Ловна дестинация – Намибия /част 1/
Никога не лъжат толкова, както по време на война, след лов и преди избори. Ото фон Бисмарк
Петко ни е поканил да се почерпим за успешно приключилото им, буквално преди броени дни, ловно пътешествие в Африка, с няколко приятели.
Вземам Уляна и Ваня – съпругата на Райчо Гънчев и поемаме за Мъглиж. Райчо ще ни чака там. Той сега е детегледач на едномесечния Шарко – невероятно жребче с осанка на персийски владетел, с което имахме удоволствието да се запознаем преди десетина дни. Шарко има не само визията, но и потеклото на чистокръвна порода арабски коне, внесени у нас за конезаводите в Шумен по времето на Тодор Живков. Тогава, когато за качество и за престиж пари, авторитет и дипломация не са жалени.
– Голям калпазанин е – разказва ни Райчо, вече в колата – днес се приближи до оградата на място, на което тя беше малко смачкана и къде със скок , къде с претъркаляне през нея се озова в другия двор. А там е вързана чужда кобила, с която не са се виждали, кобила, която може да го ритне, да го захапе, да го посрещне като натрапник. Не се стигна до там, но се наложи да го върна бързо където му е мястото, което стана не без съветване със сопа естествено.
Историята на появата на Шарко на нашия бял свят е изключително интересна и много драматична, свързана със загубата на любим за Райчо кон, който той лично се налага да застреля след преживяна от коня трагедия. Най-вероятно ще я научим в някоя от следващите му книги.
Пътуваме към Яворовец, към ловната резиденция на Петко и Райчо подхвърля:
– Показвал ли си на Уляна ,,Римския мост”?
Не само на Уляна, ами и на себе си не съм го показвал се оказва, защото не го знам, въпреки, че съм минавал покрай него много пъти. Спираме на отбивката до ,,Римския мост” – отбивка, на която съм спирал не веднъж, но не знам, че на 50 м от нея е мостът, слизаме от колата и тръгваме към него. А там – джип и някой се върти около него. И кой мислиш – Петко. Оказва се, че там е импровизираното ловно срелбище на съседната ловна дружинка, на което нашият приятел си прострелва пушките.
– Бях си дал ,, термото” да му направят няколко корекции и дойдох да го проверя. Всичко е наред.
Правим си няколко снимки около моста.
Райчо и Петко разменят няколко приказки за боеприпасите. Приятел на Райчо го е помолил да пита Петко за определен вид патрони. Следва няколкоминутна лекция на тема боеприпаси, изнесена от ,,даскал” Петко Перозов.
– На тема боеприпаси и тяхната употреба специално при лова на диви животни мога да напиша някоя дебела книга като твоите – вика на Райчо ,,даскала”.
Мятаме се на колите и дърпаме към Балкана. След 15-20 минути сме горе.
Мима е приготвила масата като за хора, които три дни не са яли, не са пили, нито са се веселили. Демек – умрели са от глад. Което за мен лично не беше много далеч от истината. Сутринта съм сложил 2-3 от малките кексчета на Уляна в устата и нямаше време за друго през деня. Сядаме на масата и даваме думата на домакина. А той има за какво да ни разказва…
…
Петко беше с няколко човека една седмица на лов в Намибия. Двамата с Големия Златко бяха захапали темата Африка още миналата есен, когато бяхме в посока подводно-риболовна дестинация – о-в Корфу. И ето, че го направиха. Мечтите нали са за това – да се преследват, а плановете – да се изпълняват.
В една предишна наша среща при Петко с Големия Златко, Райчо беше споделил пред двамата, че Намибия е възможно най-добрата дестинация за лов в Африка.
– Всичко е изпънато като по конец. Желязна организация, германски ред и дисциплина.
Оказва се, че голяма част от ловните ферми в Намибия днес се организират и управляват от потомствени германци. Което не е случайно. Намибия се намира на брега на Атлантическия океан, в Югозападна Африка. Древните жители на тези древни земи са племената на бушмените, на банту и дамара. За първи път по тези земи стъпва европейски крак през 1480 г. в лицето на португалския мореплавател и изследовател Бартоломеу Диаш. В началото на 19 век Намибия е обявена за Германски протекторат. След 106 г. колониално управление и много битки на коренното население за свобода през 1990 г. страната е провъзгласена за независима президентска република. Днес голяма част от ловната територия на Намибия е организирана в ловни ферми, собственост на потомствени германски колониалисти, които са вкарали германски ред и организация в нещата.
– Ако искаш да се разтовариш, да забравиш за проблемите и за света, да изпиташ истинско удоволствие от лова и наистина да си починеш – Намибия е мястото – разказваше Райчо на Петко и Златко.
,,Оматако”- мястото, на което са били, се оказва ловна ферма с територия от около 150 000 дка. Фермата носи името на планината Оматако, което на езика на местното племе хереро означава ,,женска гръд”. Между другото приликата на планината Оматако с женска гръд е удивителна. Оматако е и областен град в Намибия, намиращ се на около 200 км от столицата Виндхук.
…
– Разказах им играта на тия шваби, отначало се правеха на интересни и важни, накрая не искаха да ме пущат да си тръгвам – започва разказа си Пецата.
Видеото тръгва и се потапяме в атмосферата на топлата и обвеяна в мистика и ловни блянове Африка. Нашите приятели бяха там от първи до осми май, 2018 г. Време, в което е африканската зима.
