ПОД НЕБЕСНИЯ ПОКРОВ НА МАЙКА БОЖИЯ – С ВЯРА И ЛЮБОВ

В дните на Богородичния пост сме и храмът неусетно се изпълва постепенно с хора, потърсили помощ в труден момент …притеснени, не знаещи понякога как да измолят милост от Бога или да се доверят на необхватната му любов. И особено в последните дни наиждат все повече и повече хора, дори такива, които много рядко или никога не са прекрачвали прага на Божия дом.

Като се огледах , се стъписах първия път – край мене жени от всички възрасти, повечето възрастни, колкото мен, че и доста над моите години. Защо жените сме повече в храма? Какво търсим? Какво ни събира под купола? И отговорът се състои във въпроса – жени сме и сме майки. Ние раждаме живота, ние го отглеждаме, съхраняваме и пазим. Бдим над деца си като орлици. Готови сме да загърбим всяка суета колчем стане дума за тях. В мигове на беда търсим опора под краката си, блъскаме се в пороя на болката си, за да стигнем до спасение. И като жени се доверяваме някак свойствено на Жената от иконостаса, на Майката Божия, на която меч е пронизал сърцето й по Разпнатия Небесен син…Тя като жена ,и като майка, и като сестра, и като приятелка по би ни разбрала. По-добре ще можем на Нея да кажем и на Нея да се помолим за милост. Тя да измоли от Своя Син полезното и потребно добро за нас. Затова някак разбирам в тези дни как жените свели глава влизат в храма и вперват поглед в благия лик на Майката Божия , за да открият в него погледа и благостта на своята майка и на търсеното упование, подкрепа и закрила…

Много са срещите ми с Лика на Майката Божия и преживяванията там, но ще ви разкажа няколко…Беше преди години. Имах сериозен проблем и трябваше да пътувам за Горна Оряховица с мои близки. Не знам защо пътувахме с влака и там ни посрещна една приятна и миловидна жена, която ни настани в дома си. Но още с пристигането Б. направи мигренозен пристъп . Страдащите от мигрена знаят, че това е нещо ужасно – силни болки с непоносимост към светлина, шум, миризми и каквито и да било дразнения… Ситуацията в първите един-два часа беше малко конфузна, но поносима. Но с напредването на времето започнахме да се чувстваме и ние и домакините не на място. Те се видяха в чудо как да ни помогнат, а ние като на чуждо място– нито можеш да правиш каквото и да е, нито да предприемем някакви мерки…Някъде около обяд домакинята ни предложи много тихичко и деликатно:

• Защо не отидете до манастира?
• ?!…

Не само, че не й обърнах внимание, но си казах наум – Какъв манастир!? Да се оправя по-скоро и да си тръгваме!

В следващите няколко часа положението“втаса“ съвсем…Нашият човек лежеше и стенеше от болки, не позволяваше да се доближим до него, не приемаше дори вода, а за храна – не можеше и дума да става….Аз вече съвсем се обърках, не знаех какво да предприема – не можехме да пътуваме, за оставане тук не можеше и дума да става и на всичкото отгоре направихме заложница приятелката, която ни доведе в този дом. Тя беше близка с домакините, но ние какви сме им!? А бе конфуз и тегота колкото искаш.

Някъде беше около 16:00часа домакинята също така тихичко и ласкаво ме подкани:

• Защо не идете до манастира?
• Нито зная къде е този манастир, нито имаме с какво да отидем…а и тоя човек тука…
• Момент – каза тя – Кольо ще ви закара и извика силно – Кольооо!

Кольо се появи от някъде и тя все така деликатно и нежно му заговори – Трябва да закараш жените до манастира, положението не е никак хубаво, моля те!

• А вие – обърна се към мен и приятелката си – идете в магазина и купете нещо за манастира, сега са пости, постно да е, да помогнете на монахините. В манастир с празни ръце не се ходи!- накрая с тая реплика ме закова, все едно чувах баба си и майка си…
• Награбихме каквото можахме и с торбите в колата…След нямаше и 10 минути бяхме пред врата на манастира Успение на Пресвета Богородица в Арбанаси. Бях чувала за този манастир и за стария храм, за чудотворната икона, но не бях идвала… Прекрачихме ниска сводеста врата и отвътре ни облъхна аромат на свещи, тамян, мир и благост…Запалихме свещичките и застанахме пред старинна икона, толкова стара, че беше вече в полуразпад на съставните си дъски, върху които е била зографисвана…И до днес не мога да си отговоря какво се случи. Бяхме сами в притъмнения притвор и двете с приятелката ми плачехме без глас, от очите ни се лееха сълзи, все едно изплаквахме цялата мирова скръб…Нещо силно ни разтърсваше и из очите ни бликаха с болка и неистова тъга сълзи, които облекчаваха, изтерзаната ни душа. Не съм предполагала, че съм затрупала сърцето си с тонове болка, които с разкъсващи тласъци се изливаха от мен…Не разбрах кога е влязла при нас една жена в черно, но по облеклото й разбрах, че е послушница в манастира.
• – Кой е болен? – пряко ни попита

„От де знае пък, че някой е болен!?“– си помислих – Ами наш близък – смотолевих.

Тя отчупи суха клонка от китка сух босилек, намота малко памуче на единия му край, покачи се на столчето и топна с памучето в кандилото, което гореше пред лика на Майка Божия.

• Като си идете ще го помажете, знаете ли как?
• Приятелката ми отговори:
• Да.
• И после да изгорите тази клечка! – кротко ни заповяда жената в черно.

