Многострадалната църква „Св.пророк Илия“ в с.Бъдеще

С тържествена литургия и празничен концерт днес отбелязва своя празник старозагорското село Бъдеще. В 9 ч. в храма „Свети пророк Илия“ бе отслужен молебен за здраве. Празникът  продължи с поднасяне на венци и цветя на паметника на загиналите във войните. От 19 ч. започва и специалният концерт, който ще завърши с празнични илюминации.

По повод днешния празник на селото, със съдействието на Гинка Михайлова, публикуваме част от книгата на Стоил Стоилов „Летописните извори за село Ахиево“, в която се разказва за църквата „Св.пророк Илия“ в Бъдеще.

 МНОГОСТРАДАЛНАТА ЦЪРКВА „Св.пророк Илия“ в с. Бъдеще

Из книгата на Стоил Стоилов „Летописните извори за село Ахиево“

 „Църквата, малката невзрачна кирпичена постройка със свещения кръст на върха е много страдална клетница. Преживяла е радостта на своето сътворение, огъня на озверелите турски пълчища, своето повторно съграждане и най-после позора- да бъде нарочно закрит нейния поглед към хората от селото с една незавършена постройка на някакъв царствен кмет.

През 1850 година поп Слави Господинов почва да строи църква в полите на високата тракийската могила. Парите са малко и са събрани от всички християни. Било е през турско…господарите на селото са двамата бейове – Емин бей и Едип Баа. Емин бей  попитал свещеника какво стои.

– Попска къща – отговорил поп Слави.

– Това не е попска къща, а черква – каза беят – не се страхувайте, а отидете в моята кория и насечете материал колкото ви трябва.

Същото заповядал и другият бей. За турските аги било голям срам някой да хариже нещо по-голямо от него.

Храмът бил осветен през 1873-а година от Иларион Макариополски. Цялото село се стекло при реката  на Червената кюприя да посрещане владиката.  На другия ден всички били в черковния двор, за да се извърши светото освещение на храма, посветен на Свети пророк Илия.

Ахиевци почитали  Св.пророк Илия, за да изпросят в молитва чрез него застъпничество и милост Божия, да да запазва реколтата и стоката, да бъде милостив към труда и хляба им. Ето защо на големия храмов празник приготвили многобройни курбани, които били надлежно осветени за здраве и берекет. За хвала на дарителите и на българските първенци били  поканени и двамата турски господари на селото. Емин бей подарил на църквата осемнадесет декара нива и тържествено връчил такриля на свещеника.

През руско-турската освободителна война/1877/ храмът е опожарен и е възстановен през 1888 година. През същата тази година е изработен иконостаса на храма от Тодор Ненов от Дебър. Това всичко е външната страна  от драматичната съдба на малката светиня., събрала в себе си, освен радостта на своето фениксово възникване, така също и проклятието на едно дълго атеистично управление.

Остава само психологията на вградения в същността й  независим човешки дух, символ на българската нравственост и морална устойчивост.

Да  разгледаме двете неотменни човешки потребности –  освен тая да яде, да пие, да спи, да продължи  рода, той е имал нужда да  потърси духовно общение, търсейки безпределната Божествена милост във времето и пространството, защото е разбирал, че той самият е частица от Тази Безпределност и Безкрайност. Тази потребност е намерила израз в  творческите търсения и пресъздавания на изкуството, другата е във вярата и общението с Бог, а не се ли сливат в творчеството на Микеланджело,  Рубльов и Бах в радостни и горестни викове на душата.

Оставили навън грижите на ежедневието, влизаме в църквата със свалена шапка и със свещ в ръка и заставаме пред Евангелието, обковано със сребро и позлата с пет емайлирани медальона,  на които са изобразени Възкресението на Спасителя сред символите на вярата и всеки медалион е обточен със скъпоценни камъни,  гранати…, Обратната обложка е обкована с посребрен бронз, върху  му е изрисуван домът на Премъдростта. Там е поставен Соломон с копие в ръката, заедно с Свети цар Давид, а върху сребърното му гръбче са поставени символите на Вехтия и Новия завет. Нашият селянин стои смирено, с широко отворени очи пред тая тайнствена хубост – тежката мотика е забравена пред Божествената  красота и величие.

