Непознатата, прелестна Пулия – част 1

17.06.201906.07.2023 Долап.бг

Пътепис

Първа част

На 09.04.2019 г., около обяд, на телефона ми се появява непознат номер. Човекът отсреща се представя като Калин Драганов – управител на фирма Профи турс. Вече бях забравил за тези хора. Преди малко повече от месец, може би два, че и три, колко бързо лети времето, потърсих контакт с г-н Драганов във връзка с възможностите, които бях видял във взаимното сътрудничество на Долап.бг. с Туристическа фирма Профи турс.

Есента на 2018 г., Уляна беше избрала екскурзия до Източна Италия с няколко приятелки. Пътуване, организирано от въпросната фирма. Уляна беше много приятно изненадана, дори очарована от организацията, от екскурзоводката и от света на красотата, в който беше попаднала. Дори не беше разбрала, къде точно ще ходят. Преживяванията и бяха обрисувани в пътеписа и ,, По Амалфитанското крайбрежие на Италия“, публикуван в Долап.бг. през есента на 2018 г.https://dolap.bg/2018/10/08/%D0%BF%D0%BE-%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D1%84%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB/

Беше очарована от това, което беше видяла. Никъде не беше споменала името на фирмата, организирала пътуването, но думите и бяха пълни с благодарност, и с признание, за професионализма на организаторите. Искаше ми се хората от Профи турс да прочетат нейните думи. Живеем във време, в което хората, които си вършат както трябва работата, имат нужда от думите на благодарност, която заслужават. Защото има прекалено много хора, които не заслужават благодарността ни. Но това е друга и много голяма тема…

Тогава позвъних на г-н Драганов и му посочих къде може да прочете пътеписа на Уляна. Той спомена, че ще го направи и това беше всичко в разговора ни. В архива на компютъра ми стои и цяло писмо до господин Драганов, което така и не му изпратих. Бях забравил за този контакт.

Но думите, че никое усилие, никога не е хвърлено на вятъра, имат силата на закон. Сега бях безкрайно приятно изненадан заради отправената от г-н Драганов, към нас двамата с Уляна, покана за участие в пътуване, организирано от Профи турс до Пулия, в Южна Италия. Прозвуча ми като приказка, като сънуван сън. Но не беше никаква шега. Не и на шега, след два дни, помолих г-н Драганов да провери с хората си в Италия, има ли забрана за подводен риболов там през месец май, каквато има примерно в Гърция по това време. Отговорът беше – няма. Е, това за мене вече беше прекалено. Разбира се, че се стягах за пътуване с харпуните си. За мен морето не е само онова, което е над повърхността му. Повярвайте ми, под водата красотата е не по-малко пленяваща от онова, което виждат над нея очите ни. Предстоеше ни пътуване до невероятното крайбрежие на Южна Италия, до област Пулия, благодарение на любезната покана, на хората от една туристическа фирма, които знаят какво могат, какво искат и как да го направят. Така, че да Ви очароват. Може би … Да видим…

….

Излитаме в 12:55 на 12.05.2019г., неделя, при слънчево време от летище София. Прогнозите са за гръмотевична буря днес в Южна Италия и проливни дъждове до четвъртък. Няма как да влияем на времето. Макар, че не е съвсем така, както се оказва после. Ако вярваш, че времето ще е хубаво и силно го желаеш, то може да бъде точно такова. Да не казваме, че всяко време си има своя чар и понякога човешката ни суета е смешна. Времето винаги е точно такова, каквото трябва да бъде.

След по малко от час, самолетът започва снишаване към Бари. Гледам през илюминатора морето и ми се струва, че има големи вълни, съдейки по набраздената му повърхност. Нищо такова. Приземяваме се при абсолютно спокойно море, лазурно синьо до бреговете, което ме кара да подскачам на седалката. Времето е тихо и леко облачно. Никакви бури и проливен дъжд. На летището оставам последен, докато успеем да разберем къде точно е пристигнал харпунът, около чиято експедиция от София се оформи цяла комисия. Милите момичета на багажа казаха, че виждали за пръв път подобен атрибут и имаше специална консултация по случая. Бях прочел, че харпуни се превозват като спортна екипировка и още всичко, каквото ти дойде на ум, включително огнестрелно оръжие, след съответното деклариране с документи. Не знаех ще таксуват ли харпуна допълнително, отделно от разрешения багаж. Не го таксуваха. Но пристигна по някаква друга, багажна линия и последен излязох навън от летището на Бари.

