Ян Енглерт засади липа и откри своя звезда в Стара Загора
На официалното откриване на Седмия международен филмов фестивал за ново европейско кино „Златната липа“, специалният гост – полският актьор Ян Енглерт получи специалната награда за цялостен принос в кино изкуството. Получи и безрезервната любов, обич и признание за таланта му, които 44 години той си извоюва с образа на главната мъжка роля – отец Рикардо Леон Ередия и Санта Крус в българския филм „Осъдени души“ (1975) по едноименния роман на Димитър Димов.
На 2 юни 2019 г. професор Енглер даде пресконференция, на която освен журналисти, присъстваха и много почитатели на големия актьор и човек, специално пристигнали заради него, за да го видят и чуят.
На въпрос:“Как бяхте избран за ролята на отец Ередия и каква е съдбата на Едит Салай, която изигра ролята на Фани Хорн“, гостът отговори така:
Не съм виждал и чувал Едит Салай от премиерата. Предполагам, че е във Франция, но вероятно никога повече не е била актриса.
Относно ролята на Ередия, избраха ме случайно. Първоначално ми предложиха ролята на американеца, а за ролята на Фани – полската актриса – Янковска Чешляк. Бяха категорични, че никой друг не може да изпълни тази роля. Тя прави пробни снимки три месеца. В ролята на Ередия виждаха Омар Шариф, а продукцията трябваше да бъде българо-френск. Но от Франция поставили условие режисьорът да бъда французин. Въло Радев се оттегля, защото наистина иска да направи този филм и започва да търси актьори от соц. лагера.
За първи път пристигнах в София, за да премеря костюма за ролята на американеца. Някъде към 21 часа, когато беше минала пробата, при мен дойде асистентът на Въло Радев. Помоли ме да помогна на полската актриса, защото пробите с другите актьори не вървяха. През нощта изиграхме сцената в студиото в Бояна. 15 минути след като приключих ми предложиха да приема ролята на Ередия. Първо отказах, след това се съгласих . Имах нужда от пари и нямах представа за какво става въпрос в този филм и за какво ме ангажират. По това време Янковска Чешляк получи предложения от изтъкнат полски режисьор и отказа ролята. В продължение на два месеца аз пътувах между Полша и България за пробни снимки с други актриси за ролята на Фани. Някъде около седмица преди началото на процеса Въло Радев реши, че Едит Салай ще изпълни тази роля. Така изглеждаха нещата – отново стечение на обстоятелствата. Най-кратката дефиниция на щастието в професията, която упражнявам е да се окажеш в правилното време, на правилното място и в правилната компания. Ередия беше наистина късмет
Dolap.bg попита :“Уважаеми професоре, за нашите читатели ще бъде комплимент да споделите малко повече за престоя си в България по време на снимките, за някакъв романс, за какъвто се говореше на времето, за сегашното си семейството си, за уроците, които давате на децата си“.
Това аз наричам „клюки под одеялото“. Не ги обичам. Не одобрявам колегите, които публично разказват постиженията си и някои тъмни страни. Моето поколение беше възпитано по различен начин. Ние изпитвахме чувството на срам, ние се срамувахме. Хората винаги са били грешни. Но някога те се срамуваха. Затова няма да разказвам с подробности своя романс, но ще кажа така: Пътувах до България по-често, отколкото това изискваха професионалните ми ангажименти.
Внимание сега ще използвам ирония. Аз съм дядо-татко, късно се роди дъщеря ми, бях на 57 години. Господа, препоръчвам, това подмладява, но и води до ситауцията две в едно. Можете да бъдете и баща, и дядо, едновременно. Тогава притежаваме търпението на дядото и авторитета на бащата. Трябва да кажа, че в една по-напреднала възраст човек не обръща внимание на себе си. На децата ми от първия брак посвещавах повече време. Имам пет внучки, само момичета. Така, че каквото и да се роди сега, задължително трябва да бъде момче.
