В деня на 100-годишния си юбилей учителката Павлина Ташкова пред dоlap.bg:”С търпение всичко се постига“

01.06.2019 Долап.бг

Павлина Ташкова е родена на 2 юни 1919 г. в Охрид. Средно образование завършва в Девическата гимназия в Стара Загора, а висше, специалност „История“ в Софийски университет. 31 години е преподавател по история в същата Девическа гимназия, в Педагогическия институт и Четвърто средно училище Стара Загора.

За своите 100 години г-жа Ташкова изглежда перфектно. Умът й сече като бръснач, продължава да се облича елегантно и с вкус, да чете художествена литература и да решава кръстословици без да ползва очила, да следи новините и събитията в Стара Загора и България, да готви вкусните си яденета и да посреща гости – най-често бившите си ученици.

Госпожо Ташкова, споделете Вашата биография. Кое е родното Ви място?

Родена съм в Охрид. Къщата ни си стои и сега на мястото на самия бряг на Охридското езеро – все така красива и величествена. Два пъти съм ходила на гости.

Баща ми беше касиер на банка в Охрид. През 1924 г., след събитията в София, татко ми избягва с чували пари в София, за да ги спаси от сърбите и остава в столицата на България. Аз се раждам 5 години преди това. През 1925 г., той успя да ни доведе в България. В София беше също банков чиновник. После го преместиха в Кошукавак (Крумовград) , после в Айтос и накрая в Стара Загора. Майка ми беше домакиня с четири деца- две сестри и двама братя.

Началното училище и прогимназията учих в градовете, където живеехме. В Стара Загора завърших Девическата гимназия, а после Софийския държавен университет. На 8 септември 1944 г. получих заповедта за назначение за преподавател по история в същото Девическо училище, което бях завършила. Директор тогава беше г-н Минков. Изпрати ме като студентка по история и ме посрещна и назначи за учител.

Защо избрахте да учите история?

Понеже бях бедна, голямо семейство с четири деца вкъщи, небезизвестната Кирила Възвъзова от София, наша приятелка, реши да ми помогне. Питам я:

Ще ме запишеш ли в университета?
Дадено, – отвръща ми.- Какво искаш да следваш?
История – бях категорична.

Добре, ама тя ме записала „Педагогика“, защото нямало място в история, но ми обеща, втория семестър да ме прехвърли. Така и стана. Завърших история и започнах преподавателската си кариера.

През 1949 година ме съкратиха и ме пратиха учителка в гара Михайлово, където трябваше да бъде открит филиал. В това село ме изпратиха за наказание, защото съм имала враждебно отношение към народната власт. А истината е, че бях добре облечена, чисто и спретнато, не участвах в клюки и интриги. Женска злоба.

Обаче филиалът не се откри и аз останах без работа. Тогава Георги Попов, който беше директор на училище, ме препоръчва на директора на Първа мъжка гимназия . Той ме покани и назначи на работа. Там учителствах една година. През това време подбираха кадри за Педагогическото училище. Избраха ме да бъда преподавател. Там бях до 1961 г. до закриването му. От там – в елитната гимназия „Христо Ботев“, където се пенсионирах. Това е земният ми път 31 години.

Ваши ученици Ви наричат „желязната дама“. Взискателна, строга, безкомпромисна, но видно любима учителка, тъй като учениците Ви продължават да Ви посещават. Кои са любимите Ви ученици?

Доктор Руси Русев ме нарича „желязната дама“. Антоанета Банова от Първа гимназия е най-любимата ми ученичка. Тя беше приятелка и с дъщеря ми. Кои още – Вяра Михайлова, Бонка Василева…На арх. Веселин Беров показвах на децата тетрадките му с плановете, да видят как се поддържа една тетрадка. Много красив почерк има той и добро сърце. Д-р Стоян Лекушев, д-р Стефан Георгиев, д-р Евгений Желев. Така ми е мъка за Евгений. Ревах за него, ревах. Беше прекрасен човек. Много възпитано момче. Бях му намерила ученическия бележник – от горе до долу само шестици. После стана успешен кмет на Стара Загора. И ето, една нелепост му отне живота едва на 60 години. Такава душа беше. Спомням си бяхме на концерт в операта- той със жена си. Дойде поздрави ме, уважи ме…Това ми стига. Много, много ученици съм имала, които станаха добри хора и добри специалисти – лекари, зъболекари, учителки, архитекти, инженери, адвокати…

Освен по история, учех ги на домакинство, на изискан външен вид, на изрядно поведение. На това особено много държах и горе долу всички са благородни и добре си изпълниха професионалните и житейски ангажименти. Най-добрите учителки по Родопите бяха завършилите Педагогическото училище в Стара Загора. Добри бяха. В Педагогическото училище прекарах най-хубавите години. Децата бяха повече от селата, но бяха възпитани. Учеха със жар. Всички бяха дошли с огромна любов и желание да станат учителки. И станаха.