Над пиацата за таксита е разпънат огромен плакат с образа на Ал Бано, с надпис – ,,Добре дошли в страната на виното”. Вече знам, че там някъде ще ме посрещне нещо такова, след разговорите с една мила дама – оперната прима, Мария Клинчева. Позната и приятелка на Уляна, с която поговорихме по телефона ден, преди да тръгнем. Една жена, историята на живота на която, силно ме развълнува. Италия беше в душата и. Тя се връщаше в спомените си и преживяваше отново всичко от миналото с такава чувствителност, че ми стана някак необикновено близка. Един живот, достоен за роман. За бестселър, сто процента. Италия оживяваше в думите и, и тази жена успя да ми отвори някаква малка страничка от книгата с приказки за тази страна.

Последен и загубил от погледа си групата, звъня на Ива, екскурзоводката на Профи турс, която трябва да ни чака на летището. Спокойно и внимателно тя ми обяснява къде да се върна, за да ме намери, но виждам в далечината автобуса и добутвам куфара до него. Потегляме за града, ще разгледаме Бари.

За пръв път съм в Италия изобщо. Само съм слушал прехласнати отзиви. В Бари към нас се присъединява Джулиано, италианският колега на Ива. Изключително ведър, дружелюбен и начетен човек. Говори тихо, компетентно и не един, и два пъти се проявява като истински кавалер. Имам усещането, че Джулиано е жива енциклопедия и се възползваме от много малка част от знанията му за местата, по които ни води. Бари се оказва град с 24 църкви.

По-късно ще ме впечатляват изключително многото църкви, на което и място да отидем. Ще се радвам на не една и две групи дечица, организирани за посещения в тях от своите учителки.

Децата стигаха до изкуството, въплътено в произведенията, създадени в тези стъписващи с пищността си храмове и детските им главици навярно отнасяха в спомените си един величествен апотеоз на вярата в Бог и в неговата сила.

За този, който е влизал в подобна катедрала, въздействието може би е по-слабо, но върху мен беше изключително силно.

Уляна казва, че катедралите в Рим са още по-внушителни и непобиращи се във въображението. Каква трябва да бъде вярата ти, за да сътвориш подобно нещо. А ние видяхме десетки. И то за няколко дни. В една от църквите на Бари научаваме, че отражението на светлината от розетата на входа и, се припокрива с розетата от мозайката на земята един път в годината – на 21 юни.

Успяваме да разгледаме Бари, града, в който кацнахме, при леки превалявания, които не са смущаващи и поемаме към хотела ни в Порто Чезарео.

…

На следващия ден ще пътуваме до Лече и до Отранто. Предварително бях видял, че Лече е във вътрешността, а Отранто – на брега на морето, между Италия и Албания. Всичко, което е на море за мене представлява изключителен интерес.

Влизаме в Лече през една от портите в стария град, които са 4. Ива и Джулиано ни развеждат по тесните градски улички със сгради, богато украсени с орнаменти в бароков стил.

Лече ни впечатлява отново с невероятните си катедрали. Ива разказва, че тук нещата са правени от местен камък, който е много мек и позволява лесна обработка. Фигурите върху колоните могат да бъдат разгледани подробно само в продължение на часове.

Изключително богато украсени олтари, някои от които построени с парите на богати фамилии, заемани някога само от тях по време на служение.

Пред един от олтарите е представена изложба на картини.

Ива обяснява, че камъкът е специфичен за района на Лече, лесно се работи, но и лесно се руши, и във времето тук много по-често се налага реставрация.

Тези катедрали трябва да се видят, защото думите и снимките едва ли могат да предадат въздействието, което оказват върху теб.

