Непознатата, прелестна Пулия – част 2

…

В четвъртък имаме пътуване, което ще остане в мен за цял живот.

Разтърсващо е посещението на Матера, европейска столица на културата, заедно с нашия Пловдив, за 2019 г. Гледката от хълма на ,,сасите” към стария град, те праща неподобаващо в древен Йерусалим. Усещането е като за пренасяне във времето.

През 1956г., Карло Леви, художник, писател и антифашист, който е пратен в затвор, близо до Матера, написва книгата ,, Христос спря в Еболи”, и поднася на света, и на самата Италия, един начин на живот, необясним, и непонятен за времето на 20-ти век – живота на хората  в ,,сасите”( това е името съществуващите тук пещерни жилища). И Италия, и  светът едва сега разбират, че още има ,,пещерни хора”, и те са на крачка от цивилизацията ни. Матера и този начин на живот са оприличени от правителството на страната  като ,,срам за Италия”. Предприемат се мерки за насилствено изселване на хората от ,,сасите”, като им се предоставят ,,нормални” жилища, построени специално за тях,  в рамките на града. Този процес обаче продължава цели дванадесет години. Интересно защо, обитателите на ,,сасите” отказват да ги напуснат и да приемат удобствата на ,,цивилизования”, 20-ти век.

Разтърсващо е посещението в последната, обитаема, истински автентична пещера – ,,саса”, в която са живели хора до 1968 г. Покъртително е да видиш цялата покъщнина, леглата, скриновете, тъкачен стан, оръдия на труда, акордеон, магаре в ясла – в ,,стаята за спане” и всичко, от което имат нужда един човек, и едно семейство, в рамките на своя живот.

Разказват, че детската смъртност в ,,сасите” била много висока, хигиената – ниска, тоалетната представлява съд, поставен до леглото, съдържанието на който се е изхвърляло в дълбокото, съседно дере. Водата е била събирана в огромен резервоар под ,,жилището”, по прокопани улеи в скалата и се е ползвала  като от кладенец.

Виждаш помещение за събиране и съхраняване на сняг, който също е бил един от основните  източници за вода. Особено впечатляващи са снимките върху скрина на семейството и на мъж в костюм, визията на когото рязко се разминава с представата ти за ,,пещерен човек”.

Разказах на  дъщеря ни в София, разбирането за живота на хората в ,,сасите”, такова, каквото ни беше представено от Ива – че този начин на живот е бил продиктуван от липса на материални възможности, от немотия и от невъзможност да изберат друг. Такава е версията, която ни беше представена и която се среща в литературата, написана за живота на хората  в ,,сасите”.

На връщане, по пътя за Стара Загора, в колата, изведнъж Уляна подхвърля:

– Знаеш ли, имам усещането, че не немотията, не недоимъка , а нещо друго е карало тези хора да се заселват в пещерите. Точно нещо такова усетих на това място!

Сега изведнъж и за мен сякаш  картината изплува в цялата си светлина. Случайно ли са избирали тези хора този ,,първобитен” начин на живот и съществуване, или нещо друго ги е водило в този им избор. Животът в нормални, човешки жилища, в стария град, е бил на една крачка от тях. Може би тук има наистина нещо много по дълбоко, за което никой от нас досега не се е замислял. Много е вероятно да е точно така, при тази приобщеност и демонстрация на вярата в Бог, която те разтърсва от вида  на изградените безброй,  внушителни църкви, където и да стъпиш  в цяла Италия.

Христос, Божият син е роден в пещера, в яслата, при животните, които да го топлят, на  място, нарочно избрано от Дева Мария.  Място, което превръща този природен феномен в най-светия храм на света.

 

 

Как ви се струва? Намирате ли прилика?

Друг е въпросът, че този начин на живот – под ,, Божия покров”, сред животните, в природата –  ти дава много по директна връзка  със стихиите и с Бог. Със  света, от който е произлязъл  човекът и на който той принадлежи. Именно откъсването на човека от неговите корени и от света на природата, е може би  една от основните причини той да е загубил днес ,,почва под краката си”, връзката си с Бог, и своята истинска, духовна същност.

