки закъснелите усилия в образованието – нежелание за промяна. Това не е само сред ромския етнос.

Спрете за миг и помислете какъв е животът ви? Не е ли само работа, спане, ядене, работа, спане, ядене, работа, спане, ядене…Огледайте се и ще видите само намръщени или забързани за някъде мъже и жени. Случайно да чувате весел, безгрижен смях? Та ние дори не се поздравяваме по улиците когато се срещнем. И в детските градини и в училищата никой никого не учи на това простичко и изключително важно нещо – поздрав, взаимно уважение, взаимопомощ…Медиите са в пълна услуга на това затъпяване. Те май пак се ръководят от Големия брат, такъв какъвто го описва Оруел, какъвто великолепно го пресъздава актрисата Милица Гладнишка.

Тотално всичко ли е загубено? Не, не е! Сега свободата е разрешена, стига човек да пречисти сетивата си и да тръгне към нея! Да победи инертността и онова, което му е втълпявано през годините от поколения …Мойсей 40 години е водил евреите по незнайни земи, докато дойде новото поколение, с ново, необременено мислене, с висока нравственост и духовност. На практика това поколение встъпва в силата си. Този „Последният човек“ не е последният човек. Идва друго, свободно поколение! Твърдо вярвам в това!

Росица Ранчева