– Температурата на въздуха беше 25-26 градуса, много приятно време за ходене, лъха ветрец. Е, по обяд става горещо, но като цяло беше много приятно. Надморската височина на мястото е около 1500 м и ако не внимаваш много бързо се изгаря от слънцето.
Петко си е направил труда да документира с камерата потеглянето от София и пристигането на африканска територия. Качваме се в джипа и поемаме заедно с него по пясъчните прашни магистрали на пустинята Намиб, за които той твърди, че са по-добри от нашите асфалтови такива.
Двама от спътниците на Петко в тази Африканска одисея са били Малкия и Големия Златко – Златислав Ивков от София и Златко Златев от Бургас. И Малкия и Големия Златко са бизнесмени от сериозен калибър , приятели на Петко, редовни гости при него на ЛС ,,Върбаница” за отстрел на трофеи. Петко си ги е кръстил така – Големия и Малкия Златко. С Малкия Златко – Златислав Ивков се знаем от едно съвместно пътуване до о-в Гьокчеада( с гръцкото име – Имброс), острова на ветровете в Турция. Живописен остров без промишленост и заводи, с поминък – маслини и овцевъдство, изключително чиста и незамърсена територия. Рай за българските сърфисти, които реално го правят популярна в Европа туристическа дестинация. Нещо, което беше споделено с нас от местните хора там, голяма част от които – изселници от България по времето на Тодор Живков. Хора, които говорят чист български език и ти създават илюзорното усещане, че си в България, което обаче съвсем не е така. Нещо, което имах възможност да изпитам на собствения си гръб, но това е друга тема.
Та Малкия Златко беше зарибен от Петко на тема подводен риболов и това беше едно от първите му подводно-риболовни пътешествия. Изобщо Петко е в състояние да зариби ескимос да тръгне да си избира хладилник.
С емоцията, която вкарва в разказите и в преживяванията си. Друг е въпросът, че той е едно към едно – един от най-добрите харпунджии и ловци в света.
– Пристигаме към обяд – разказва Пецата – настаняваме се в уютните къщички, в които някои неща малко по-късно лично мен малко ме озадачават, но които са с всички удобства, с градинки, с прекрасен изглед към саваната, почиваме около час и изскачаме с огромно нетърпение навън за първия си ловен излет на африканска земя. Прострелваме пушките в мишените на стрелбището и се мятаме в джиповете. Първите впечатления от този първи лов много силно ни заблуждават, че ще се возим само в джипа и от него ще стреляме по животните, които ще ни се подреждат като на парад. А от нас ще се чака само да си харесаме поредния трофей. Следващите дни падна такова ходене по саваната, че …
Малкия Златко има ловна слука още на това първо излизане. Успява да повали прекрасен екземпляр от редхартебист – червена конска антилопа, с която нашите приятели правят първата си снимка с голям трофей на африканска земя. Златко става притежател на този първи лов и на хубав трофей от синьо гну.
Останалите участници в лова в този ден само събират впечатления и трупат опит, който ще им е много нужен в следващите дни.
– На втория ден от пристигането ни вече имаме цял ден на разположение за търсене, преследване и издебване на животни, на трофеи, за които сме прелетели половината земно кълбо – продължава разказа си Пецата. Движим се пеша тихо из саваната, когато зад едни храсталаци забелязваме силуета на едро животно – хубав мъжки орикс. След няколко минути имам възможност да го взема на мушка.
Прицелвам се прецизно зад плешката, изстрел и попадение. Но още в момента, в който куршумът удари животното видях, че нещо не е наред. Куршумът не попадна там, където се бях прицелил, а около 20-30 см вляво. Помислих , че е възможно да съм се заблудил, но приближаването ни до поваленото животно потвърди съмненията ми, че пушката, която ми бяха поверили и която бях дал предния ден на Големия Златко да я ползува, че имаше заглушител, не е прецизно простреляна в момента. Изказаните ми на глас съмнения бяха посрещнати с лека доза надменност и с високомерие, с които сякаш ми казваха:
– Кой си ти да ни говориш за пушките ни!
Дори старият шеф почна да ги нарежда колко животни били прибрани с тази пушка…
Когато след обяд му вкарах три изстрела в мишената почти един до друг, и трите на 25 см вляво от центъра, пожела сам да пробва пушката. Имах съмнения, че сега той ще стреля на 25 см вдясно от центъра, за да влезе в него и той точно това направи. Накарах Златко да го попита да не би да се е целил умишлено вдясно и той го потвърди. Протегнатата ръка в знак на уважение изключи всякакви по нататъшни опити за важничене и високомерие. След още няколко подобни случки му стана ясно на господина с кого си има работа, а накрая чак получих предложения да оставам там на работа като инструктор на ловните му водачи. Наложи се приятелите да му обясняват, че с него сме колеги, че и аз като него си вадя хляба с ловен туризъм. Което не свали от мен напрежението в следващите дни, защото тук учителят беше пуснат да се състезава при равни условия с останалите участници, в реалната обстановка на африканската савана.
В следващите няколко ловни дни всеки от нас имаше възможността да отстреля трофеите, за които беше дошъл, да се потопи в атмосферата на дивия ,,буш” и да изживее мечтите си, такива, каквито има всеки един истински и уважаващ себе си ловец – лов на едър дивеч в Африка.
Христо Рашев
Следва продължение…