Разказ за Император Траян от сборника „Покриви на живота“ – Образи на велики строители и архитекти

Със съдействието на гл.ас.д-р Ема Жунич ви предоставяме един красив разказ за строителя на император Траян – Аполодор Дамаскинеца. И припомняме, че на 25 юли  от 21 часа на Античен форум „Августа Траяна“ е премиерата на операта „Траян в Тракия“, написана специално за това място и времето на изграждането му.

Аполодор

НИКОЛАЙ АНТОНОВ

РИМЛЯНИНЪТ ОТ ДАМАСК

Това лято беше решителното за победата над даките.

Безкрайната колона на римските войски се спускаше по полегатия дълъг скат към Дунав, по застлания с плочи път, който в далечината се вбиваше право в синкавата глазура на водата. Вече се виждаше мостът, смятан за чудо, който свързваше на това място — единствено по толкова дългото протежение на реката — нейните два бряга.

106 година …

Широката река разделяше Европа на две: на две отделни части като два континента. Това се разбираше тук, тъй като водите правеха отвъдната земя недостъпна. Ако не беше този мост…

Пехотинците пристъпяха морно и мечовете им подскачаха по бедрата и лъсваха на слънцето, както лъщяха и ризниците им, и щитовете им от кована мед.

Центурионите и другите военачалници яздеха на коне « шлемовете им се извисяваха над праха, вдиган от пехотата. На края на тази гигантска колона се нижеха обозните коли, а най-отпред пристъпяха телохранителите на императора.

Той беше 53-годишен, Марк Улпий Траян, наречен Най- добрия. Оптимус.

Яздеше коня си и чувствуваше в мълчаливата езда зад себе си гъстото множество от покорни и храбри мъже, гото¬ви да отидат там, където им заповяда. Изпълваха го приятни предчувствия. Римляните вече бяха сложили ръка на земите отвъд Дунав и размирните даки губеха сили в предългите сражения с тях.

Оспорваната битка, продължила десетилетия, отиваше към победа на римляните. Златните рудници на Дакия вече бяха притежание на римския император — т. е. нему и на злочестите роби, които вадеха чудодейния метал, за да го понесат след това специалните отреди към Рим, към личната хазна на императора. Онова, което бе останало от тракийската дързост на даките, сега беше само блуждаещ отряд, който напразно се опитваше да вдигне в пламъци обширната провинция и да я направи недостъпна за римляните. Това време беше отминало. Сега римските легиони отиваха да очистят равнините и от тази последна размирна надежда на даките и да включат в гигантската прегръдка на империята и техните далечни земи.

Те можеха да направят това лесно, тъй като мостът покорно лягаше на пътя им. Онзи, който искаше да ги нападне, трябваше да мисли за преминаването на реката, която, простряла се пред него, охлаждаше и най-дръзките помисли, изпаряваше и най-алчните желания.

А римляните минаваха оттук, от тази единствена, винаги за тях отворена врата, отвъд която се разстилаше провинцията.

Такива бяха посоките на завоеванието: покорителите можеха да прекрачат, когато пожелаят, към завладените от тях земи, но враговете им не можеха да направят същото.

Този мост върна мисълта на императора към оня странен чудак, Аполодор, който вече от години се ползуваше от покровителството на Траян и заемаше несъществуващата служба на дворцов летописец, който трябва да пресъздаде подвизите на завоевателите в камък и мрамор. Аполодор не беше писател, за да си служи с писмена и плочки, върху които да бъдат нанасяни редовете, прославящи завоевателската сила.

Императорът даде знак и един от телохранителите се приближи. Тогава Траян му рече да потърсят Аполодор, наречен Дамаскинеца, и да го доведат на вечеря при императора.

Сам Траян, както и този, комуто заповяда да търсят чудака, знаеше, че той е някъде назад, сред войниците, навяр¬но изтегнат върху някоя кола с гигантски колелета, Дъвче замислен сламка, навик, останал му още от -детството, и наблюдава замрялата в жегата земя, изпълнен с проекти и мечти, които понякога будеха учудване, а понякога насмешка/

… Вечерта чудакът седеше в палатката на императора — цяла къща от кожа, кръгла, с конусовиден покрив. Отвън я пазеха телохранители, застанали почти един до друг и разкрачени, с копия при нозе.