 

Пещерите, отсреща на хълма, който се открива от другата страна на каньона, срещу Матера, са били обитаеми още от неолита, за което говорят рисунки по стените им. В тях по-късно се заселвали отшелници и монаси, преследвани от невярващите. В пещера, в планината, сред животните, е живял и нашият, български светец – Иван Рилски.

Вече казахме, че след книгата на Карло Леви, Матера е обявена за ,,срамът на Италия”. Този начин на живот е бил асоцииран с беднотия и с недоимък. Ние обаче не знаем какъв е бил духовният живот на тези хора. Може би е бил много по-богат, отколкото изобщо можем да си представим. Бяхме в църква с олтар, обособена като такава,  в ,,саса”, на метри от посетеното, от нас ,,жилище”.

Колко неразбираемо звучи това, което виждаш  и  как всичко си идва на мястото, когато разбереш, може би, истинската причина  за този начин на живот. Може би тези хора са искали да преповторят живота на Иисус, искали са така да засвидетелстват своята вяра в Божия син и да му се поклонят. Може би това е бил начинът за обикновените хора, хората без финансови възможности,  да изразят вярата си в Бог, като изградят храм  в негова чест, с неподражаемия пример на своя цял, един, човешки живот. Ако това е била тяхната мисъл, то тези хора са били близки до светци.

Успяват да ги накарат окончателно да напуснат пещерите чак след дванадесет години – през 1968 г.

Няма друго обяснение, освен наличието на дълбока духовна връзка с това място, фактът, че тези хора са разбивали затворените  врати на своя отнет ,, дом” и са се връщали, като са оставали да живеят там отново и отново в продължение на толкова  много години.

…

В Матера, освен всичко друго, сме разтърсени отново от внушителна катедрала

и от гледки, които те канят да полетиш.

Джулиано ни разказва, че старият град на Матера вече не веднъж е бил декор на филми за Иисус, а околността около него – на холивудски уестърни.

…

На няколко пъти, при пътуванията си, преминаваме покрай пистата на ,,Порше”,  за изпитания на различни марки автомобили, която е защитена от висока и строго охранявана, с камери, ограда. Ива разказва, че автомобилният концерн е купил точно с тази цел това място, покрито с гъста, дървесна растителност, сред която от време на време, от автобуса, се мярка част от пътна настилка, светофар или част от завой, сред дърветата. Пистата е изключително дълга, може би десетина километра и повече, и не много широка, може би около 500м. Поне така ми се струва от автобуса, на местата , в които успявам да видя част от оградата, от другата и страна, в които тя преминава по възвишения. Интересно ми беше каква е настилката на пистата, не видях асфалтирани участъци, може би нарочно няма такива. Пилотите-изпитатели на ,,Порше”, отсядали също в ,,Conchiglia Azzurra”, дори били в хотела една седмица преди да пристигнем, осведомява ни Ива.

Толкова сме свикнали с комфорта на пътуванията, че сме забравили за това – в момента хората в Италия работят и изпълняват служебните си задължения. Затова бързо губим търпението си, когато пътни полицаи спират автобуса, с който се движим, за проверка и същата продължава повече от 40 минути. Разбирам, че са открили нередности и са съставили два акта на шофьора. По-късно, когато пристигаме, проявявам интерес какви ще са за него последствията, но той се усмихва и казва, че няма проблеми. Нередностите били свързани с автобуса и фирмата, чиято собственост е същият, ще трябва да плаща  глобите. И това го има.

…

Петък е, 17-ти май, днес пътуваме за Санта Мария  ди Леука, Нардо и Галиполи. Джулиано е от Нардо. Потегляме от Порто Чезарео на юг, към ,,края на земята”, покрай морето. Ива ни е избрала маршрут, по който да му се радваме. Откога чакам този момент. Пътуваме покрай брега, през курортни комплекси и вили, някои от които силно впечатляват с пищна архитектура, градини и паркове.

Силно съм впечатлен и от бреговата ивица, когато напущаме обитаемата част на крайбрежието и поемаме през дивата природа, в посока  напред, покрай морето. Виждам колеги с въдици на скалите и си правя сметка колко е разстоянието до тук, ако река да дойда в събота.

След десетина километра обаче, гледката вдясно от нас става умопомрачително красива. Ива ни съобщава, че навлизаме в територията на национален парк, където морето и отвесните  скали на планината са си дали среща на това девствено диво място,  въздействието от която те омагьосва с красотата си. Пропуснах момента за снимка, картината се скри от възвишенията, покрити с дървесна и храстова растителност, покрай пътя. Жалко, че не спираме, автобусът продължава.

