Един от големите български математици Евтим Кънчев пред dolap.bg:”С радост посветих живота си на царицата на науките“

Евтим Кънчев е роден на 14 май 1939 г. в монтанското село Славотин като седмо дете в крайно бедно семейство. Основно образование завършва в родното си село, средно – в гимназията в Михайловград (сега Монтана), а висше – специалност „Математика“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Цялата му трудова биография е преминала само и единствено и само като учител по математика в Стара Загора. Над 6000 са неговите възпитаници. Половин век е в ръководството на Дружеството на математиците „Иван Салабашев“, 23 години от които и негов председател. Той е основател и основен организатор на националните математически турнири „Иван Салабашев“, „Петър Берон“, „Бухалче“, на Коледното и Зимното математическо състезание, на Европейското „Кунгуру“ и Великденски елепсоид. Активен турист, повече от 30 години е известен водач на туристически групи из планините на България.

Господин Кънчев, пред такава мъдра кръгла 80-годишнина, резонно е да се тръгне от началото. Къде са житейските Ви корени? Какво е било детството и юношеството Ви, когато всъщност човек оформя своите интереси и трасира бъдещето си ?

Роден съм на 14 май 1939 г. в село Славотин, Фердинандско, след това Михайловградско и после- Монтанско. Първоначално учих в моето село, където имахме две училища. По това време населението е било над 3000 души. Един от строителите на второто училище е бил и баща ми, Бог да го прости. Тогава така е било: няма не искам, няма не мога. Щом общината каже, че има нужда да се построи още едно училище – цялото село се стича. Един носи тухли, друг пясък, трети дъски, керемиди и вар. За второто училище, в което учих, не са давали разрешение да се строи. И тогава, както сега, е имало терсене и неграмотни управници. Затова са писали, че ще се строи дърварник, т.е. нещо като арест. Като го построяват се разбира, че ще е училище.

Като дойдеше зима и стане студено, родителите ни и ние-по-големите момчета, отивахме в гората, насечем дърва и ги носим в училището. Сутрин отивахме по-рано, за да запалим печките, да подредим и почистим, удряме звънеца…Ние управлявахме училището. От дете бях най-дълъг, но и най-големият разбойник. Учителите много ни биеха, ей тъй превантивно, без причина. Всяка сутрин, на входа на училището заставаха по двама учители с по една голяма дрянова пръчка и ни почваха. Отделно, ако се провиниш, голям бой те чака. Въпреки това се гордеехме с учителите си и им подражавахме. Имах любим учител г-н Виделов, който ми обърна внимание. Голям табиетлия, голям интелигент, но ризата му все скъсана. Т.е. крайно беден човек. Запомнил съм, че сме се радвали да видим как красиво е закърпена яката на ризата му. Беднотия голяма. Израснах без майка. Аз съм седмият, най-малкият. Бяхме четирима братя и три сестри. Дрешките ни – просенени от пране и носене. И се радваме, ако все пак са закърпени хубаво, като на господин учителя. Бабите ни бяха големи майсторки на кръпките. Сега българите живеят в абсолютен разкош.

На кого сте кръстен? Името Ви не е много популярно.

Кръстен съм на Патриарх Евтимий. Преди мене кръщавали братята и сестрите ми на дядо, на баба, на леля, на кръстниците. Много след като съм се родил, баща ми решил да отиде до общината да ме запише. Кметът го пита:

„Петко, как да го пишем“?

„Пишете го някак“! – смутолевил баща ми.

„Дай да го запишем на Патриарх Евтимий“! – предложил кметът, тъй като може би наскоро е имало някакъв празник посветен на Патриарха. Баща ми за първи път чул това име, но се съгласил. Така съм станал Евтим. След това подробно проучих делото и приноса на Патриарх Евтимий и няма да скрия, че се гордея с името си.

Какво си спомняте за годините в гимназията?