До самия бряг на реката — чувствуваше се нейната прохлада — трябваше да накладат огньове и цялото поле бе осеяно с тях. Войниците седяха край огньовете или лежаха кой както свари, пръхтяха коне и над лагера витаеше строга грижа и закана.

В шатрата на императора Дамаскинеца отпиваше от сребърния бокал с гъсто червено вино. Печеното месо, което му бяха поднесли, този път не го интересуваше, а виното всякога го правеше бъбрив и радостен. Той беше око¬ло 40-годишен, с брада посивяла, дълга и къдрава, къдрави коси, остър и малко изгърбен нос, с очи блестящи и проницателни, в които най-често се откриваше присмехулност и нехайство.

Откъде беше дошел този човек? Каква беше съдбата му? Какво щеше да се случи с него по-нататък? Императорът често си бе задавал тези въпроси, зададе си ги и сега, полуизлегнат на дивана, застлан с меча кожа. Беше в добро разположение на духа: така биваше винаги с него по време на поход — и особено по време на успешен поход, какъвто — той не се съмняваше в това — ще бъде и този.

Даките щяха да сложат оръжие и съпротивата им щеше бе захванал, получаваше се чудо. Чудото идваше някак от само себе си, някак на шега — и това беше най-странното.

Преди много години го бяха представили на Траян: из- мършавял, болнав на вид, гладен, преминал дългия път от Азия до Рим като гонен звяр, когото всеки робовладелец можеше да сложи във верига, Дамаскинеца се бе решил на отчаян ход — да слиса императора с дарованието си, като му обеща чудо.

Траян не вярваше в чудеса. Той водеше войни и знаеше, че те се печелят не благодарение на чудо, а благодарение на сила и оръжие. Дългите походи го бяха накарали да запомни някои неща, за да избягва излишни тревоги и изпитания.

И когато Дамаскинеца му каза: „Заповядай, каквото щеш, господарю, само ми дай време — и аз ще го направя!“, Траян помисли и отсъди така:

— Ще искам от тебе един мост, но не знам дали умът ти е виждал досега такова трудно нещо?

— Един мост за Аполодор? Императорът трябва да бъде император и в желанията си!

— Не бързай, приятелю! – каза му тогава Траян. — Това нещо е по-голямо от моята императорска титла. За- щото искам от тебе мост, който ще ме води по най-късия път към даките. Бил ли си на река Дунав и знаеш ли колко е широка тя? — Няма нищо по-широко от въображението човешко! — отговори самоуверено Аполодор.

Дързостта на този човек, роден да бъде роб, а пожелал да надмогне участта си, хареса на Траян. Той му даде хора, материали, пари и власт над тях и го изпрати към Дунава.

И ето сега те бяха до този мост. Няколко пъти Траян вече бе минавал по него. Утре щеше да мине пак: бялата каменна настилка лежеше върху реката като препаска на гладиатор. Наистина този мост беше чудо! За него Аполодор бе избрал най-тясното място на реката, но затова пък тук водата беше най-дълбока. Успял бе да предвиди всичко и да го организира с така присъщия му привидно несериозен начин, както чертаеше смелите си проекти. Траян му бе дал помощници, а що се отнася до черноработниците, които мряха на строежа с хиляди, сломени от глад, болести или просто падаха във водата злополуки и самоубийства! — то провинциите на север, тази замъглена безкрайна равнина, постоянно доставяха такива нещастници, докарани дотук на синджир или въже и охранявани от воини.

Най-напред довлякоха гигантски каменни блокове — на салове (до саловете ги мъкнеха с волски впрягове от няколко десетки волове), и ги изсипваха във водата, дъното под която бе проверено от смели гмуркани. Така на множество места в дъното се вбиха гигантски каменни блокове, върху които се изсипаха други, докато над водата се показаха колоните — наподобяващи зъби, които никнат от во¬дата.