Излязохме от храма някак с усещане за лекота и за една необяснима благост…Когато слязохме от манастира трябва да е било някъде към 17:00 часа. Нашият болен лежеше все така зле, потънал в железните нокти на болката, страдащ и изнемогващ.

Изпълнихме какво ни каза послушницата. Помазахме го с елейчето от кандилото на Майка Божия и толкоз!

След около час той ме повика от стаята, в която лежеше:

• Моля те дай ми нещо да ям!
• !!!???…Мммоля!?
• Гладен съм…все така немощен, но видимо подобрен ми каза.

Как можех да не съм в шок след тази молба. В такива тежки състояние на мигрена, той не можеше да понася миризма на храна, гадеше му се и повръщаше…с дни не хапваше нищо. А тези мигрени продължаваха по три-четири денонощия – тежки, унищожителни и съсипващи.

Похапне нещо леко.

Някак неусетно се посъвзе, в 19:30 вече пътувахме с влака, а нашият човек свеж като росен здравец, все едно, че нищо не беше се случило!

Знам как кимате с насмешка, знам колко съмнения будя у някои от вас. Ако не беше се случило с мен и аз щях да се съмнявам поне в някои части на разказа…Дълго време пазех памучето с елея и благодарях на Майката Божия. Тя беше разбрала кошмара ми, беше разбрала болката на страдалеца в този час и с нежна ръка го беше помилвала. Ето за тази милост се събираме край лика на Божията Майка, да просим и да благодарим не толкова за себе си грешните, а за милите на сърцето ни наши близки, приятели, колеги, а защо не и за тези, които не ни долюбват съвсем. Защото все тя ще помилва и техните настръхнали сърца и ще ги стопли с милостта си.

* * *

Преди повече от петдесет години в Самоков се ражда момиченце. Раждането е драматично, съпроводено с много рискове за майката и най-вече за детето. С хеликоптер родилката и бебето са транспортирани в известна софийска болница и започва неравна битка за живота на детето…40 дни! Надеждите са нищожни. Бабата и дядото от новозагорско с влака тръгват за столицата, а от Самоков – другите баба и дядо. Всеки ден в храма Александър Невски те се молят да оцелее майката и внучката им. Историята завършва благополучно – детето оцелява. Минават близо петдесет години…На екскурзия сме в София. Обсъждаме маршрута и повечето отказват да ходим до Александър Невски, защото вече са ходили много пъти. Въпросното бебе, вече моя колежка, тихичко ми се примолва:“Моля те, нека да идем в Александър Невски! Там баба и дядо 40 дни са се молили за мен. Аз никога не съм ходила там.“ Изпращам групата да се подкрепи в едно приятно панорамно заведение в Държавния архив, а ние двете с нея на бегом до храм-паметник Александър Невски. Вземаме стъпалата на един дъх, прекръстваме се и влизаме в храма….Изведнъж се откъсваме от суетата и въртопа на съвремието ни и потъваме в необятното и прохладно пространство, изпълнено с молитвеност, мир и покой на един друг свят. В дъното при олтара, в ляво, виждам копие на дарената от Света гора икона на Достойно ест и богомолци, коленичили пред нея. Дръпвам колежката и се присъединяваме към молитвата….

След петдесет години, тя влезе в този храм, да благодари за молитвите на своите близки и точно в този момент ни чакаше Божията Майка, за да вземем участие в молитвите на Акатиса ! Близо половин век тя търпеливо е дочакала благодарността, която сме й дължали! Благодаря ти Майко Божия за търпението, за милостта, за даровете ти! Благослови!

***

Бяха дните на великия пост. Минавахме през Горни Воден и аз се примолих – нека да влезем в храма – интересна е тази църква, казват й Св. Богородица – Златната ябълка. Тук идват жени, които имат проблеми със зачеване…. Намерихме място за паркиране и влязохме в двора. Повикахме – никой не се обади. Натиснахме дръжката на тежка дървена врата и тя се отвори. Пред нас се показа храмът в цялото си великолепие, а пред иконата на Пресвета Богородица купища ябълки, ябълки на масата, ябълки на другите маси…много ябълки. От някъде се появи жената, която служи в храма и започна да ни подканя: – Вземете си ябълки, всички са осветени. Оня ден беше празника на Златната ябълка и тъй като много хора идват и даряват ябълки винаги остават. Занесете на близки млади жени, които имат проблеми, пък и вие си хапнете – те са здраве. Но да знаете, че младите, дето се молят за рожбичка, една ябълка трябва да изядат със семките мъжа и жената и да се помолят!

Благодарихме на любезната домакиня и си тръгнахме с торба ябълки. Като си дойдохме започнах да раздавам на мои познати момичета…Едното момиче ми каза, че мъжът й не обичал ябълки, другата – нямало го сега, третата ме погледна с усмивка и т.н. На едно от момичетата,вече доста обезкуражена, й подавам ябълката и почти със страх й казвам:

• А бе осветени са и е хубаво с мъжа си да я изядете със семките. Така ми казаха и Майка Божия ще ви помогне да си имате детенце. Помолете й се…Дано не се обидиш…
• Разбира се, че ще я изядем, а мъжът ми и със семките и с опашката ще я изяде!

Такава готовност и сърцатост не очаквах. Дори се притесних, че пресолих манджата с обясненията си. За другите не знам, но след няколко месеца това момиче вече очакваше рожбичката си.

Когато се доверим на голямата майчина милост, когато изпълним пространството с тази вяра и тази любов, тогава и отговорът е милост и любов и закрила под небесния покров на нашата Майка Божия.

Гинка МИХАЙЛОВА