През 1953 г. бях се записал в гимназията в Михайловград и чаках есента да започна училище. Съседите, роднините и близките обаче, никак не искаха да си над тях, да си по-учен. И сега е същото. За нещастие, баш тогава беше Корейската война. Хоремагът в селото беше нещо като пресцентър, където се съобщаваха новините. Тъй като бях грамотен и гръмогласен, там четях статиите от вестниците. Бяха публикувани речите на Сталин, на Вълчо Червенков, които бяха по 2-3 вестникарски страници, на единствения вестник, който излизаше тогава „Работническо дело“, орган на ЦК на БКП. И „доброжелателите ми“ почват да съветват баща ми:“Петко, къде ще пращаш Евтимчо да учи?! Виж какви събития стават? Я остави момчето на село!“ И един ден баща ми дойде, прибра ми скъсаното одеало и ме прибра в село. Следващата година се записах отново в гимназия „Христо Михайлов“ в Михайловград и го завърших, но не бях добър ученик, защото, за да се прехранвам, трябваше за работя и то какво ли не.

По това време в града на важни длъжности имаше назначени бивши партизани, които нямаха образование – началник на полицията, началник на военно-отчетно бюро и пр. и ги задължават да учат. И им трябва човек да ги подготвя по математика. Не знам как са ме открили. Съгласих се разбира се. За компенсация ми издействаха да се храня безплатно в училищния стол, което за мене беше изключително облекчение. Другата вълна беше от бивши офицери на отговорни постове. Директорът на нашето училище беше съкратен офицер. На училище идваше с брича, с военната куртка и с ботушите. Някой път се запасваше и с пистолет…

Живеехме в една къща 13 човека. Аз бях старши. Всички бедни селски момчета. В събота и неделя си отивахме на село да вземем по 1-2 хляба и малко лук. Ако има сварен боб си цар. Една година щяхме да измрем от глад, но ни спаси една работа, която не е за разправяне…Какво ли не съм минал..?

В 9-ти клас ме назначиха на работа. Чудя се как съм давал акъл на възрастните. Много ме уважаваше партийният секретар и председател на ТКЗС-то. Аз пък помагах на неговия син по математика. Огромна продукция изкарваше нашето ТКЗС – домати, грозде…всичко без ябълки. Пък пари няма. Казвам му:“Човек, дай да отворим в града един зеленчуков магазин и продукцията да я предлагаме на гражданите. Отивам при началника на Кооперативния съюз, който е мой съселянин – партизанин. Казвам му предложението и отворихме дюкяна. По това какво е било, може да се напишат много томове .

Как избрахте математиката за своя съдба?

Още в началното училище смятах бързо наум. По-големите ми братя ми правеха сметало от две-три клечки и между тях опънат конец с нанизани бобени или царевични зърна. Беше голямо изобретение. Учебници не съм ползвал до четвърти клас. Чак когато дойде г-н Виделов ми издейства безплатни учебници.

В село имаше прогресивни младежи. Например един нашенец имаше някакъв сборник, като енциклопедия. Сега това не значи нищо, но за времето беше голяма работа, защото имаше отговори на всички практически въпроси и умения. Болен си от нещо – отиваш у тях, прочиташ, вземаш си хапчето и оздравяваш. Трябва ти някакъв елемент да си оправиш радиото – пише го. Как да си изпереш ризата – пише го. Между другото на последната страница на нашите бележници пишеше как можеш да си сготвиш манджа, да си зашиеш копче на ризата, да си подредиш стаята и т.н.

Математиката ми се отдаваше. Държахме задължителни матури по всички предмети. По математика още четат задачите и аз вече съм ги решил. Дойдоха при мене едни другари и ми заявиха:“В 10:00 ч. отиваш в тоалетната с решените задачи, слагаш листчето и не те интересува после какво става“. Така целият випуск изкара матурата по математика. Но по български език хич ме нямаше, даже съм държал поправителен.