След това зидарите довършиха делото. Всичко продължи осем години. Годините и дните можеха да се преброят, но нямаха чет онези, които измряха през това време на това място. Всяка сутрин мъкнеха телата им към водата и ги пускаха по течението. Това беше странна процесия от трупове, тъжен церемониал, с който започваше работният ден рано сутринта, за да привърши в нощта.

Кой знае защо, сега Аполодор си спомняше именно за тези трупове. Много трупове! Една източна поговорка твърдеше, че голямото дело лежи на големи жертви.

—           Големи жертви! — измърмори той, упоен от виното, което бе изпил без храна.

Траян го гледаше с присвити очи. Широкото му лице беше лице на дързък войник и селянин, ако не се сметнат двете строги бръчки около устните („такива бръчки могат да се получат само от изгладен гранит“ — бе помислил веднъж за това Аполодор). Косите му бяха спуснати на челото и подрязани равно — една прическа, характерна за императорите. Така главата изглеждаше по-заоблена и по-мъжествена.

—           Това важи за всичко — отговори Траян. — Жертвите се забравят, а делото остава.

—           Изрече самата истина! — отвърна без охота Аполо¬дор.

—           Слушам несигурност в думите ти.

—           Тъй е, седем пъти вече идвам насам и винаги си мисля: ще заваря ли този мост, или водите ще го отвлекат, или са го вече отвлекли!

—           Камъкът е по-здрав от водата.

—           Най-здраво е онова, което се движи.

—           Времето се движи — възрази Траян. — Но то става здраво тогаз, когато някой му даде образ! Как ще ни знаят хората след нас, ако не им оставим такъв образ?

Строителят го погледна лукаво: разбираше намека му. Не току-така го бяха повикали с легионите на поход и не току-така сега отпиваше гъсто вино в императорската палатка. Траян отнапред знаеше какво ще постигне и вече неведнъж бе доказал тази си предвидливост. И ако сега Дамаскинеца съпровожда войниците, то значи — съпровожда ги за славни дела, на които трябва да даде образ. Траян му бе заръчал да мисли за това ден и нощ.

Но когато му бе заръчал това, дал му бе възможност да гледа с очите си какво се върши, та сам да отдели голямото от нищожното, сам със съвестта си на художник, какъвто беше, да стане и съдник на времето си. Траян не се лъжеше и този път, тежко поражение очакваше даките. Предводителите им трябваше да сложат оръжието, а може би — да сложат край и на живота си. Всички сведения, които бе събрал за тях, за навиците и действията им, за постъпките и надеждите им — говореха за отчаяна съпротива. Сега той идваше с меча си да пререже изтънялата нишка на надеждите им и с това да ги заличи от лицето на земята като държава…

Но колко дълъг беше този път, колко много дела го предшествуваха! Колко тревоги, колко очаквания, колко победи! Въздигнат над всичко, негов творец и създател, Траян насочваше ловко Дамаскинеца към тези дела, за да останат те увековечени в камък или мрамор.

—           Образът, който ще оставим — повтори Траян, — това е сега най-важното. — Не бива да се загубва в паметта на народа онова, което е направил самият народ.

—           И неговият император! — интимно добави Дамаскинеца с една храброст, която не му липсваше и когато беше трезвен.

—           И неговият император! — уверено повтори Траян.

РИМ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

И така — в онова решително, в онова страшно лято даките бяха покорени напълно и през есента Траян се върна в Рим, посрещнат като бог. От двете страни на колесницата му народът ревеше и хвърляше цветя, протягаше ръце, сякаш да го достигне, и по всички лица се четеше един неби¬вал, френетичен възторг.

Колесницата с тежка, златно-сребърна обковка бавно си пробиваше път през ликуващата навалица, конете пристъпваха ситно, като хапеха юздите, подлудени от дивото изстъпление.

