Музикантът Надя Тончева пред dolap.bg: ”Музиката е моят живот“

Надя Тончева е родена в Казанлък. Завършва Националното музикално училище „Христина Морфова” в Стара Загора, специалност пиано, и Академията за музикално танцово и изобразително изкуство – Пловдив, също пиано. Тя е утвърдена концертираща певица, пианистка, аранжор, педагог. Гостувала е успешно в Швейцария, Норвегия, Гърция, Египет, Израел, Сирия, Ливан, Канарските острови. По време на традиционните тържества в кралския двор в Мароко тя пее на една сцена с мегазвездата Принс. По време на откриването на българската изложба в Лувъра през 2015 г. г-жа Тончева изнася самостоятелен концерт в Париж.

Надя Тончева е преподавател по поп и джаз пеене в НУМСИ „Христина Морфова” , Стара Загора. За своя принос към българската култура през 2016 година е отличена с почетен знак „Златен век” – звезда, на Министерството на културата. Тя е артистичен директор на „Джаз фест Казанлък”, който се организира по нейна инициатива от 2015 г. в града на розите и траките. Артистичен директор е и на „Национална младежка джаз сцена” в Стара Загора.

Госпожо Тончева, как можете да се самоопределите с една дума?

Музикант. Имам чувството, че за това съм се родила и това правя. И се чувствам щастлива от това.

Вашият голям музикален талант на певица с дълбок, плътен, многопластов глас, със забележителен тембър и диапазон от четири октави, разбира се и много труд, има ли родови корени?

Трябва да обясня, че толкова много обичам музиката, че когато се трудя, пак е удоволствие и радост.

Още в детската градина пеех. Учителките ми казваха: “Като пораснеш, ще станеш новата Лили Иванова. Наистина започнах да пея песните на Лили, защото в детските ми години това се слушаше. Разбира се по-късно започнах за изпълнявам всякаква друга музика.

Моите родители не са музиканти, но много обичат музиката. Баща ми купи грамофон, когато бях още на 6 години. Плочите, които се въртяха, знаех наизуст. Той обичаше джаза и вероятно той е в основата вече да се занимавам предимно с джаз. Джазът наистина е елитарно изкуство. Може би трябва да узрееш, за да го интерпретираш както трябва. Пеех рок, поп и какво ли още не, но в последните години съм се ориентирала предимно към джаза. При него няма таван. Можеш да растеш, ако се трудиш и се движиш в правилната посока. Животът ти няма да стигне, за да постигнеш максималното. Джазът е свобода на тялото и на духа.

Къде учихте музика?

Бях на 12 години, когато моите родители ми купиха пиано. За две години успях да се подготвя и на 14 г. ме приеха в класа по пиано в Музикалното училище „Христина Морфова“, където сега преподавам поп и джаз пеене. Помня с благодарност моя учител Ненко Славов. Висше образование завърших в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, също пиано. По мое време нямаше специалност поп и джаз пеене и да си призная, че съм си самоучител.

А „Траяна“ и композиторът академик Кирил Тодоров, каква роля изиграха в изграждането Ви на певица?

„Траяна“ за мене беше Харвард. През 80-те години на 20 век бях приета студентка в Пловдив и още първата година ме поканиха да пея във Вокално-инструменталния състав „Хидратон“ към предприятието „Хидравлика“ в родния ми град Казанлък, където работеше баща ми. Там направих две джазови парчета. На един фестивал на художествената самодейност, където участваше и „Траяна“ са ме чули и са ме харесали. След това Кирил Тодоров и Апостол Гурков – Пони, лека му пръст, специално дойдоха в Казанлък да ме уговарят. Пеех в ресторант „Роза“. Кирил Тодоров ми каза, че е решил да прави акапелна формация и му трябвало глас като моя. Приех това предизвикателство. Изминалите 8 години с „Траяна“ бяха невероятно преживяване и изключителна школа. Акапелното пеене те учи на много неща – дисциплина, критичност към себе си, екипност. Това беше голямо израстване за мене. Дори направих и няколко аранжимента. Например вокална адаптация на „Ръченица“ от симфоничното произведение „Тракийски танци“ на Петко Стайнов. За моя радост сега се изпълнява от много хорови колективи и групи. Издадена е на ноти и се разпространява в САЩ, Канада и др. Моят вариант е включен в учебниците по музика за четвърти клас.

Кое беше предизвикателството в „Траяна“?

