Моля ви, артисти, разказвайте ми за Живота, но тихо!

Представяте ли си някой актьор от сцената да се изпъне и да ми изкрещи тези стихове на Валери Петров:

Над капчука в игли,

сред воали мъгли

по заспали ели

сняг вали, сняг вали.

 

Във планинския пост

няма завист и злост

и живота е прост

за незнайния гост.

 

Нито звън на шейна,

нито глас на жена,

вредом само една

тишина,тишина.

 

Сняг вали,сняг вали

над заспали ели…

Не боли,не боли,

преболява, нали?

 

Аз изобщо не си го представям. Бих скочила и изкрещяла в салона „Вън!” на този на сцената.

Не!

По-скоро, доколкото се познавам, сама бих излязла тихомълком от салона.

Не ходя на театър често, защото на сцената се говори високо. Крещи се.

Не искам така. Това не е за мен.

Не бих искала да учат студентите, че крещенето на сцената е ТЕАТЪР.

Не е!

Театърът е придихание! Дъх, но изречен. Удар на сърцето, но изречен. Пулс, изречен. Трепет, изречен.

Той е животът на тялото, на ума, на сърцето, на мозъка. Изречени. С думи.

Мариус Куркински, сам, на сцената в „Български разкази“ казва  – „Виждате ли го този мост, стария, с гърбицата?”. Докато казва, тихо, прави вълнообразно движение с ръка.

Майко мила! Мостът е пред очите ми. Светкавично. И аз се озовавам пред него. Светкавично.

Магия!

Как се преподава тази магия се чудя сега, като гледам някои студентски спектакли от Международния театрален фестивал „Данаил Чирпански”?

Как?

Не знам колко деца за колко места кандидатстват в НАТФИЗ? Какви са критериите на комисията?

Но виждам вече в две постановки – ЕДНО от всичките млади същества на сцената, и в двете постановки, е ОГРОМЕН ТАЛАНТ.

Избухване е! (Боян Арсов в „Кралят Елен“)

Не казвам, че няма нужда от войни за масовите сцени, от балерини за кордебалета.

Не! Има нужда.

Но в армията на артистите има нужда от: режисьори и сценаристи (най-вече, най-огромна нужда!), от композитори, тонрежисьори, осветители (лайт-дизайнери), оператори, монтажисти, ПР-и и артистични мениджъри, изкуствоведи, критици… Всички те са артисти, особено нужни са. Като въздуха и водата са.

А армията на артистите за сцената става все по-многобройна…

А другата армия, която изброих преди малко – все по-малобройна и все по-ценна.

Моноспектаклите стават все повече. Вдъхновяващите режисьори се броят на пръсти. Артистите се чувстват неизразени чрез режисьорите. И дават изява на… себе си.

В постановката „Хора с куфари“ на студентите от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, представена снощи в рамките на програмата от Фестивала харесах колективистичния дух. Това не е никак малко като постижение. Принципно всеки артист или подготвящ се за такъв е едно неукротимо ЕГО. Тук бе укротено и впрегнато в колективното дело. Текстът бе налудничав, но това си е част от актьорската задача, интерпретация на съвременна шантава пиеса. Текстът е за единичната в колективната лудост.

Майко мила, каква позната тема за зрителите 50+! Вече какво ли не сме видели, какво ли не!

Достатъчно много, за да ценим тишината и нашепването на думи. На мисли.

Отдавна артистите не бродят на талиги по площадите, където за да те чуят, трябва да викаш, то е ясно! Отдавна артистите играят на сцени и с техника, която улавя диханието им.

Справка – съвсем неотдавна на сцената на Операта в Стара Загора бе представен спектакълът „Мария от Буенос Айрес” на Държавна опера –Пловдив. Опера танго, както я е нарекъл Астор Пиацола. На сцената имаще забележително изпълнение от началото до края на актьора от Кукления театър в Пловдив Живко Джуранов. Чувах сърцето му. Дъха. Стона. Шума на мислите.

Той си мислеше, че иска да може да пее като оперния певец Момчил Караиванов. Да е красив като Люси Дяковска. Оперният певец пък искаше да може така да играе, така да говори, така да трепти на сцената – като Живко Джуранов. Да е слаб и пластичен като Люси Дяковска. Сексапилен. Чувах как тримата си разменят мислите. Ролите няма как да разменят, много различни са.

И всичко това на фона на титанична режисура, сценографска архитектура и художествено осветление висш пилотаж.

Много ми харесват куклените артисти на сцената в драматично представление! Те са учили освен да владеят себе си, да владеят и своето „продължение“ – куклата. И винаги намират точната мяра в изявите си, когато са под прожекторите. Няма случайно движение на лицето. Няма мимика, която да изпреварва изреченото (преиграване) – често характерно за драматичните артисти – Всеки път подскачам на стола „На какво се учудват, реагират жестомимично – преди да е изречено, да се е случило, да е дошло? На какво?!“

Иска ми се в театъра всичко да е естествено, меко, неагресивно, живо, топло, близко…  да разказва истории, на които да вярвам. В които да вярвам.

За мен театърът не е забавление, развлечение, смях… така „да се разтоваря”.

Но и не отивам да се товаря с високо говорене.

Искам да слушам и едновременно с това да усещам в себе си – как… „преболява… нали?!

Уляна Кьосева

Заглавната снимка на материала е избрана в Гугъл заради визията – спектакълът е „Корабът нощ“ в Театър „Азарян“, който… все още не съм гледала