А по-назад, сред войниците, които крачеха подир колесницата, вървеше и Дамаскинеца: не обичаше той тези дивашки викове, но към Траян изпитваше признателност и носеше вече в главата си онова, което щеше да съхрани за поколенията великата епоха на Траян, наречен Оптимус.

Същата година започна работата по издигане на най-величествения форум — Траяновия — както го беше замислил Дамаскинеца. Пребродил цялата земя, известна тогава на човека, той беше видял, каквото може да се види, и сега в своето дело бе решил да събере наистина всичко хубаво, съз¬дадено вече, и да го издигне още по-високо, като му даде душата си.

А трябваше да го направи, защото тъй Рим щеше да се възправи като истинска столица на света. Този град лежеше „на пъпа на земята“, което значеше — в средата на Римската империя, а форумът на Траян беше в самата среда на този град. Можеше ли тогава едно нещо, на което е от-редено място в средата на земята, да не бъде величествено? То трябваше като върха на планината да набира сили от подножието й и да го увенчава.

—           Върхът — това е замисълът на Дамаскинеца — бе висока колона, увенчана със златна статуя на Траян. Тя щеше да стои пред входа на това архитектурно чудо и да внушава уважение и възхита у всекиго. По-нататък щяха да се редуват, както бе прието в един форум, множество обществе¬ни сгради. Две библиотеки — гръцка и латинска — от двете страни на величествената колонада щяха да посрещат учени и граждани. Колоните, разположени равномерно, трябваше да подготвят този преход от ясния, слънчев, шумен римски ден към хладната тишина на библиотеките. Тук щяха да се съберат стели и папируси от цял свят — мъдростта на човека, уловена в слово. Между библиотеките и другите сгради трябваше да има пространство — хармонично, добре измерено и разпределено, та върху неголямото място на форума да се поведе цялото великолепие, което бе „нужно да присъствува тук“. Колоните и настланите плочи — като водеха посетителите от едно място на друго — трябваше да ги поставят най-сетне лице с лице с гигантската базилика.. Дамаскинеца виждаше с въображението си и конната статуя на императора, и всяка колона поотделно, и всичко това заедно — и будният му дух все прибавяше по нещо ново; „посвещаваше“ всяко кътче на това въображаемо творение, на което той трябваше да даде живот. Цялото тряб¬ваше да бъде велико и частите му сами по себе си трябваше да бъдат велики и неповторими.

Главната му грижа бе колоната, върху която бе решил посредством барелефи, да разкаже за завоевателните походи па Траян.

Това щеше да бъде един разгънат папирус от мрамор, в който нещата щяха да бъдат разказани така, както се бяха случили. Всеки и всичко трябваше да заеме там своето място.

Този папирус щеше да се разгъне от основата до върха. А на самия връх трябваше да се извиси статуята на Траян като апотеоз над дългото и заинтригуващо сказание за неговите дела през годините на военните походи — на победата над Дакия и над всички враждебно настроени провинции.

Траян беше във възторг от този проект: нали точно за това бе водил със себе си Дамаскинеца! Възрази само против статуята си — защото в самочувствието на провинциал, издигнал се високо, благодарение на себе си, имаше едно кътче, запазено за скромността.

— Нека — реши той — сложим отгоре един орел, който да се харесва на всички римляни. — А моята статуя, нека мислят за нея, след като умра.

Но не беше съвсем искрен: негова слабост беше да мисли, че въплътен в статуя и поставен толкова високо, той сякаш напуска света на живите. И понеже беше човек жизнен и мечтаеше и разчиташе на дълъг живот, драговолно заме¬ни себе си с един орел, който всъщност щеше да бъде символ на императорското могъщество.

На Дамаскинеца бяха нужни 12 гигантски мраморни блока — кубически по форма, с ръб 2,5 метра. Започна тази безкрайна и убийствена работа по доставяне на материалите, която отнемаше живота на десетки и десетки роби. Тези гигантски кубове от бял мрамор бяха изсечени в Северна Италия — дълбаеха упорито тънки процепи, в които през зимата трябваше да се налее вода и ледът, образуван от водата, да разцепи скалата и да даде куба.

