Днес се прощаваме с Йонка Василева – певицата на Тракия
Йонка Василева – Певицата, Човекът, Приятелят
Днес изпращаме голямата певица Йонка Василева.
„Освен голяма певица, Йонка Василева беше и изключителна жена“. Тази сутрин един от колегите беше записал в профила под снимката й…За тази изключителна жена ще ви разкажа.
Потъвам в морето от спомени и не мога да уловя ни едно крайче на нещо, за което да се хвана…Това не бяха една и ли два случки, една или две истории, че да знаеш началото и края им. Бяха години с преживявания, с работа, графици, участия, концерти, артисти, колеги, приятели и късни вечери, в които каталясали се прибирахме по пустите пътища към Стара Загора…Тя имаше един кафяв полски „Фиат“, с който се беше сраснала. Познаваха я почитателите й, колегите, милиционерите и кучетата от Хасково, през Узунджово до Кисьовци и Трявна…И странно сега като се замисля, не съм я виждала унила и уморена – винаги усмихната и готова за път и за работа.
Йонка пееше с такава лекота песните, на които я бяха научили майка й и баба й и непрекъснато обогатяваше репертоара си с все нови и нови песни…край нямаха. Беше израснала при „турлаците“ в Тревненския балкан, които си я имаха за своя певица. Но едва на 16 години е забелязана и песента я отвежда пред микрофона на радио Стара Загора, а от там на турнета и концерти из цялата страна, а после и зад граница…
От дете слушах песните й и я разпознавах като глас, но значително по-късно се срещнахме…Работех с нея и с хоровете, които водеше, но най-вече я ползвах като изпълнител. Удоволствие беше да работиш с Йонка…Винаги стриктна, дисциплинирана и точна. Невероятно коректна и всеотдайна. Неизброими са концертите, участията, срещите с хората…Запееше ли тя заливаше залата като пролетен ручей. Оркестрантите се уморяваха да свирят, но тя не се уморяваше да пее…Певиците и изпълнителите от тогава ставаха известни с радиото, но истинските преживявания бяха на живите концерти и най-вече на големите тежки селски сватби…Запяваше в четвъртък и замлъкваше късно през нощта в неделя….Песен не се повтаряше и почивките бяха за кратко и отново на сцената или на хорото. Колко хора могат да издържат на такова натоварване?! Ами на ранните сватби – без микрофон!? Спомням си веднъж отидох с нея на една сватба в Узунджово… С какъв акъл съм се грабнала и съм отишла – не знам. Оркестърът й беше от едни много добри момчета от Хасково, викаха й:“Како!“…Тържеството започна и заприиждаха хора…море! Огромни чардаци-палатки три или четири бяха и не можаха да съберат хората. От всички посоки заприиждаха поздравления и поръчки за песни – хората познаваха огромния й репертоар и поръчваха български, тракийски, северняшки, гръцки, македонски…и така три дни и три нощи!!! Когато се прибирахме в ранното утро на понеделника и светлика от изток вече белееше, аз бях на предела на силите си, а тя шофираше, усмихната и ведра все едно, че сега си е пила кафето и ще започва работа!
В понеделник не й се обаждах, защото тогава изключваше света, за да зареди и след това отново на път и пред микрофона…
Много комуникативна и контактна , Йонка успяваше да бъде едно и със стари и млади, с колеги и приятели – рядко можеш да я видиш да не е в настроение. Случваше се сутрин да мина през тях да пием по кафе, да си побъбрим и тогава всяка по задачите си. Една сутрин си пихме кафето, шегувахме се и росна, росна отивам на работа, а там вече ме чакат и спешно трябва да тръгна за някакъв обект на Марица изток с програма. Ужас! Нямам певица, нямам акордеонист и загрявам телефоните, но ядец – никой няма на среща. Звъня на Йончето и й казвам:
-Вземай куфарчето и ме чакай на ъгъла на „Гурко“ и „Парчевич“ – минавам с автобуса да те взема, тръгваме на участие. Нейната бойна готовност беше едно дипломатическо куфарче с костюма и реквизитите към него.
– Ти сливи ли имаше в устата да ми кажеш, до ей сегинка беше у дома. Аз съм намазала половината си глава с боя вече…
– Слагай перуката и тръгвай! – изкомандвах я и скочих в автобуса с останалите изпълнители.
След 5 – 6 минути наближавам уречената среща я виждам с перука, с куфарчето в ръка и много строга физиономия. Сърдита.
Проведохме мероприятието, тя си изпя песните и всичко мина както си минава…но Йонка пя с половината глава мокра и намазана с боя под перуката…и много ядосана. Това беше повод за смях и забавление след това. Не можеше дълго да се сърди.
Когато баба Иванка, майка й, беше вече на легло й викаше: – Йоно, майко, като умра да не вземеш да ме жалееш, то твойта работа е на пееш…“ Тази селска жена беше разбрала голямата мисия на дъщеря си и беше прескочила предразсъдъците на времето и средата си.
Най-страшно беше, когато някоя от изпълнителките загубеше близък или преживяваше тежка житейска драма и тогава се налагаше да пеят с подпухнали от плач очи..Внезапно си отиде девер й от Пловдив, когото изключително уважаваше и на вечерта беше на сцената. В малките антракти си поплакваше и след това отново ведра заставаше пред микрофона. Само тя си знаеше какво й е.
Йонка беше изпълнител, който се раздаваше без остатък. Високомерието и примадонщината й бяха чужди. Подканяха ли я да запее – запяваше без да чака втора покана. Най-много я радваха младите хора, които проявяваха интерес към песента и фолклора… Насърчаваше ги, поощряваше ги и много им помагаше.
В това надбягване с времето в концерти и турнета ,някак малко изоставяше семейството, но там намираше голямата подкрепа на Неделчо и Рачето…Със смях ми е споделяла, че Сашко е отгледан от леля си и подскачайки си повтарял:“Йончето ми е майка, Рачето ми е леля, Йончето ми е майка, Рачето ми е леля. По някое време ги обърка и продължи Рачето ми е майка, Йончето ми е леля…“ А за Неделчо казваше – „Неговото хоби е да ми ремонтира колата, а моето хоби е да я карам…“
Днес тя поема по пътя към небесната слава, за да се срещне в отвъдното с легендите на старозагорската певческа школа …Панайот Янев, кака Делка, кака Атанаска, Милчака, Първанчо и сигурно и Краси, за да запеят неувяхващите песни на Тракия, с които ще останат завинаги в сърцата ни.
Обичаме те, Йонче! Нека Бог да те прости, мила!
Гинка Михайлова