Ловна дестинация – Намибия /част 2/

Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците – повече от зайците и рибарите – повече от рибите.                               

Чудомир         

…

Бях отстрелял вече няколко трофея, когато попитах Сиян – зачисленият ми ловен водач няма ли някой интересен трофей от брадавичеста свиня в района.

-Има, само че никой не може да го прибере. Има един много стар и хитър глиган  и  досега винаги ни се  измъква.  Дори не можем да го видим добре за да стреляме.

-Води ме на мястото – само това чакам аз, вика Петко.

Приближаваме след няколко часа територията, която държи непобедимият глиган. Стигаме без много шум, възможно най-предпазливо с джипа до мястото в очакване да забележим присъствието на глигана. Сиян ми беше разказал по пътя, че старият глиган е изключително предпазлив и изобщо не напуща укритията си  през видимата част на денонощието. Предпазливостта му досега го беше спасявала не един път от ловните куршуми. Не сме сигурни, че животното е на мястото, но ще опитаме късмета си. Приближаваме бавно  в очакване да видим кой  кого ще излъже.  Дори  и  да е там може  да реши да остане неподвижен. Изобщо няма да го разберем. Глиганът обаче реагира,  усети ни  и се понесе в бяг между високите треви. От силуета му се подаваше само на моменти част от гърба му. Животното много добре знаеше,  че в тревите ловецът няма  видимост и това явно не веднъж досега му  беше вършило работа. Нещо повече, може би от многобройните опити досега да го победят, животното навярно беше останало с впечатлението, че щом тича през тревите няма кой да му стреля. Само дето този път имаше. Следях движението на тревите и изчаквах момента, когато част от гърба му ще се покаже над тях. Можеше изобщо да не стане. В момента, в който обаче част от гърба му се мярна дръпнах спусъка. Животното се строполи в тревата. Сиян подскочи и само дето не падна от джипа. Възклицанието, което издаде показваше колко силно беше впечатлен от това, което видя. По-късно разбрах, че това не е нормална практика – някой да стреля по тичащо животно и да го повали. Нормалната стрелба е по животни, които не се движат. Затова и този глиган досега винаги  се беше измъквал. По-късно Сиян надълго и нашироко обясняваше на шефа си как съм повалил глигана в бяг между тревите, което  още повече ме издигна в очите на стария германец.

Глиганът се оказа златен медал, но  със счупен ляв зъб. След време  разбрах, че тези трофеи са много по-ценни  и  много по-търсени, защото категорично говорят, че си победил животно с много опит, спечелило много битки досега с врагове и с противници, но не и последната.

…

–         Редът и дисциплината са на изключително ниво. Чистотата – също. Сутрин ловните водачи идват изкъпани, спретнати, ухаят на чистота. Изключително скромни, внимателни и отзивчиви момчета. Истинско удоволствие е да се ходи с тях в саваната. Може би не всеки гост го вижда и им засвидетелствува уважението си , но аз ги закачах, майтапех се с тях и беше много приятно да ги видиш как се усмихват – разказва Петко.

Да, всяко човешко същество има нужда от капчица внимание. Няколко добри думи и една усмивка могат да направят деня на всеки един човек един малък празник. Независимо, че този човек в момента е на работа и сигурно приема това, което прави като задължение.

– Дори ми ставаше жал за момчетата, като гледах какво им се полага от месото на убитото животно. Какво ти месо, само стомаха. Месото заминаваше за хладилниците,  от които – на пазара. А какви мръвки слагаха същите тези момчета по стървилищата вечер за леопардите… Но тези мръвки бяха за леопардите, а не за тях. В един от ловните дни стана обяд и трябваше да се прибираме за обяд и почивка. Поисках от  Сиян – моят  водач да походим поне още час из ,,буша” в търсене на животни.

– Не става – отговори ми той – после шефът ще ми говори дълго. Не казва –ще ми се кара, ами ще ми говори дълго. Прекрасни, скромни, деликатни  момчета.

Обслужването, храната, чистотата в стаите – всичко беше на изключително  ниво. Опитахме невероятни специалитети от какъв ли не вид дивеч, риба и  от каквото ти дойде на ум.

Видеото тече и ни прави свидетели на уникални кадри на радостта от ловната слука и от релакса  в обстановка, в която си забравил всякакви грижи и задачи, лежащи на плещите ти  и  можеш да се насладиш на живота  в тези неповторими моменти. Акробатичните изпълнения и умения на един от Петковите другари  в ,,Оматако”- сериозен бизнесмен от северна Българи, ни карат да се усмихваме впечатлени и съучастническ,  и  говорят за истински преживявания и откъсване от всичко, свързано с ежедневието.