После смъкнаха тези кубове и оттам ги превозиха до Тибър и по реката — до мястото за форума.

Тук продълбаха отвърстия във всеки куб и още докато бяха на земята, Дамаскинеца започна да извайва своето дълго писание в образи. Лентата, която щеше да се завърти около колоната, беше дълга двеста метра и даваше място за 2500 фигури, които строителят носеше в главата си.

Ателието му беше тук, на открито, и работеше той едновременно върху два куба, поставени един над друг, за да може да продължи повествованието си от долния куб върху горния.

Тази работа трая повече от 6 години без прекъсване. Траян не беше от хората, които се шегуваха без нужда. Сам вдаден в дела, обичаше и ценеше. тези, които работят, и Дамаскинеца знаеше това по-добре от всеки друг.

През 113 година колоната бе завършена. В Рим по същото време „нямаше нищо по-високо от нея“. Тълпите се събираха тук постоянно да й се любуват и да четат за подвизите на императора, „написани“ отдолу нагоре. Ден и нощ имаше зяпачи. Това се хареса на Траян, тъй като основната мъдрост на държавничеството бе изразил само с две думи: „Раnem et circenses“* .

Колоната беше едно чудесно зрелище, което умножаваше славата му или по-точно бе станало неспиращ извор на тази слава.

Тя толкова му хареса и допадна, че реши да завещае един ден неговият прах да бъде сложен в основата на тази колона.

Въодушевен от делото си, Дамаскинеца работеше без отдих. 3аедно с колоната бяха издигнати и подпорите на библиотеката и на публичните сгради, които се откриваха отвъд нея. Идеята за тези сгради бе внушена на Дамаскинеца от старите гръцки майстори, но той търсеше и се добираше до по-голяма строгост и винаги, където можеше, даваше на простора и на въздуха да проникнат сред гората от колони. Така че оня, който попадне тук, да чувствува, че е в Рим, и все пак да долавя дишането на природата, на въздуха, на небето — тъй като всичко това е по-вечно от всяка човешка вечност.

***

Но сега — какво виждаме ние от онова дело?

Колоната е потъмняла, сякаш оплаква сама себе си осемнадесет века. Мокрена от дъждове, брулена от вихри, които сякаш се втурват по стъпките и дирите на човека, за да за¬личат следите му и да развеят на прах делото му, тази колона устоява на всичко и продължава своя разказ за „най-добрия“ от императорите и за неговите кървави победи над даките. Плавно, като полетели орли, се вият спиралите на този разказ, за да изведат възторгнатия поглед на човека горе, при краката на императора.

Впрочем това не е императорът, това е свети Петър, прострял ръка за благослов. Ирония на съдбата може би: след златния орел, въздигнат тук от Аполодор, потомците сложиха статуята на Траян и тя стоя 15 века, докато екзалтираните нови вярващи я смениха със статуята на светеца.

Наоколо се издигат няколко колони — това е останало от величествения форум на Траян. Колоната е устояла на вихрите, дъждовете и нашествениците, които ще се втурнат по-късно в Римската империя, за да разръфат старческата й плът. Но колоната ще бъде пощадена. Защото може би твърде големи за която и да е дързост са мраморните й блокове. Или може би защото красотата е толкова силна, че тя стъписва всекиго — и вандала, и грешника, и вярващия, и цивилизования?

Може би е така. По-дребните колони наоколо, които са носили постройките на форума, приличат на кости от гигантско животно, което е умряло отдавна …

***

Уверен, че ще живее дълго и че ще избегне глупавата среща със смъртта, Траян през 117 година, наскоро след освещаването на колоната си, трябваше да я приеме. Тя дойде, без да иска разрешение от императорските стражи, и един ден на 117 година 64-годишният император й предаде живота си. Защото смъртта е по-силна от всички нас…

Нека историците кажат кой и колко е скърбял за императора и доколко са били искрени сълзите на тълпите, които го оплакваха, когато полагаха тялото му в основата на колоната.