Каква милост Божия е пратеничеството на Негово Високопреосвещенство Търновския Митрополит Иларион Макариополски да посети и освети новопостроения храм в Ахиево. В тази малка църква е звучал неговият благослов и молитвено песнопение през лятото на 1873 година.

В този скромен Божи дом се пресичат пътищата на Иларион Макариополски, в качеството си на Търновски Митрополит и Архиерей, водач на борбите за църковна и национална независимост и поп Минчо Кънчев, който ежедневно е служил в храма, останал безсмъртен с участието си в борбите за национална независимост и с написването на „Видрица“-.та Пак тук свещеник Иван Нейчев се връща в родното село да служи, донасяйки тук своя „Типикон“ през 1910 година-  най-разпространената църковна книга в България, която е във всяка църква – книга на църковния канон.

Всяка неделя, на всеки празник нашите бащи и майки, баби и дядовци с трепет са влизали в храма, приемайки Бога в сърцата си.

Много заплахи е претърпяла тая обител:

Ето една от тях беше след 9-ти септември. – в училището чух леля Ана, сестра на баща ми  и една нейна приятелка да казват, че трябва да  вземат църквата, за да правят театър?! Двете, според дядо ми, били новопокръстени партийки, много яки и млади, изтървани от своите мекушави мъже. С повдигнати поли искат църквата за клуб на Партията!  От тая луда прищявка остана само присмеха на съселяните.  Цялото село беше възмутено от наглостта на двете жени – мъжете псуваха, а жените проклинаха с най-люти клетви. Светият синод не позволи да бъде осквернена църквата. След няколко години леля се разболя от някаква неизличима болест, боледува доста дълго и почина. След нея си отидоха и синът й и снаха й  и най после и внукът й.

Църквата е оброчно място, място за ритуали, пълни с необяснимост. Атеизмът на тоталитарната власт беше официална политика, но  както дойде така си и отиде, а църквата остана!

Преди четири-пет години от храма откраднаха пет икони от царския ред на иконостаса. Не се намериха – като избодени очи те посреща иконостаса, дето са били иконите. Дано се намери добър християнин да ги обнови и върне предишната хубост на олтара.

Безнаказаност донесе демокрацията и абсолютна самота за храма. В селото вече не живее свещеник, по време на големите празници от града идва млад свещеник. Селото умира, старата „мъченица“ – църквата“Св.пророк Илия“ го придружава със своята  безполезност…“ Това ни разказва Стоил Стоилов в книгата си „Летописните извори за село Ахиево“. Книгата беше лично поръчана и финансирана от Председателя на земеделската кооперация агроном Мария Бенчева. В навечерието на храмовия празник тя ми се обади разтревожена:

• Нещо трябва да направим. За празника сме подготвили естрада с изпълнители, предвидени са животни за курбан, но храмът ни е за срам. Откраднатите икони от „царския ред“ не можахме да ги възстановим и не ми се мисли така да посрещаме гостите и празника. Какво да правим!?“

Свързах се с Донка от рекламната къща, защото тя самата беше иконописец и богослов. Изпратих й снимка на оцеляла от обира икона, за да намери със същата стилистика икони. От кондиката на храма намерихме кои са иконите и редът им на олтара и се започна едно търсене и сравняване….

Денят преди празника момчетата от рекламната къща монтираха иконите. Отец Борис ги освети и на празника храмът грейна в нечувана красота…Празникът беше вълнуващ. В словата на енорийския свещеник о. Борис и на Мария Бенчева с огромна благодарност и преклонение потомците благодаряха на предците си за завещания храм и духовната му сила. Няума да забравя как тя се просълзи и каза:

• Преди 150 години нашите прадеди са събирали камък по камък и в разстояние на 20 години два пъти са съградили храма. Дали са били богати от нас тогава? Едва ли? Били са и по-бедни и са живели в по-трудни времена, но са имали чувство за национално достойнство и чест, вяра и упование в Бога и са успели. Дано днес ние техните наследници се окажем достойни за делото на ръцете и духа им! Да продължим и съхраним духа и българщината!

Няколко години по-късно Мария си отиде от този свят и в словото си отец Борис сподели заслугите й към храма като не пропусна да отбележи възстановяването на иконите, които той предположи са изцяло нейно дело…Дано и нейните следовници със същата сърцатост и настойчивост да пренесат вярата и духа български през вековете….