По уличките на Лече можеш да срещнеш какви ли не чудесии. Изключително интересни са фигурките от хартия, които силно заблуждават, че са примерно от мрамор или от някакъв друг вид камък.

Впечатлен съм силно от амфитеатъра на Лече, от времето на римската империя, не поради огромните му мащаби например, а поради факта, че сега тук, на място, живо си представяш как пред теб на арената излизат бойците за схватка един с друг или как от затворените с железни решетки тунели към тях се спущат тигри и лъвове за развлечение на тълпите. Поглеждам към местата в най-високата част на амфитеатъра, на които са седели римските първенци и си мисля било ли е възможно боец или животно да стигне до тях. Едва ли, навярно са имали цяла малка армия около себе си, освен защитата на най-високата точка, на която са се намирали. Амфитеатърът е бил с капацитет за 13 000 души и не е същото да го видиш на живо, като това да си го видял на филм. Това съоръжение е било жива арена на грандиозни битки, свирепи стълкновения и кървави решения на човешки съдби.

В Лече имаме час и нещо за разходка, на която има много какво да се види. Лече е приказка, като всяко място, на което стъпваме, но ни предстои пътуване до Отранто.

Малко градче, на брега на морето, на чието пристанище, спира автобусът. Малки тесни улички като лабиринти, чудя се как по тях примерно си изнасят боклука. Сигурно с тия малки камиончета за смет, които ми се струва, че имат голямо приложение навсякъде в Италия. Уличките са тесни и замислени като лабиринти, обяснява ни Джулиано, за защита от ветровете, и от враговете.

Отранто е бил апетитен залък за всеки завоевател, минаващ покрай бреговете му, заради стратегическото си място – отправна точка за плавания към Албания й Гърция. Морето е синьо и придава специфичен чар на малкото градче.

Катедралата на Отранто отново е забележителна и силно впечатлява с мозайката си – ,,Дървото на живота”, каквато Ива казва, че няма втора на света

с богато украсения таван,

с новия и стария си орган,

с костницата на осемстотинте младежи на града, които отказват да се предадат при обсадата от турците и след това са съсечени до един.

Снимаме отвън катедралата

и тръгваме на разходка из градчето. Навсякъде е чарът на Италия – с малките ресторантчета,

цветята,

с миналото и бъдещето.

Поемаме към хотела. Имам време да се разходя покрай брега и да уловя в кадър прекрасния залез.

На 14.05.19– сутринта, денят е чудесен. Предстои ни пътуване до Алберобело и Локоротондо.

При всяко пътуване с автобуса и при всяка възможност Ива ни разказва за Пулия– тази област на Южна Италия, където в момента се намираме. Не бях чувал дори името и. Което е нормално, но и не съвсем. Приказката – ,,Опознай Родината, за да я обикнеш!” , може да бъде казана и така – ,,Опознай света, за да го приемеш като свой, опознай хората, за да ги разбереш!”. Възможностите за комуникация, които предлага днешният ни свят са една голяма пречка пред онази част от хората в обществата ни, които искат да мислим, че много други нации и народи са наши потенциални недоброжелатели и врагове. Възможностите за пътуване, с които днес разполагаме, са един прекрасен начин да разберем, че хората навсякъде по нашата планета са едни и същи човешки същества, с едни и същи потребности и чувства. И ако по нещо се различават, това е средата и начинът на живот, които обаче те сами са си създали. Възможностите за пътуване са един прекрасен начин да не бъдем наивно и лесно манипулирани, и да ни бъдат насаждани мисли, които не са наши. Пеньо Пенев е написал – ,,Човекът е човек, когато е на път”. Това е така и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Когато ,,пътуваш” няма как да бъдеш лъган и манипулиран, защото действителността вече е твоя. Тази на света и тази на знанията. Може би заради това, май някой силно е заинтересуван да няма много умни и мислещи хора. Което обаче си е наш избор. Никой не може да вземе решение вместо нас – какво да правим с живота си и как да го живеем. Всичко е в нашите ръце, колкото и да си мислим, че не е така. За хубаво или за лошо, това е точно така.

