Златина Караенева за участието в Арт-обмена на Seventh Land Theatre в Дъблин, Ирландия

В периода 25.02 – 3.03.2019 година се проведе ежегоден Арт обмен в Дъблин (Р. Ирландия) организиран от местния Севънт Ленд Тиатър (Seventh Land Theatre). Това е една частна театрална трупа, чийто екип се състои от различни по гражданство членове, завършили Дъблинската театрална академия. Директорът Аги Беръл е от полски произход и е събрала съмишленици – руснаци, поляци, чехи, ирландци.

Тази година участници от България бяха Янчо Иванов и Златина Караенева, които представиха кукления моно-спектакъл „Златното момиче”. Янчо Иванов познаваме като един от най-обичаните актьори (и режисьор) от Държавен куклен театър – Стара Загора. Сега искаме да насочим прожектора към Златина Караенева. Тя освен съпруга на Янчо и негов вдъхновител за спектакъла и изобщо в живота, е чудесен артист, талантлива и с прекрасен изказ като професионалист-лингвист (ще се убедите от интервюто по-долу).

Златина, как така стигнахте до Дъблин, много се зарадвахме на снимките ви във ФБ, които публикувахте след представянето пред детската публика там?

За наше щастие в Ленд Тиатър (Seventh Land Theatre) от самото начало присъства и „български елемент” в лицето на Ели Димова. Точно тя ни покани за участие в това събитие. С Ели се познаваме от времето на нашето детство, където заедно посещавахме театрална школа. С годините всеки пое по своя път. Тя отиде да учи театър в Дъблин, а аз бях приета в НАТФИЗ специалност Актьорско майсторство за куклен театър. По независещи от мен семейни причини не завърших докрай Академията и животът ме препрати в друг коловоз, с друга- лингвистична насоченост. Но огромната ми страст наречена Театър остана да пари в гърдите ми.

Да пари и да те води към Театъра отново и отново и да те отведе към Човека от Театъра, с който свърза живота си…

Винаги съм вярвала в щастливите предопределености и една от тях ме събра, да, с човек от театралното поприще – Янчо Иванов- актьор и режисьор в Куклен театър Стара Загора. От връзката ни се появиха три отрочета: двете ни дъщери Мия и Ивая, а третото – един чудесен куклен мой моно-спектакъл: „Златното момиче“. Той бе подарък за децата ни, но най- вече за мен самата. Преди мислех, че времето да реализирам мечтите си е вече отминало, но мъжът до мен и децата ни успяха да ме убедят в обратното. Изтрих излишните тревоги и натрупани скрупули и реших да споделя радостта си от театъра и извън дома пред останалата публика. Уточнявам само, че Янчо е режисьор на спектакъла, а майстор на сценографията и куклите е Живко Кънев.

Поздравявам те за престрашаването! Животът на жената става съвсем различен, като се появят децата и наистина си е кураж да се впуснеш в едно ново пространство и приключение.

Да, така е. Отново изникна една щастлива случайност: през лятото на 2018 година се появи горе- споменатата Ели Димова, която ми предложи да взема участие в Арт-обмена на техния театър. Първоначалната ми реакция бе да откажа – поради недостатъчно самочувствие…Но с професионалния си поглед, режисьорът /Янчо Иванов/ и моята приятелка- актриса ме убедиха в противоположното. Решението бе взето. Оставаше обаче един проблем: финансирането на това начинание. Ако за реализирането на спектакъла основната „валута” е любов и умение, то самолетните билети са във финикийски знаци. И отново щастливо обстоятелство: точно когато се чудихме как бихме финансирали подобна авантюра, се появи сесия свързана с такава дейност: Национален Фонд Култура, програма  „Мобилност“. Тъй като дотогава бяхме анонимни за такава институция, не вярвахме, че някой ще ни обърне сериозно внимание, но решихме все пак да опитаме. Бяхме достатъчно нахъсани и аргументирани в желанието да участваме в събитието и явно сме направили впечатление. Национален Фонд Култура ни даде възможността, а с нея и кураж в начинанието. Отлетяхме за Дъблин с надежда и малко страх от срещата с една друга и различна дотогава публика (освен малки зрители, щяха да присъстват и колеги професионалисти). Копнеехме обаче да сверим часовниците си  с различни тенденции и творчески търсения.