Нацапани до ушите с кръв по тамошния обичай и ударили по чашка на екс от някакво странно питие, нашите приятели изглеждат досущ като герои от комедиен сериал. Личи си обаче колко са щастливи и доволни, че са на това място.

– Бях решил да добия хубав трофей от планинска зебра – продължава да разказва Петко – два дни вече обикаляхме района в търсене на зебри и нищо. Само един, два  пъти  виждахме по  няколко животни на голямо разстояние, които обаче бързо ни забелязваха и се изтегляха в посока на близката растителност. Зебрите, на които се натъквахме, бяха изключително предпазливи и не ни даваха възможност да подходим близо до тях. Плашеха се от джипа, явно знаейки  какво могат да очакват от шумното возило, ако то ги наближи на прилично разстояние. Наложи се да правим друга организация в търсенето на зебри. Попитах Сиян знае ли подходящо възвишение в района, от което бихме могли да го оглеждаме без да вдигаме шум с джипа и ако забележим зебри  да опитаме да ги приближим на пеши ход. Височината, която си избрахме беше с достатъчно добра видимост, не идеална, но достатъчна. Нищо в живота не е идеално. Но и от това много подходящо за наблюдение място нямахме шанса да открием зебри. И един ден, когато вече тръгвахме с джипа обратно  в посока на лагера, на разстояние  изстрел  вдясно от нас  се  появиха шест зебри. Те предприеха веднага маневра за изтегляне, но в грешната посока. Избраха да преминат  през  пътя точно пред спрелия джип. Животните започнаха  бързо да пресичат пътя пред нас и  всичките пет, които минаха първи бяха женски. Сиян не даваше сигнал за стрелба. Можехме да стреляме само по мъжки екземпляр. Последната зебра, която пресече пътя беше огромен  жребец, един великолепен  представител  на   вида  планинска зебра. Мъжкарят пресече пътя в галоп, но когато се озова от другата му страна, зад  клоните на две дървета, спря за миг. Което ми беше достатъчно. Виждах достатъчно добре силуета му между клоните. Последва изстрел почти едновременно с думите на Сиян  – ,,Стреляй!”. И поредното възклицание от негова страна.  Зебрата се оказа с попаднал куршум точно в сърцето и след  разстояние от около 70 м, което успя да пробяга, се свлече на земята.

…

– Върнаха ме в младостта тези преживания и този лов в Африка  – въодушевено ми говори  Пецата – тази зебра така ме развълнува, прегръщах я, целувах я, подскачах около нея. Даже Малкия Златко по едно време  ми вика:

– Гледам те и не мога да повярвам, че уравновесен човек като теб, с толкова опит зад гърба си, може да показва такива емоции!

Ами  все пак щом се е  върнал в младостта си Петко,  той  тогава още няма как да е бил толкова улегнал и уравновесен, което напълно го оправдава и напълно  обяснява сегашната  му  реакция  със зебрата.

Всеки един  от нашите приятели успява  да се сдобие с трофеите, за които е пристигнал  в Африка.

Ловуват на орикси, гну, импала, зебри, чакали, спрингбок, редхартебист,  срещат се при пътешествията си с черни  носорози, жирафи  и слонове, а стървилищата за леопарди сутрин са празни.

Африка…!

…

От личен опит знам, че емоциите и преживяванията от първо лице, единствено число са неповторими и несравними с каквото и да било. Петко обаче вложи толкова старание и емоция в опита си  да ни пренесе със себе си  в земята на бушмените, да ни направи  свидетели  на  самобитността и  обаянието на тези древни и загадъчни земи, да ни предаде  очарованието и дъха на континента Африка, че накрая почти тичахме и залягахме заедно с него   в ,,буша”. Та той поне пет пъти изигра ,,танца на слона” – поне пет пъти по-добре от главните изпълнители във филма.

Благодарим ти , приятелю, че ни направи съпричастни на своите приключения!

Безкрайно се радваме заедно с теб!

Благодарим на Мима за пълната маса!

Ако  има нещо, което може да напълни душата и сърцето ти с неподправена  радост, с огромна благодарност  и с неповторими емоции, то това е само и единствено Приятелството!

Един невероятен, безценен  дар от Нашия Създател!

Христо Рашев