Отново сега ще кажа някаква златна мисъл. Идеалната форма за съжителство дали става въпрос за семейството или в обществото е равновесието между взимането и даването, не можем само да взимаме и само да даваме. Ако някой от нас постигне равновесие между тези два полюса, той е щастлив. Това никак не е лесно. Мога да кажа, че когато навърших 50 аз постигнах това равновесие. Никой от нас не е единно цяло. Всичките тези знаци, са за отвличане на вниманието. На тази възраст идва времето за равносметка. Ние, Ян Енглерт, сме петима, поне петима. И не всички си приличат. Всичко е свързано с партньора ни, със социалните промени, които настъпват. Когато човек упражнява публична професия, както е актьорът, той е зависим. Това е един много съществен елемент – взимането и даването. И това пряко касае актьорската професия. Често пъти се случва, че актьорът не е обикновен хлебоядец. Той може да бъде и ангел. Най-лоши са тези, които вярват, че са ангели и ядат много хляб.
Извинявайте за такова дълго изказване, но все пак от 40 години аз съм преподавател и поне веднъж дневно трябва да изнеса лекция.
Работили сте с много режисьори. С кои от тях имате най-ярки спомени?
Цялата ми кариера се състоеше в търсене на майстори. Най-лош актьор бях, когато си въобразих, че аз съм майстор. Всеки трябва да мине през тези неща. Говорим за криза на авторитетите, че авторитети вече няма. Всичко, което съм създал и съградил включва и това, което аз съм откраднал от майсторите. Имах шест такива. Споменахте филма „Канал“ на Вайда – за тази роля ме покани Моргенщер. Бях на 13 години. Това е причината, поради която станах актьор, както виждате – съвършено случайно. По всяка вероятност не съм бил видян като талантливо момче. Едва 50 години след като играх, Вайда отново ме покани и ми предложи роля. Не можах да си обясня, защо не работя с Вайда и не играя в неговите филми. Попитах го на какво дължа тази чест. Той ми отговори:“ На Вашите колеги им се струва, че живеят, а Вие живеете наистина“. Може би го дължа на това, че аз непрекъснато се боря, бия се за нещо, което искам да постигна. Винаги съм обичал спорта, но не индивидуалния. Играх футбол и то в един добър отбор. Тренирал съм волейбол. Разбира се, че е много хубаво, когато ти си този в отбора, който вкарва головете. Удоволствието е от съвместната работа. Аз съм във възраст, в която наградите, които ми дават са за цялостно творчество и честно казано най-много се радвам тогава, когато мои студенти, които не си спомнят, че някога съм бил техен преподавател , получават награди. Ако някой път си мисля, че има шанс да стана безсмъртен, аз виждам това в преподаването. Предавам на студентите си всичко това, което аз съм научил от моите майстори, а и от себе си. Тук не става дума за предаване на знания на хора, които носят моите гени. Тогава изпитвам това усещане. Прекалено дълго живея, за да не си давам сметка, че всички успехи и неуспехи са нещо относително.
На какво учите студентите си?
Най-често им разказвам следната история. Пет години, след като приключих следването си, изпълнявах ролята на храстче. Получих първата си роля в телевизионния театър, който до ден днешен е една от най-важните форми на театъра в Полша. Говоря за времената, когато имаше само една програма на телевизията. Цяла Полша гледаше, на следващия ден излизаха рецензии, получаваха се писма от възхитени зрители. Беше 1969 г. Театърът се излъчваше на живо. Излязоха рецензиите. Ролята на мой колега беше оценена като голямо изпълнение, като невероятно пресътворен образ. Аз обаче получих само едно писмо. Три години след като беше излъчен, същият телевизионен театър беше отново показан, но след излъчването на сериала „Колумбовци“. Сега вече ролите бяха обърнати. В рецензията пишеше прекрасна роля на Ян Енглерт, комуто партнира големият полски актьор, който беше толериран. Получих писма от стотици зрители и си направих извода, че успехът или популярността имат много къси крачета, особено днес, когато е достатъчно ефектно да „повърнеш“ в Интернет и да станеш звезда.
Споделяте ли тезата на Въло Радев, че тъгата е най-голямото човешко чувство?
Аз съм против тъгата, но може би сте забелязали, че обичам да иронизирам. Това създава известно затруднение, защото все по-малко хора разбират, че не винаги нещата могат да бъдат казвани направо, че може да бъде използвана алегория за тази цел. Абстрактното мислене и въображението стоят все по-зле. И затова, като един стар мамут, съм се хванал за тази ограда и се опитвам да я запазя. Остаряването, това е загуба на самоувереност или на вяра в себе си. Това е причината старците толкова силно да са се хванали за оградата и да твърдят, че са прави. Опитвам се да не бъда един типично стар човек, но фактът, че аз също си позволявам да изказвам такива златни мисли е свидетелство за това, че и аз съм се хванал за оградата. Ще повторя това, което казах и в София. Мой ментор беше моят дядо. Той беше мъдър човек, но когато по радиото пускаха Армстронг ми казваше, че това е някакъв пиян негър, който не може да пее, а на мен страшно ми харесваше. И колкото пъти се опитвам да произнеса такива златни мисли, веднага ми се запалва лампичката. Днес тя свети по същия начин.