 

Айде пак сметки, колко са километрите до тук…

Напред в далечината, вдясно, се вижда Галиполи. Ще го посетим обаче на връщане. Първата ни спирка е един от трите ,, края на земята”, една от трите суши, врязани най-дълбоко, навътре  в морето – Санта Мария  ди Леука. Мястото, където се събират двете топли южни морета – Йонийско и Адриатическо.

 

Спираме на крайната точка на този ,, край на земята”, върху широка площадка, пред много висок, морски фар, който е военна зона и посещенията в него, за поглед от височината му, ставали със записване, с месеци напред. И с издаването на специални разрешителни.

Джулиано напразно се опитва да парламентарничи с един от служителите на фара, който пропуща през входа му хора за посещение, явно притежаващи въпросните документи.

Не ни пущат. Ива разказва, че фарът е толкова висок, че вечер служи за навигация по ,,морския път” от тук до Галиполи и се вижда на разстояние 40 км. Да, сигурно гледката отгоре си заслужава чакането. Ние обаче нямаме няколко месеца да стоим пред вратите му и се отправяме напред към бетонния парапет, който дели площадката от стръмните склонове на възвишението, върху което тя се намира, и които се спущат директно надолу към морето. Гледката оттук към носа, отделящ едно от друго двете прекрасни  морета и към пристанището на Санта Мария  ди Леука, сигурно е не по-малко красива, отколкото от фара.

Веднага забивам погледа си върху колеги с неопрени, качени върху малка яхта, която се движи далеч надолу, покрай скалите, в търсене на подходящо място за гмуркане. След малко момчетата изчезват във водата. Друг колега, с буй на рамото, върви бавно покрай отвесните скали, на триста метра от тях, отново в избор на място за влизане в морето.

Морето е  леко неспокойно и има средно силен прибой, но явно мястото си заслужава, щом всички са толкова настойчиви. След малко буят полита към водата. Колегата си е харесал място. Малко му завиждам. Точно в момента обаче, нямам шансове за гмуркане тук. Би ми било много, много интересно.

Санта Мария  ди Леука е мястото, където свършва акведуктът, преминаващ през цяла Пулия и осигуряващ питейна вода за целия полуостров. Питейна вода, каквато няма, поради липсата на извори и на подземни води. Водата е прекрасна за пиене, въпреки, че идва от 250 км. Грандиозно съоръжение, което решава грандиозен проблем.

 

Снимаме каскадата, която сега е суха и безводна, по която Ива разказва, че се пуща водата със специална церемония на 1-ви юни, и гледката през нощта, когато разноцветни светлини я осветяват, е изключително красива.

В една от църквите на  Санта Мария  ди Леука, Ива говори за опожаряване през 1726 година, предизвикано от турско нашествие. Всички картини изгарят. От една картина остава парче, от платното, с размери 40 на 60 см, с лика на Богородица и Младенеца, което пожарът няма силата и правомощията да унищожи. Сега тази част, от тази картина, е в рамка над централния олтар.

Санта Мария  ди Леука е място, което просто не е за напущане, но ни очакват и други красоти.

Поемаме към Нардо, градът на Джулиано.

Точно тук опитваме от водата на акведукта, след посещението на поредната внушителна катедрала в града, които са няколко.

Чудя се дали изобщо има селище в Италия, без подобно грандиозно съоръжение. Имаме време за разходка по тесните улички на града, които крият, както навсякъде, някакъв южняшки уют и някаква южняшка топлота, и спокойствие.

Галиполи е следващата ни спирка.

Името му идва от гръцкото ,,калеполис”, означаващо ,,хубав град”. Галиполи е на морето. И наистина е много хубав. Прилича на нашия Несебър – по  дървения мост през морето, който свързвал  навремето стария  с новия град. Сега мостът, естествено, вече не е дървен. Автобусът спира на внушително пристанище, от което по някакви стълби се озоваваме на територията, точно на стария град, и поемаме по крайбрежна алея, отрупана с ресторантчета и кафета.