Най-вече акапелното пеене. То е музикална зараза. Пеехме много различни неща- обработка на фолклор, на класически и джазови произведения, евъргрийни. Т.е. в основата е акапелата.

След 8 години поради липса на средства и съдействие от Община Стара Загора, „Траяна“ се разтури, но ние оставихме сериозна диря в музикалния живот не само на страната, но и у себе си. Всички сериозни музиканти и до ден днешен знаят какво е „Траяна“. Едва сега усещаме това. Когато съграждахме „Траяна“ не си давахме сметка на новаторството, изцяло на основата на българския фолклор. Сега вече разбираме значението й.

После как и къде продължи пътят Ви?

След „Траяна“ заминах за чужбина. Работих 10 години на различни места. Посетила съм много страни като пианист и певица. Никога не съм искала да оставам в чужбина. Особено, когато имам семейство и син. Радвам се, че и съпругът ми е музикант. За мене е много важно музикантите да обвържат живота си с музиканти, защото се разбират най-добре.

Най-хубавото при тези турнета беше, че се чувстваш гражданин на света. Обиколили сме Швейцария, Норвегия, Кипър, Египет, Израел, Гърция, Канарските острови… Направих огромен репертоар. Добих самочувствие.

Преди две години записах диск „Блек коффе“ с джазови стандарти. Там съм събрала едни от най-популярните джаз стандарти.

Как посегнахте към педагогическата си реализация в НУМСИ „Христина Морфова“?

Синът ми беше на 8 години и ми беше написал писмо. Тогава нямаше GSM и други телефони за онлайн контакти. Детето ми пишеше, че е много болен, но да не се притеснявам, той ще се оправи. Толкова много плаках и реших, че се завръщам в България незабавно и повече кракът ми няма да стъпи в чужбина. Струваше ми се, че всяка минута без него съм пропуснала нещо много скъпо и важно в живота си. За мое щастие, след известно време в Музикалното училище откриха специалност по поп и джаз пеене и приех с готовност да я водя.

Аз съм първият учител, да преподавам тази специалност. В началото беше трудничко. Децата бяха малко, но сега са много и с тях вече можем да правим сериозни и хубави концерти. Радвам се, че съчетавам преподавателската с изпълнителската си работа, защото и едното и другото са много приятни занимания.

Мисля, че не всеки става за учител. Трябва да имаш много търпение, душа и да желаеш да даваш. Ако нямаш такава нагласа, трудно ще водиш децата след себе си по избрания път.

Максимално съм скъсила дистанцията с тях и почти на всички концерти сме заедно. Това, според мене, е най-добре преподавания урок- да видят своя преподавател на сцената.

Имам много талантливи ученици. Сега разполагат и с огромен обем информация от всякакви платформи, където можеш да намериш всеки текст на песен и десетки изпълнители.

Продължават ли възпитаниците Ви във висше образование?

Мога да се похваля, че един от моите много талантливи ученици Даниел Николов, е приет в Джаз консерваторията в Грьонинген, Холандия. Доколкото имам сведения той е най-добрият от най-добрите. Имам и други студенти приети в Национална музикална академия, в Пловдивския университет.

Какво обичат да пеят учениците?

Когато постъпят в 8-ми клас, интересите са едни, но в 12-ти клас съвсем са променили светогледа си, благодарение, може би и на мене. Затова, че успявам да им повлияя и да не слушат само съвременни парчета. Да разграничават музиката на добра и не до там, а не на стара и нова. Защото, когато са малки, всяка стара песен, която им предложа да учат, приемат с резерви. Когато пораснат разбират, че съм била права.

Имате ли достатъчно участия пред публика?

Тази година се чества 45 години от основаването на НУМСИ „Христина Морфова“. Първият концерт беше на 7 март – „Песни с нежни имена“. Беше само с имена на жени, посветен на 8 март. Получи се много дъхав музикален букет. Последва на 24 март съвместен концерт с Младежки бенд от Синсинати, щат Охайо, САЩ. Те бяха водени от техния професор Изидор Рудник. Той е световно призната личност, джаз тромбонист и организатор на музикални джаз академии по света. С него направихме три концерта с моя квинтет – мои колеги музиканти от Пловдив заедно с Младежкия бенд, съвместен концерт в Стара Загора – бенда и моите възпитаници и в София в джаз бар. От него имаме покана да му гостуваме в края на април т.г. в Синсинати, заедно с моя колега Павел Цонев, който също е преподавател в НУМСИ.

Госпожо Тончева, какво е за Вас музиката?

Музиката е моят живот.

Росица Ранчева