В 7 клас също държахме някаква матура по математика, нещо от рода на сегашното външно оценяване. Дадоха ни една задача, която сме решавали. Но дали при превода или при преписването, изпускат един минус. Казах на учителя, че тази задача, с това условие не може да се реши. Учителят ми се сопна:“Ти ще кажеш“! Чак след два часа, от Министерството са се обадили, че в задачата има грешка.

И по мое време учениците ходеха на частни уроци за кандидат студентски изпити. Отиват при нашия учител по математика и той им казва:“Ще отидете при Евтим да ви готви, аз не мога!“

Защо е важна за Вас математиката?

Математиката е царица на науките. Тя е основа на всички знания. Ако си математик, имаш по-организирано мислене и можеш по-добре да се реализираш в живота, независимо в каква сфера. Практиката показва, че мои известни ученици-математици, станаха много добри лекари, инженери, журналисти…

Не съм мислил нищо друго да кандидатствам, освен математика. Любим предмет ми беше също Физика, но когато кандидатствах приемаха само 9 човека, а по математика – в София -200 а в Пловдив -220.

Завърших успешно математика в Пловдивския университет. Така се случи, че първата година станах учител в Мъглиж. На следващата началникът на отдел „Просвета“ ми предложи да си избера училище в Стара Загора. И аз поисках училището към завод „Червено знаме“. Сега се чудя на акъла си тогава, но по природа съм човек, който приема предизвикателствата. Стоях две-три години и се скарахме с колеги, които искаха да накажат мой ученик, защото го хванали да пуши цигари. Че пуши, не е за наказание, а за изгонване. Не споря за това. Споря, че учителят, който иска наказание, пуши пред децата…Вдигна се една война против мене, но не можаха да ме изгонят, защото няма за какво. Преместиха ме в Механотехникума, където учителствах 28 години, до пенсионирането ми. През това време ме каниха на различни други места, но през онези години всяко преместване се таксуваше като наказание. След това ходих още на няколко места по заместване, за да си поддържам формата.

Ако сега трябва да започна отново, пак ще стана учител по математика. Няма по-голямо възнаграждение да си сред учениците си. Ти си началник поне на 25 човека. Децата са напъдени от семействата, от родителите си. Обидени са от баща, майка, разведени, заминали за чужбина, оставени при баби за отглеждане, обидени от приятели. Ти си единствен за него, ти си папа за него. Ако работиш с децата и ги обичаш – си щастлив човек. Ако си неискрен или отбиваш номера, още на втората минута ще се разберат, ще се разгласи моментално и жестоко ще бъдеш елиминиран и жестоко презрян.

Колко са учениците Ви на които сте преподавали Математика?

Не мога да кажа. Сега ако съм млад учител, щях да си водя бележки за всеки мой ученик от къде е, какви са интересите му, как се е развил в живота. И това препоръчвам на младите колеги. Не се притеснявах да преподавам на всички класове, за да може да си поддържам нивото. За изминалите години, може би съм преподавал на над 6000 ученици.

Някои от тях тръгнал ли е по пътя Ви?

Двамата ми сина са учители по математика. Имам няколко професори, много са водещи инженери, лекари…Има нещо обаче, което не мога да си обясня. Мои възпитаници, кристално чисти деца и пълни отличници, не се уредиха в живота. Срам ме е да ги срещна сега. А калпазани, които съм преследвал, станаха кандидати на науките, професори, командват заводи и т.н. Имах една ученичка, която по цели вечери сме я чакали с баща й да се прибере…Беше безнадежден случай. Сега в Германия ръководи огромна фирма. Имам прекрасни отношения с ученици. Други навремето съм ощетил, но не ми се сърдят.

Имате ли в практиката си нерешени математически задачи?