Какво е за Вас учителската професия?

Най-благородната професия. Но много трудна сега. Далеч, далеч по-трудна, защото няма ред и дисциплина сред учениците като цяло. Днешните ученички не личи да са ученички. Те са безобразно облечени, начервени, с надути устни и бюст, проскубани и гримирани. И невъзпитани. Същото се отнася и за момчета – нехайно облечени, с дълги коси и бради, накичени с какви ли не дрънкулки. Всички пушат, говорят неприлично…Не уважават по-възрастните, в това число и учителите си. По мое време беше невъзможно ученик да не свали шапка за поздрав, когато срещне учител на пътя. Беше невъзможно да не се спазва вечерен час. Сега младите хора са разюздани, но вината е на родителите, на презадоволяването на децата им, на липсата им на взискателност и контрол. Това много зле се отразява.

Каква е тайната да бъдеш добър учител?

Първо любов към децата, които учиш. Второ да владееш перфектно предмета си и да преподаваш интересно, увлекателно, предизвикателно. Да не ти е другаде акъла, щом си в училище. Да не стачкуваш за заплати. Пенсионирана съм на 190 лева. Никога не ми е минало през ума, че ми плащат малко. Какви са тези стачки? Лекарите ще стачкуват? А истината е, че са толкова богати. Против това съм лекарят да работи на 5-6 места. Учителите ще стачкуват. Защо, защото вземат безбожни пари от частни уроци ли? Разбира се не всички. Полицаите стачкуват. Хората искат, искат, искат, а какво дават? Срещу какво искат?

Според Вас, промени ли се народопсихологията на българите през годините?

Хората станаха диви, негостоприемни, неуслужливи, студени, алчни. Промени ги алчността на управниците ни. Грабежите в страната. Бедността. Всеки ден, като седнем на масата на обед казвам, че не мога да си представя, как се изхранват шест членни семейства – двама възрастни родители, съпрузи двама и две деца. Ние само с моя син се храним и пак ни е трудно. Моят син ми доставя продуктите, а аз готвя с удоволствие. Човек трябва да се чувства полезен на другите с каквото може. Това е и част от живота и от самочувствието.

Госпожо Ташкова, как прекарвате един ден? Имате ли някакъв режим, спазвате ли диета?

Никога не скучая. Винаги намирам какво да правя. Много ми харесва да стоя на терасата си и да наблюдавам хората, които минават по улицата. Чета художествена литература. Веско Беров взема хубави книги от библиотеката и ми ги носи. Без очила мога да работя и да чета. Факир съм на решаване на кръстословици. От телевизията гледам само новини. Другите програми ме изнервят, защото не са стойностни, а комерчески. Всеки ден посрещам и изпращам гости – мои ученици. Пия сутрин и следобед кафе с мляко. Изобщо добре се храня, екологично. Храня се екологично , без да се въздържам. Намалих до минимум месото. Не желая колбаси.

Два пъти седмично готвя много разнообразни яденета. Например попска яхния, каквато никой не готви. Свинско с праз – чудесно ядене. Утре ще правя тюрлю гювеч с всичко в него – патладжан, тиквичка, бамичка, чушки и домати, картофки…Готвя с удоволствие. Синът ми е чудесен снабдител на нужните продукти. Като дойде у нас, поглежда първо в хладилника: има ли масло, сирене, кашкавал, мляко, яйца, плодове и зеленчуци. После обядваме заедно. Хубаво е човек да продължава да се грижи за някого и за нещо. А какво по-хубаво от това, да обядваш със сина си.

Вие ли бяхте главното действащо лице във Вашето семейство?

Израснах в прекрасно семейство. Родителите ми си вършеха работата. Майка ми гледаше домакинството. Макар и да сме били бедни, живели сме прекрасно.