Веднага ни забелязват и учтиво, без да се натрапват, ни канят от всяко ресторантче, покрай което преминаваме. Гледката вдясно, към синьото, слънчево море, трябва да се види, никога не можеш да предадеш усещането с думи.

Щом и Силвио Берлускони си е харесал това място, и идвал често да пие кафе в заведението ,,Il Bastione”, покрай което минаваме.

Ива ни пояснява, че не само той, но и всички високи гости – министри, посланици, президенти на големи фирми, винаги отсядат тук, когато идват в  града. Е, ние сега няма да отсядаме. Не защото сме ,,ниски гости”, напротив, а просто тук има още много какво да видим. Буквално до заведението са залепени две къщи, които се продават.

 

Ако има желаещи, може още да не са продадени. Ива ще сътрудничи.

Впечатляват отново многото църкви, наредени една до друга, по тази крайбрежна алея.

Ива обяснява, че една е била навремето на докерите, на пристанището, друга на занаятчиите, трета на шивачите и т.н. И всяка е с различна визия и облик. Личи си как различните гилдии са имали различни финансови възможности за направата им, но всички са държали да имат ,,своя”църква. Разходката в Галиполи отново не ми стига, както всяка, друга разходка, покрай морето.

 

Правим си с Уляна снимки до високата стена, отделяща града от морето, в подножието на която, туристи са потърсили контакт със слънцето и с водата. Разходките на всяко едно място, на което спираме, са изключително вдъхновяващи. Отношението в заведенията, в които спираш за кафе, за питие, да хапнеш нещо, е някак  дружелюбно, непринудено, неофициално. Навсякъде се усеща някаква кадифена мекота и някакъв финес.

…

Интересно защо обаче,  нямаше никакъв финес в начина, по който един от сервитьорите в ресторанта на ,,Conchiglia Azzurra”, застана пред мен първия ден, на вратата, когато бях тръгнал да излизам с плодовете от закуската навън. Обикновено закусвам късно или изобщо не го правя, не и в 8:00 сутринта. Учтиво ми беше обяснено, че нямам право да изнасям навън храна. Едно от момичетата също  се  притече на помощ  на колегата си, с подобни обяснения. Тяхната учтивост никак не намали раздразнението  ми от случката, защото смятах, че закуската си е моя и мога да я консумирам където и когато си пожелая.  Дори мога  да я хвърля в коша.Тази случка така ме ядоса, че бях решил на следващия ден да им изясня някои неща, но  в  момента оставих плодовете и се съгласих с тях.  Вътре в себе си обаче кипях. Хората за себе си всъщност бяха прави и просто си гледаха работата.  Ива ни беше обяснила в началото, че с предишна група е имало конфузна ситуация, при която наши туристи са напълнили няколко кутии с храна и са оставили без такава, дошлите след тях. Аз обаче нямах претенции към чуждата закуска, а към моята. Помолих Ива да им обясни гледната  ми точка и тя го направи. Каза ми, че няма да имам повече подобни проблеми, в което не бях сигурен. Бях сигурен само в това, че повече няма да им позволя да ми се правят на интересни, ако ще да се налага да избутам някого от вратата, ако тръгне да ме спира пак с две ябълки и с круша в ръцете.  Живко дори се пошегува:

– Обади се, като идваш на закуска,  искам да гледам!

На следващия ден се правех, че момичето и сервитьорът, които ме спряха, за мен не съществуват. Те обаче продължиха да си вършат перфектно работата, а аз продължих да им  благодаря с уважение. Има начин да накараш някого да се почувства неудобно от това, което е направил и без да влизаш  в директна конфронтация с него. И точно  това се случи. След два дни Уляна ми каза, че две от момичетата в ресторанта са изразили пред нея съжалението си за случката от първия ден.

…

Прибрали сме се от невероятната разходка  в Санта Мария ди Леука, Нардо и Галиполи, в този фантастичен ден, в който се нагледах на море. Часът е 17.30. Прекрасно, имам достатъчно време за гмуркане. Времето още е слънчево, в противовес на прогнозите и за днешния ден. Обличам неопрена след около тридесет минути и се отправям към морето.