Имал съм щастието да имам големи, незаменими учители. Жалко, че не ги уважавахме. Влизам в час и казвам:Ученици, ще работим заедно! Това, което аз не мога-вие ще помагате. Което вие не можете -аз ще помагам. Ако нещо не можем днес да решим, ще потърсим помощ отвън. Няма човек, който да може всичко.

Първо няма кой вече да пише задачи. Има объркани задачи, които нямат решения.

В света има седем нерешими задачи. Проф. Иван Димовски казва, че дори в математиката нищо никой да не развива, има за четири века напред работа, която е открита и не е свършена.

Господин Кънчев, всеизвестен факт е огромната Ви дейност като председател на Дружеството на математиците „Иван Салабашев“ в Стара Загора. Колко години сте отдаден на тази обществена работа?

От създаването на Дружеството, вече половин век съм свързан с „Иван Салабашев“, а 23 години бях председател. След смъртта на съпругата ми Мария, просто нямам сили и ищах за такава огромна дейност, която трябва да се извършва и затова всичко предадох на по-младите.

Всички математически състезания, организирани от Дружеството съм създал аз. Най-големият национален турнир е „Иван Салабашев“; Националният турнир „Петър Берон“; Коледното математическо състезание през м. декември; Зимното математическо състезание през м. февруари; В Стара Загора въведох „Европейското кенгуру“; Великсенско математическо състезание „Великденски елипсоид“ ; Послучай 1-ви юни Деня на детето – състезанието е„Бухалче“.

От кога се отдадохте и на туризма?

Първата ми проява беше в Монтана, когато организирахме поход до партизанското свърталище „Балова шума“, послучай 25-годишнината на 9 септември 1944 г. След това не е минало събитие без мене в целия старозагорски регион. След това, преди 55 години, изкарах курсове за водач на туристически групи. Не съм си позволявал да организирам нещо с хора, без да съм отишъл на място, да се запозная с условията, да се договоря с хората, да зная къде отивам. Някой ти казал, че еди къде си е имало изворче и ти водиш групата там. Това според мене е недопустимо. Ще го открия предварително, ще преценя заслужава ли да се ходи до там.

Десетки групи съм водил по всички планини. Най-обичам Родопите, защото е мека планина, изобилства с вода и зеленина и местните хора са прекрасни. Но всяка планина и всеки маршрут имат своята прелест. Преди месец качих връх Мусала. Разочарован съм от себе си, защото преди години го изкачвах за час и половина, а сега ми отне четири часа.

Кое е любимото Ви място?

Любимо място е, където като отидеш, научаваш нещо, което не знаеш. Миналата година отидох на границата с Турция след Елхово. Намерих човек, който е открил там едно кладенче и обещава награда на всеки, който го открие и посети. Аз го открих и го посетих. Той се изправи прав срещу ми и заявява, че това не може да бъде. Обяснявам му за камбанката, за това какво пише на нея…Това ми е любимото място. Всяко любимо място е новооткритото. Жалко, че до тебе няма човек, който знае повече и те обогатява. Например да ти открие защо шишарката от едната страна е кафява. Защо шест са се задържали, а другите са паднали. Не ми е любимо, когато отидеш някъде и после споделяш:“Отидохме там и толкова нещо изпихме и изядохме…“

Господин Кънчев, на какво Ви научиха изминалите 80 години?

Научиха ме, че животът е миг. Имам чувството, че вчера бях ученик, вчера бях студент, вчера бяха лудориите и развявах байраците на всички туристически конгреси…Лично аз не мога да повярвам, че съм на 80 години.

Научи ме животът, че е много важно да имаш родители, да имаш гражданско възпитание, да знаеш какво трябва да следваш в живота и кое е безсмислено. Аз гоних вятъра. Други си правеха добри сметки, но не виждам с какво са ме изпреварили.

Най-ценно е семейството. То укрепва обществото, града, държавата.

Какви са намеренията Ви за следващите години?

Да запазя любознателността си към света, към природата, към красотите на България. Да бъда полезен на децата със знанията си.

Росица Ранчева