…

Пулия се оказва едно изключително интересно кътче от Италия. ,,Токът на ботуша” е разделен условно на 3 области, Пулия, от които е средната. Много бедна и изостанала в миналото земя, днес тя е област с модерно земеделие и развита промишленост. Ива ни разказва, че при население от около 5 милиона, Пулия днес разполага с 60 милиона маслинови дръвчета – толкова, колкото е населението на цяла Италия. Погрижили са се да има по едно за всеки. И днес Пулия е на второ място в света по производство на зехтин, след Испания. В миналото зехтинът бил наричан ,,златото на Пулия”, тогава, когато остатъчните продукти от производството му били изпращани към цяла Европа и били основна суровина за осветление. Земята тук е каменлива и суха. Камъкът е основно средство за строителство и на къщи, и на огради. Пътуваме често около много интересни, каменни заграждения, направени в миналото. Пътуваме покрай отдавна вече изоставени хасиенди, отдалечени на големи разстояния една от друга, някои от които, укрепени като фортове. Което говори за това, какъв е бил начинът на живот, на тези хора преди векове. Интересно, че не са ми интересни съвременните постройки, около които минаваме, а точно тези, надживели времето си, живи спомени от миналото, в които някога е имало живот като нашия. При тези огромни пространства и отдалеченост една от друга как ли са се бранели фамилиите от скитащи бандити и разбойници. Мисля, че точно затова виждам остатъци от укрепени имения, приличащи на малки крепости.

Сега лозовите полета са опасани със система от маркучи за капково напояване, но в миналото не е било така. Заблуждавам се, като си мисля, че гривните от бетон около пътя, от които излизат широки тръби с кранове за вода са от изкопани в земята кладенци. Ива ни разказва, че това е част от мрежата за напояване, създадена чрез система от изкуствено направени водохранилища, събиращи дъждовната вода и даващи живот на многобройните, малки и големи, лозови насаждения, които виждаме по пътя си. Правят ми впечатление неголемите, заети от различни насаждения имоти. Ива ни разказва и за акведукта, дълъг 250 км , прекаран в недалечното минало от планина на север до крайната южна точка на ,, Токът на ботуша”, до Санта Мария ди Леука, където също ще отидем, и който спасява сега Пулия от сушата и от липсата на питейна вода. Ива говори интересни неща за поземлена реформа, проведена през 1953 г. Оказва се, че тогава правителството на Италия отнема земята от богатите земевладелци и раздава земя на тези, които нямат, за да получат възможност за някакво препитание. Реформата сработва и резултатите са много добри. Днес се наблюдават многобройни малки стопанства от по 3, 4, 5 дка, които ми е чудно как се обработват на такива малки площи, но сигурно има начин. Затова Ива говори може би, че тук хората считат за беля, ако някой ти открадне трактора, а не колата. Реформата идва след масови протести на населението от тези райони, което няма поминък, заради притежанието на земята от няколко богати фамилии. Фамилиите се свързват с мафията и около 30 човека – водачите на протестите, са убити по време на събитията. Но реформата е прокарана. Мислех си да питам Ива, всичко ли са взели от богаташите или са им оставили и на тях по 4-5 дка, като на другите, за да не гладуват. Уместен въпрос, но пропуснах момента. Цените на стоките сега, с които се срещаме, са като нашите, но в евро. Дори Уляна вижда плодови млека с цена от 95 цента, които в България струват по 4-5 лева. Интересно ми е какви заплати получават хората тук. Ива ни говори за средна заплата от около 1500 евро. Което съвсем не е много. И въпреки това не личи, че хората са недоволни от социалното си положение и не ходят намусени, и сърдити на света, напротив. Адвокати, прокурори, някои лекари получат заплати от около 5000 евро, разказва Ива. Пари, които не ми се връзват с автомобилния парк и стандарта на живот, който виждам, но може би и в Италия, както и в България има и нещо друго…