Още на 50 метра от брега, точно при първото ми гмуркане и заставане на дъното, вляво от мен, пред очилата ми, се появява огромен лаврак. Виждам, че е спокоен и не се притеснява, даже ми се струва, че  ме разглежда, и сякаш любопитства – кой е този нахалник, който се е появил във водите  му. Големият лаврак е хищник, без естествени врагове в морето. Той е този, който казва какво ще става. Това му самочувствие и тази му увереност, в този случай обаче, му изиграват лоша шега. Водя го спокойно с върха на стрелата, докато съм сигурен, че няма да пропусна и дърпам спусъка. Прекрасният лаврак е мой. Вече е пленник на въжето, на стрелата. Не бързам да го хващам припряно, защото виждам, че стабилно е пленен. Плуващата под водата, голяма риба на кордата, е неповторима гледка. Не съм си взел обаче камерата за снимане под вода, от съображения с теглото на куфарите за самолета, нося оловен колан с тегло 12 кг.  А всъщност можех да взема камерата, сега пропущам прекрасни кадри. Даа, в сряда нямах късмет, но отчитам, че влязох късно и не стоях до късно. Хищникът се храни сутрин рано и вечер късно. Сега бях във водата след 18:30.

Приближавам  до най-близкото островче и внимателно обикалям около него. След  упорито дебнене, успявам да прибера прилична платерина, към която изотзад се приближаваше внимателно друг, голям  лаврак, но нямах повече въздух и ако изплувах, щях да изплаша и двете риби. Стрелях  по тази, която беше в обсега на харпуна ми – платерината.

Започва да се стъмва, трябва да се прибирам, нямам повече работа във водата. На входа на хотела не успявам  да премина незабелязан. Един от шефовете на рецепцията – Елио, беше отпред. Неговата радост беше по-голяма и от моята. Пожела да си направим снимки с рибата. Получих големи комплименти и радостни одобрения от него. По-късно  разбрах, че той също бил почитател на подводния риболов и дори приобщил към него дъщеря си. Събличам горе неопрена в банята, когато след 5 минути Уляна, която е долу, на вечеря, пристига:

-Хората от персонала в ресторанта много  ти се радват! Казаха, че ще ти приготвят   рибата специално, утре за вечеря!

 

Елио им показал снимките и станах звезда. Марко, един  от шефовете в ресторанта, висок, симпатичен, приветлив и винаги усмихнат, млад човек, ме поздравява и ме води при главния готвач, да му поверим за утре рибата. Момчетата от кухнята, които са невероятни майстори на всичко онова, което правят, са също много впечатлени.

Голям панаир! Марко ме разпитва на колко метра под водата съм ударил рибата, използувам ли кислород при гмурканията… сладур. Тази риба ме превърна в център на внимание. На другия ден, на вечеря, Марко с такава тържественост ми обяснява как ще ни бъде донесена на масата, след като вечеряме с нашите приятели, че чак ми става неудобно. Този сладур я носи на широка табла и ни кани да се снимаме с нея, преди да я направят на порции в кухнята.

Платерината беше приготвена на много вкусна рибена чорба.

Трогнаха ме с отношението си тези сладури. Но те наистина искрено се радваха. Радвам се, че успяхме да ги видим  в такава светлина, като истински приятели.

…

Събота е. Утре пътуваме обратно за България. Прогнозата за днес, от вчера, беше за спокойно и слънчево време. Нагласил съм се за цял ден престой в морето, правя сметки да взема нещо за ядене на буя. Всъщност слагам две ябълки в него и тръгвам рано към брега. Гледката през прозореца навън обаче, няма нищо общо с прогнозата от вчера. Вятърът е силен, вдига средно големи вълни в морето, времето е облачно. Тези неща не могат да ме спрат, но очаквах спокойно море, като във вчерашния ден. Още на влизане ми става ясно, че картинката днес няма да е същата. Вълните ме люлеят и трудно се задържам неподвижен на дъното. Група платерини минава на подходящо разстояние и една от тях остава на кордата. Доста ме поблъскаха вълните, докато проверя всичко, което искам и реша, че днес просто няма смисъл. Морето и времето днес наистина не ставаха, колкото и да ми се искаше да е иначе. Излизам на брега след около час и поемам към хотела.