Как ви посрещнаха в мрачна Ирландия? Какви пиеси се представиха там – лъчезарни, мрачни или всякакви?

Още на летището в Дъблин предвкусихме Празника.Усмивките на посрещачите ни подсказаха за „вкуснотията” на предстоящото събитие. А то започна без излишна помпозност и натруфеност. Това бе една чакана и осъществена сбирка на непознати до този момент приятели, обединени от желанието да творят и да споделят. Самият Арт обмен протече на един дъх- наблюдавахме и съпреживяхме различни форми на театрален живот. Имаше спектакли лежащи, на класическа драматургия( от английските участници). Провокативни бяха спектаклите на поляци и французи, изящни – на възпитаници на руската школа, които вдигнаха залата на крака.

Имаше ли други участници, които представиха пиеси за Куклен театър?

Нащето представление бе на любимия на българите празник – 1 март – Баба Марта и това бе добро предзнаменование. Ние бяхме единствените, които показахме куклен театър и това възбуди любопитството на колегите, но и на неорганизираната публика.

За първи път в залата присъстваше  разнородна по възраст публика. И ако до началото имаше известно трепетно безпокойство у нас, то се изпари при влизането на усмихнатите малчовци, техните родители и други зрители. Още в първите минути, когато спектакълът започва с хумор, публиката дава индикация, че ни приема веднага.

До края всичко мина на един дъх; смях на веселите моменти, съпреживяване в интимните и трагични епизоди, възторжени аплодисменти при при щастливата развръзка. Поздравиха ни за както за играта, така и за достъпността на спектакъла, той бе изигран на английски език. А след представлението настъпи истински празник, но не изразен в купон от ядене и пиене, а от проведения от нас уъркшоп- бяха разиграни различни куклени етюди от импровизирани кукли , дейно участие в тях взе самата публика. Удовлетворението и от страна на публиката, и от наша страна бе взаимно. Чувството за изпълнена мисия ни даде криле. Но истински полетяхме, когато неочаквано за нас получихме покана в бъдеще да се включим в създаване на съвместен театрален продукт с нашите домакини. Желанието, идеите са налице, само остава решението във времето и начина на финансиране. За сега очакванията са за следващата 2020 година.

А как ви посрещнаха българските деца там? Различни ли са реакциите на местните хора и на „нашата кръв”?

Присъствието ни в Република Ирландия беше съпроводено от още едно не по- малко вълнуващо събитие- представянето ни пред българската общност в Дъблин. Изиграхме две представления на “ Златното момиче “ в българското училище. И ако училището в началото ни впечатли като сграда и разположение в самия център на Дъблин, то какво бе очарованието ни от духа и цялостната атмосфера в тази нашенска обител. Още от усмихнатия портиер, през всички преподаватели, до най- малкия ученик на 5 години. И в това няма нищо случайно, защото всеки, който се запознае с основния двигател на това училище ще разбере защо всичко е точно така. Една млада, въздействаща с вида си, изключително позитивна, интелигентна дама- директорът на Българското училище “ Аз Буки “ госпожа Зорница Гоган. Ученици, родители, персонал дълго не ни пуснаха от сцената.А събитието съвпадна и с училищния празник, посветен на сакралния за всеки българин празник: Трети март. Само за няколко часа се сближихме много със г-жа Зорница Гоган, с училищния и родителския съвет. И то до там, че ни отправиха сериозна покана за ново гостуване. Всичко това провокира у нас желанието веднага да се захванем със създаването на нов спектакъл.

Ти ни разказа за гостуването си като една красива, съвременна приказка…Пожелаваме ви пак да се върнете на това място, където се сбъдват мечти и сте се чувствали частливи!

Да, благодарни сме на съдбата за възможността да отидем в Дъблин, да преживеем великолепни мигове свързани с магията наречена Театър. Вече знам, че мечтите се сбъдват! Изключителните ни благодарности са и за екипа на Национален Фонд Култура, които оцениха професионално нашия проект и ни гласуваха доверие! Това е сериозна подкрепа за малки проекти, които са създадени с много любов, фантазия и отдаденост.

 Интервю на Уляна Кьосева