…

Пристигаме в Алберобело. В превод името му означава – Красиво дърво. Но онова, което го прави интересно и известно за света, не са красивите му дървета, а трулите – необикновени, кръгли, бели къщички с островърхи покриви, направени изцяло от камък без спойващ материал. Първите трули са направени през 16-ти век. Ива ни предлага интересна история, която звучи по-скоро като приказка или легенда, но може да е било точно така. Хората, които се занимавали със земеделие тогава по тези земи били изключително бедни и нямали възможност да плащат огромните данъци, налагани за къщите. Те измислили тези постройки и прибягнали до тяхната направа, за да не плащат данъци. Легендата разказва, че всяка трула имала керемида-ключ, след издърпването на която, целият покрив от каменни керемиди падал на земята. Дошлите на проверка данъчни намирали не къща, а само купчина камъни. След това покривите били нареждани наново. Така продължило дълги години. Докато първият, демократично избран кмет на Алберобело не възроптал срещу това безумие и поискал от ,, високата власт“ да съжали жителите на градчето. Видяхме паметника с името на този човек и имението на някогашния богаташ, върху земята на когото срещу заплащане на наем, бедните земеделци са си издигали трулите. Днес в някои от тях още си живеят хора, други са магазинчета, трети – хотели. Разходката в света на тези чудни къщички е много вдъхновяваща. Много вдъхновяваща е цялата разходка изобщо в Алберобело – градче с невероятна, уникална и специфична атмосфера.

Влязохме в единствената на света трула на два етажа,

, бяхме в трула, посрещнати от възрастна жена, много лъчезарна и гостоприемна, отраснала като дете и прекарала живота си в този бащин дом– трула, превърната сега в музей.

Разбрахме, че и сега можеш да си купиш трула, срещу цена от около 600 000 евро. За малко не ми стигат, иначе с удоволствие бих си купил една, толкова са вдъхновяващи. Шегата настрана – Ива ни стъписва с разказа си за японски туристи, които толкова харесали трулите, че си поръчали оттук камъни за стените и каменни плочи за покрива и след доставка със самолет, си направили такава в Япония.

Имаме време за посещение и на Локоротондо – градчето, чието име държи първенството на Гинес по повторение на буквичката ,,о”. Името му означава ,,кръгло място”. То наистина е малко, кръгло градче, с тесни и очарователни улички,

от които надничат балкони,

покрити с феерия от цветя.

Малко по-рано от времето за украсяване на всички балкони с цветя сме тук. Разбираме от Ива, че всяка година в Локоротондо се провежда конкурс за най-добре украсен балкон и съревнованието е ожесточено.

– Как мислите, каква е наградата за най-добре украсен с цветя балкон? – пита ни Ива.

Опитваме различни отговори, но никой не може да предположи, че наградата е 24 евро, под формата на тор за цветята. И това ако не е награда, за която да се бориш… И това ако не е битка в името на красотата…

Имам усещането, че не само тук– в Локоротондо, но и на всички места в Италия, на които стъпваме има някакъв култ към цветята и към красотата.

Прибираме се в хотела с опиянени от очарование и естетическа наслада очи и се питаме какво ли още има да видим.

…

Сряда е. Днес нямаме екскурзия , времето е хубаво и аз изгарям от нетърпение да се потопя в морето, което се синее пред очите ми. ,,Conchiglia Azzurra”– хотелът, в който сме отседнали е истинска перла на брега на морето. Има някакво недоразумение в това, че хотелът е на 20 м от плажа. Не, той е буквално на 5 м от морето. Директно от морския бар на хотела започва плажът, който е фантастичен и гледката напред ме кара вътрешно да подскачам от въодушевление и нетърпение. ,,Conchiglia Azzurra” в превод означава – ,,Синя раковина”. Изключително симпатичен хотел – дълъг, на два етажа, разположен на самия път, който го дели от плажната ивица пред него. От морския бар на хотела, намиращ се от другата страна на пътя буквално стъпваш върху пясъка на плажа. Този път няма да успеем да му се насладим, но вярвам, че ще бъдем тук отново. Бих дошъл с огромно удоволствие.