Нещастието за едни, обикновено обаче, е щастие за други. Така е в живота. Незаета ниша и пространство в живота няма. Качил съм се  на   покрива на хотела, да си просна неопрена, да го духа вятърът, за по-бързо съхнене, когато ги виждам – десетки хвърчила на кайтове се носят във въздуха, в близкия залив, отдясно. Чак на мен ми стана кеф, пък какво да кажем за хората, които бяха във водата. Знам какво е да имаш подходящи условия за хобито си. Това, което сега за мен беше ад, за тях беше рай. Безкрайно им се радвахме двамата с Уляна след петнадесет минути, когато излязохме да ги видим отблизо в залива. Десетки, разноцветни крила се носеха във въздуха, а под тях сърфисти пореха вълните с въодушевление.

Личеше си колко е огромно удоволствието, което изпитват. Такова подходящо време – с вятър и вълни, не се среща всеки ден. Истински им се радвах. Бяха виртуози, правеха каквото си искат по вълните – спираха и обръщаха обратно, слаломираха по гребените, летяха по 10-15м, с фигури във въздуха, когато уцелеха момента. Личеше, че са много добри, беше удоволствие да ги гледаш. Двама бяха много навътре в морето, навярно със специална задача. Предполагам, че попаднахме на състезатели по този спорт, защото имаше човек, приличащ на треньор, който се занимаваше с неопитно момиче.

В следващия залив други, десетки криле се рееха във въздуха, но  тук те почти не мърдаха от местата си, явно там се подготвяше младата смяна.

 

По плажа момчета с велосипеди, с мотоциклетни гуми, опитваха възможностите си за каране по пясъка.

Стигаме до носа между двата залива, с ,,Острова на фурната” пред него. Оттук пред мен се откриват невероятни места за гмуркане, които непременно ще обходя при следващо присъствие в района.

Улето си поръчва кафе на барче, което още не работи и което е  в подготовка за сезона, но въпреки това и го правят. Мен ме  впечатляват много приятните на пипане, удобни и футуристични столове на барчето, на пясъка.

 

Сякаш са направени  да минеш оттук и да седнеш на тях, с раничка на гърба, или да продължиш, дори и седнал, общуването си със слънцето.

 

Минаваме през стаята, малко да починем, че вятърът просто ни издуха, и тръгваме на разходка към Порто Чезарео. Уляна вече беше ходила там с Живко и с Таня, но аз го виждам за пръв път. Дори вече съжалявам, че е така. Но няма как, времето тук просто не стига да се насладиш на всичко. Отново момчета карат велосипеди по улиците.

 

Някои тичат по крайбрежните алеи.

 

Никой не скучае. Тук за скука май не може и дума да става. Порто Чезарео се оказва прекрасно градче, с невероятно и много дълго пристанище. Стори ми се, че пристанището е дълго, колкото самия град. Естествен прибой и дълъг остров са оформили защитена от вълните лагуна, която е приютила пристанището. Не ми се мисли какво е отпред пред острова, откъм морето и по прибоя. Там са стотици метри за обхождане, да не кажа километри, подходящи  за търсене на хубави риби.

 

Интересна система от езера, в близост до морето, ми беше направила впечатление още в Стара Загора, когато разглеждах мястото на сателитната карта. Възможностите днес да проучиш предварително което и да е кътче на планетата, на което отиваш, и да си направиш предварителен план, са невероятни. През система от изкуствени канали езерата се свързваха с морето. А там, където вода от сушата влиза в морето и непременно носи храна, винаги има много дребна риба, около която се въртят хищници.

 

Едно от езерата беше точно зад хотела. Естествено, че го разгледах откъм възможности да посетя водите му, но тук това май нямаше как да стане. В езерото сто процента имаше интересна риба, видях няколко изплували, добри риби по канала, но самото езеро беше прецизно опасано с хубава, телена ограда, с табели, с надписи по тях, които не ми говореха нищо. Навярно пишеше, че такива като мен е по-добре да стоят на разстояние.

Местата на влизане, на каналите в морето, ги проверих и наистина държаха много дребна риба.

Пристанището на Порто Чезарео и лодките в него ме държат и не мога да се откъсна от тях. Уляна искаше да види нещо навътре в сушата и естестевено я загубих. Мога да си се разхождам покрай морето и около лодките с часове, и нямам нужда от друго. Лошото е, че все времето не ми стига, а тук сякаш бяха километри пристанище.