Съпругът ми Владо Пеев беше беден човек, а направи къща в центъра на града. В дома ни беше свърталище на приятели на децата и на семейството ни. Беше прекрасен баща и съпруг. Без висше образование, беше природно интелигентен човек и както се произнасяше критиката – добър актьор в Старозагорския драматичен театър.

Редът и порядъкът, на който майка ме научи, пренесох и в моето семейство. Най-важно беше да има разбирателство. Парирала съм по всевъзможни начини евентуални конфликтни ситуации. Някога съм излъгвала, друг път съм премълчавала, трети – отстъпвала…Сега се мъча да пестя труда на сина ми. Никакво идване при мене без работа. Едно снабдяване на къщата е достатъчно. Пестелива съм към човешкия труд, в това число и към собствения си труд. Освен здравето, за мене най-важно е домакинството, да има мир и любов.

Талант ли е да си добра домакиня?

Преди всичко е въпрос на възпитание, на продължаване на семейните традиции, на фантазия и грижовност, на преданост и отговорност, на изпълнен дълг. Бедни сме били, но винаги сме били добре в къщи. Баща ми с тефтерчето ходеше да пазари, когато вземе заплата. Беше касиер в Народна банка. Много трудолюбив и скромен човек. Много неприятности сме имали с хазаи. Без собствен дом – семейство с четири деца…

Когато се омъжих, живеехме на улица „Анастасия Тошева“ под наем. Собственикът продаде къщата заедно с нас, наемателите. Купувачите се оказаха много симпатични хора и не ни притесняваха. Тогава със заеми и спестявания, започнахме да строим жилището, в което живея. Никога не съм била богата, но сме свързвали двата края добре. Може би благодарение на характера ми, на любовта помежду мене и съпруга ми. Оправна съм била. Не съм била мързелива.

На какво Ви научиха изминалите 100 години?

На търпение. Всичко, което дойде, да понеса по-леко и по-безболезнено. Мразя скандалите. Скандали не съм вдигала в семейството никога. Всичко е съдба. И друго, човек сам трябва да си създаде условия за спокоен живот.

Дълголетието дар от Бога ли е или и човек трябва трябва да се грижи да себе си?

Първо важен е генът. Но пък никой от нашето семейство не е дълголетник, освен един вуйчо, който доживя до 96. После е разум. Как да се храниш, как да релаксираш, как да се натоварваш и разпускаш, в каква среда да живееш. И трето, стремя се и тревожните неща да парирам, до колкото е възможно. Когато почина дъщеря ми, на опелото в църквата ходих, но на гробището не отидох, защото бях много зле физически. Бях сломена. Примирих се с мъката и болката.

Ядосвате ли се, че се променя биологичният Ви скафандър? Как приемате старостта?

Не се ядосвам. Приемам го като закономерност. Е, не ми е приятно, но няма какво да се направи. Стига че съм с акъла си още, че се самообслужвам и мисля, че не тежа на близките си.

Страхувате ли се от смъртта?

Горе -долу да! Удължи се времето на моя живот. Много се удължи. Моля се за лека смърт, но кой знае Господ какво мисли по този въпрос. Страхувам се да не ослепея, да не оглушея, да не мога да ходя, да не получа деменция. Лошо е, че всички мои приятелки и колеги си отидоха от този свят. Обществото много се промени. Хората не гледат с добри очи и снизходително на много възрастните като мене. Дори наскоро моя ученичка се е произнесла нелицеприятно. Малко са добрите хора. Сега царува злобата и завистта. Не мога да си обясня защо е така, но е факт.

Какво е Стара Загора за Вас, госпожо Ташкова?

Прекрасен, зеленен, романтичен град. Уникален е с тези прави улици и ухаещи липи. Чист и спокоен, древен и млад град е. Много го обичам и се гордея, че животът ми минава тук. До 90-годишната си възраст съм ходила на Аязмото всеки ден. Разбрах, че сега кметът ни го е преобразил и паркът е станал още по-хубав. Много се радвам. Вече не излизам, но зная, че Стара Загора продължава да хубавее. Много хубави неща стават, радвам се искрено.

Какво искате да пожелаете на старозагорци?

Да са живи и здрави, да са разумни и работливи, да милеят и за възрастните хора, да се възползват от тяхната опитност и мъдрост. Да обичат Стара Загора и да се грижат за него.

Росица Ранчева