Времето днес е прекрасно. Влизам в морето. Измъкнал съм се от последната врата на хотела горе по етажа, да не стряскам много хората с вида си на централния вход. Морето е спокойно, нямам търпение да видя какво има в него. Влизам при единия от каналите, отстоящ на стотина метра от хотела. Пълно е с дребна риба, навярно има хищници. Не срещам обаче около канала нищо интересно. Ще плувам до най-близкото малко островче, което е може би на 200-300м от брега. Приближавам островчето. Сутрин рано, отпред пред него, откъм страната на морето, винаги има рибарска лодка. Навярно неслучайно всяка сутрин рибарите са там. Внимателно обикалям около островчето, което не е никак голямо, може би 30м на 80-90м. Успявам да прибера около него две-три добри платерини, мярвам на два пъти хубави, единични лавраци, по които нямам възможност да стрелям. Единият изскочи изненадващо зад един камък, точно когато се изравнявах с него и бързо изчезна, другият се мярна в далечината и повече не го видях. Обикалям още два пъти около островчето с надеждата да ги видя отново, но не става. Усещам, че малко закъснях с влизането си. Трябваше да съм доста по-рано в морето. Нищо, поне ще разгледам хубаво района, защото целият ден е пред мен. Тръгвам през огромния залив пред хотела напред към пристанището на Порто Чезарео, което се губи в далечината. До там е доста, а и в самото пристанище нямам работа. В пристанищата навсякъде подводният риболов е забранен. Не ми се занимава с италианските карабинери и полицаи, които както ще се уверим по-късно, не са готови на компромиси. Възнамерявам да стигна до подстъпите към пристанището, което си е доста територия за преплуване. Дъното в залива е много интересно, покрито с малки, невисоки камъни, които напомнят на коралови образувания, но не са. Интересни са като укрития за издебване на рибата. Гмуркам няколко пъти с изчаквания на дъното, но няма никакво движение на риба в момента. Каменното дъно, на около 150-200м от брега, преминава в пясъчно и като такова излиза на плажа. Изключително неприятно впечатление създава гледката на границата между камъните и пясъка, на 5-6 м дълбочина, на която са се задържали и са се събрали, изхвърляни в морето боклуци – пластмасови шишета, чинийки, стъклени бутилки, и какво ли не, които сега се поклащат неприятно на дъното. Учуден съм, че виждам такава мръсотия тук. Много, изключително неприятна гледка. Бързам да напусна това място и продължавам напред. Малко преди пристанището в морето се влива вторият изкуствен канал, идващ от красивото езеро зад хотела. Иска ми се да видя какво има и тук. Водата, която се влива от езерото в морето е изключително чиста. От брега наблюдавах движение на малки рибки по канала, който е близо до хотела предния ден. Да, и тук около канала, влизащ в морето е пълно с дребна риба, но няма хищници. Знам, че съм на подходящото място в неподходящия момент. Поне разглеждам дъното и приближавам максимално близо пристанището на разстояние, което по моя преценка няма да ми докара неприятности. Никакво движение на хора по брега на крайбрежната алея. Все пак е сряда, работен ден е и няма разхождащи се хора. Сезонът още не е започнал и използвам случая да напредна доста навътре в града през морето. Когато се изравнявам с шамандурата, обозначаваща начало на пристанището, обръщам назад. Достатъчно. И дотук нищо интересно не видях, като размери на риба, която представлява интерес, иначе с дребосъци беше пълно. Тръгвам обратно, вече няколко часа съм във водата. Поне направих проучване на акваторията в доста голям периметър пред хотела. Поглеждам напред към дългия остров, който защитава пристанището откъм морето и от който ме делят 300-400м.

Там отпред, пред острова, откъм открито море е може би истината, но сега не е моментът да плувам нататък. Ще разсъждавам по въпроса следващите дни. Да бъдеш там, съм повече от сигурен, че истински си заслужава…

Следва продължение…

Христо Рашев

Снимки-автора

Този материал е създаден с изключителното съдействие на