 

Не мога да се откъсна от магията на морето и небето, дали си среща на това място, но Уляна ми звучи прекалено разтревожено и нервно по телефона.

Вече мога да чета настроението и по всяка нейна дума. Казва, че и е прилошало от глад и сядаме на крайбрежно, симпатично заведение, да хапнем нещо.

Както навсякъде, момчето, което идва е усмихнато, приветливо и  вежливо, и имаш чувството, че го познаваш отдавна.

На една маса, с голяма бутилка, от около 3 литра, по средата, вътре в заведението, няколко човека са седнали пред чинии с интересно съдържание и се смеят заразително. До нас сядат момче и момиче, които тихо разговарят, и допълват тази изключително приятна атмосфера на мекота, тишина и спокойствие, които се излъчват отвсякъде. Вече не очаквам да чуя оня, непонятен за мен, рев на преминаващ мотор, което навярно би станало някъде в България. Няколко изключителни мотора минаха покрай мен в предишните дни, но нищо подобно не се случи. Ами да, в Италия съм, не  съм в България.

Напитката с мента е превъзходна и ми идва доста освежаващо.

В градчето, по една обаятелна, търговска уличка, намираме  най-сетне желания от дъщеря ни, Жени парфюм и след малко сме пред няколко рибни магазина, с разнообразие от морски продукти, каквото не съм срещал никъде. Изумен съм да видя риби на щанда, които срещам за пръв път, което просто ме озадачава. Не мога да се отделя от огромен аквариум, пълен с прекрасни ципури, които плуват бавно и величествено. Има някакво царско спокойствие в тази риба. Онази огромна, ама наистина огромна ципура, която изплува под водата пред мен, като видение, в залива – езеро, близо до Ксамил, в Албания, и която пропуснах , е още пред очите ми.

Не успях да видя двата морски музея в Порто Чезарео, единия от които, Улето беше успяла да посети с Живко и с Таня.

Каза, че бил много интересен. Другият бил затворен тогава и  сега май научавам, че всъщност е аквариум. Ако наистина е така, безкрайно съжалявам, че не се организирах да го видя. Аз обаче силно вярвам, че това няма да бъде първата и последната ми среща с Порто Чезарео, с Италия и с фантастичните сладури от ,,Conchiglia Azzurra”. Когато силно искаш нещо, то винаги се случва. А има ли нещо по-прекрасно от среща с красотата и с приятели.

На другия ден, на заминаване, Джулиано също ме поздравява за голямата риба. Друго си е да си звезда. Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!

В автобуса, с който потегляме за летището на Бари,  вдясно до мен, човек от групата е отворил книга – ,,Енергийна психология”. Използувам момента, в който тръгва да почива, да го попитам, дали е интересна и той ми я подава. След 10-15 минути с Пламен, така се казва мъжът с книгата, който е  тук заедно с жена си и с дъщеря си, започваме дълъг и много интересен разговор. С негово разрешение Ви представям сайта му, с направените от него изследвания и разработки върху една много интересна тема – въздействието и възможностите за влияние на енергията върху човешкото здраве. Сайтът е http://www.shisharkata.com/shisharkite-vlianie-varhu-choveka.html#

…

До нови срещи, Пулия!

Наистина ще бъдем щастливи да се върнем отново!

…

Искам да изкажа нашата огромна благодарност към Ива,  която беше като Майка Тереза за всеки един от гласувалите и доверие туристи, и която не пропусна да се види лично, и да си поговори с всеки един. Включително и с четиригодишното Мише, и с чериримесечната, прелестна Лили, ,,талисманчето” на групата ни, както я определиха нашите приятели от ,,Conchiglia Azzurra”.

Благодарим ти, Ива!

Искам да изкажа нашата огромната  благодарност към целия екип  на Профи турс и лично към г-н Калин Драганов, нейния управител, за невероятния подарък, който ни направиха,  да им пожелая да са здрави, позитивни и все така перфектни във всичко, което правят – с отношение към хората и с внимание към тях, за да радват още дълго време същите тези хора, с красотата  и  с обаянието на  всички онези, прекрасни  кътчета от нашата планета, с които са решили да ги срещнат и да им покажат!

Искрени комплименти  за професионализма и за отношението! Безкрайно се радваме на това ново приятелство! Благодарим Ви!

Христо Рашев

Снимки-автора