Но имаше там един замислен човек, мрачен и озадачен, който стоеше настрани от затихналото множество и без да плаче, изглеждаше по-загрижен от всички: това беше Аполодор. Той бе обичал Траян с истинска обич. Немалко бе живял, много бе видял и препатил и като всеки талантлив човек, мразеше по рождение властелините освен него, тъй като сърцето му от само себе си се бунтуваше против всичко, което посяга на свободата.

Траяновата ръка бе благосклонна към Дамаскинеца — той чувствуваше това сега, когато, след като положиха мърт¬вия Траян в земята, новият император се възе с горда осанка над тълпите, като една надежда за тях.

И те ревнаха неистово:

— Да живее!

Те ревяха гръмко, диво, като в изстъпление, и този рев не се хареса на Дамаскинеца — прозвуча му като измяна към Траян. И като даде гръб на дивашката тълпа, той тръгна самотен по кривите улици на града.

Печален беше той и от предчувствието, че няма да се спогоди с новия император — Хадриан, — така както се бе спогодил с „Най-добрия“. Странни закони управляват човешките чувства — и без да може да си даде сметка защо; Дамаскинеца предусети веднага страх за себе си ‘в този град, при този нов император, въздигнат впрочем от самия Траян и оженен от него за любимата му племенница със звучното име Вибия Сабина.

И със смъртта на Траян умря за света и Аполодор, наречен Дамаскинеца.

Както той самият изпитваше неприязън към Хадриан, така и императорът изпитваше неприязън към строителя. Всъщност защо? Предполагаше ли той, чувствуваше ли с императорския си усет, че онова, което Дамаскинеца бе направил за Траян, въодушевен от привързаност към него, няма да направи за никой друг? И следователно новият император трябваше да си търси и нови възвеличатели.

Така беше в древния Рим. Впрочем не само там…

Дамаскинеца започна да пие отчаяно и да мърмори, олюлявайки се:

— Хадриан, това не е Траян… Траян няма да се повтори …

Но кой император е обичал да го засягат?

И една сутрин изпратени от Хадриан мъже намериха

Дамаскинеца и го извлякоха отвън Вечния град: държаха се с него като с роб, блъскаха го, без да говорят, и накрай му посочиха застлания с плочи път — един от тези пътища, които Траян така неуморно бе строил. Те започваха от Рим и водеха до края на империята, което означаваше — до края на света.

Оттук нататък следите на Дамаскинеца се губят…

Едно обаче е истина: след като бе скитал из провинциите, той се върна отново в Рим. Защо? Защото искаше да види колоната на Траян и форума, които бе въздигнал. Това му бе нужно, за да даде мир и самочувствие на мно¬го патилата си душа.

Но в Рим властвуваха сурови закони и изгонените от града нямаха право да се връщат в него. Да се връщат живи.

Затуй Дамаскинеца бе посрещнат с меч. Пронизан, той бавно се строполи на плочите, които сам бе редил, притискайки с две ръце гърдите си.

Той събра всичките си сили, останали в тялото му, в изрече:

— Хадриан, ще те надживея!… Защото ти имаш за съюзник коварството на меча, а аз имам мрамора… и моят мрамор е жив, а твоят меч … мъртъв … макар забит в тялото ми …

Така завършва легендата за великия строител на Рим, наречен Дамаскинеца. От епохата му е останало малко нещо: колоната на Траян и още няколко каменни следи, полуразсипани от времето.

Чрез тази колона Дамаскинеца живее. По нея гадаем и за другите му велики дела — моста при Железните врати, отнесен от водите, и за всичко, което бе създал, за да предизвика времето.

И когато и тази колона падне и не остане нито един камък, докосван от пръстите на Аполодор, легендата за него ще продължи да живее, по-несломима и от камъка. Защото е съществувал. Защото той е сътворил изумителни неща, за да покаже докъде може да стигне човек, понесъл в сърцето си огъня на творчеството.

 

Антонов, Николай. Аполодор. Из сборника „Покриви на живота“. Образи на велики строители и архитекти. Изд. Народна младеж, С., 1978, 360 с., с. 118-130.