Имали сте контакти с много хора в и извън политиката? Защо не влязохте в нея?
В момента съм на такъв етап, в който се опитвам да отделя мита от истината. Изпитвам отвращение към политиката, аз съм привърженик на феър плея, а в политиката той е глупост. Получавал съм много предложения, но не съм се възползвал от тях. Стремял съм се винаги да живея честно, но никога няма да гласувам за нещо по нареждане на партията. Мога спокойно да кажа, че никога не съм се изцапал. Ще кажа още една мисъл. За да можеш да упражняваш публична професия и да запазиш почтеност, трябва да можеш да правиш разлика между компромиса и конформизма. Ние бъркаме тези две понятия. Този, който прави разликата между тези две думи, има шанса да живее живота си сравнително почтено. Невинаги съм успявал да правя разликата. Никога не съм издигал своята кандидатура. Така се стекоха обстоятелствата – първо отговорник на класа, след това на групата в университета, впоследствие декан, 12 години ректор, а сега 16 години – директор на Народния театър. Това всичко стана без моето участие. Не аз съм ходил при тях, те идват при мен. Не знам откъде идва това, може би, защото никога не станах пионер. Не влязох в партията и не съм бил член на нито една организация. Някак си успявах да плувам. Ако някой не ме обича, щеше да каже, той добре си обясняваше нещата. От 55 години упражнявам тази професия и така функционирам.
Нито един полски президент не е разговарял с мен за култура. Културата оприличавам на имел – храст паразит, който расте на дървото. И така се отнасят с нея. Целуваме се и си даваме обещания под него, но от това нищо не следва. Днес всички сме в Интернет чувал, мислим, живеем, без да си даваме сметка за това. И масата спечели състезанието с индивидиума. Количеството печели срещу качеството Важното е колко лайкове има в Интернет, каква е гледаемостта на телевизията и във връзка с това, ние започваме да падаме все по-ниско. Поради практически причини. Трябва да имаме огромна сила, за да не се поддадем на тази всеобща тенденция. Възможно ли е този процес да бъде спрян, смятам да. След всяко едно средновековие идва Ренесанс.
(В текста са включени въпроси и на други журналисти).
Повече от час продължи брифингът – спектакъл, поучение, ирония и самоирония. Последваха много снимки и селфита.
До порасналите вече липови дървета на Мария Статулова, Джанкарло Джанини, Васил Михайлов, Татяна Лолова, Гинка Станчева и Васил Банов и Ян Енглер посади своето дръвче в Алеята на липите, която се намира пред западната фасада на операта. Осемгодишната Мирела Дюлгерова от Детско-юношески хор „Жарава” изпя за приятеля на България Ян Енглерт родопската песен „Излел е Дельо хайдутин“. Развълнуван, професорът откри своята Звезда на славата.
Ян Енглерт (роден на 11 май 1943 във Варшава) е един от най-изявените полски актьори и театрални режисьори. Той дебютира на 14-годишна възраст във филма на Анджей Вайда „Канал“. През 1964 г. завършва Държавното висше театрално училище „Александер Зелверович“ във Варшава (в момента Театрална академия) и през същата година дебютира на сцената на Съвременния театър. Той е изпълнител на над 100 филмови и театрални роли, за които получава много престижни награди, в това число и наградата за мъжка роля (на отец Ередия във филма на Въло Радев „Осъдени души“, 1975) на VI Международен кино фестивал във Варна. Ян Енглерт е смятан от своите колеги за работохолик и човек, който се посвещава изцяло на работата си. В годините 1981-87 г. е декан на Факултета по актьорско майсторство в Държавното висше театрално училище, а по-късно три пъти заема длъжността ректор. През 1989 г. получава академичното звание професор. В периода 1992-1993 г. е член на Съвета за култура в кабинета на президента на Република Полша. От 2003 г. е артистичен директор на Народния театър във Варшава. На 23 май 2019 г. проф. Енглерт беше удостоен с почетното звание Доктор хонорис кауза на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.
Росица Ранчева