Поетът Петър Василев гостува на Стара Загора

Поетът Петър Василев е роден през 1937 г. в село Хухла, Ивайловградско. Учи в Института за прогимназиални учители в Хасково. Завършва българска филология в Софийския университет и двегодишен курс по журналистика.

Работи като учител в Родопите, журналист във в. “Нов живот“, бил е председател на Клуба на дейците на културата в Кърджали, зам.-главен редактор на алманах „Юг“ в Хасково, директор на Литературния музей в града, дългогодишен председател на Дружеството на писателите.

Публикува стихове от 1955 г. Превеждан е на руски, белоруски, украински, арменски, грузински, монголски, сръбски език. Лауреат е на редица национални конкурси. Носител е на голямата награда „Александър Паскалев“ на Община Хасково. Автор е на петнайсет книги, сред които „Бригадирът и летният дъжд“, „Детелина разковниче мое“, „Да бъда гражданин“, „Лично бреме“, „Не само хляба“, „Южна тераса“ „Рана“, „Българска орис“. По стихотворението му „Наследство“ (Две праскови посях и две череши) Митко Щерев и „Диана експрес“ създадоха непреходен хит.

На 2 април 2019 г. в къща-музей „Гео Милев“ поетът Таньо Клисуров, председател на Дружеството на писателите в Стара Загора, представи новата книга на Петър Василев „Наследство“. След това гостуващият поет изнесе вълнуващ рецитал.

ПОЕЗИЯТА КАТО ЖИВОТ

С удоволствие посегнах към химикалката, за да напиша тези редове за поета Петър Василев. Той е един от моите обичани поети, към чиято кръвна група се стремя да принадлежа. Още в началото на седемдесетте години на миналия век /колко отдавна звучи това/ една от книгите на Петър носи заглавието „Да бъда гражданин“. Съзвучно е, нали, със стиха на великия Некрасов: „Поетом можешь тъй не быть, но гражданином быть обязан“. Някой ще рече: Времето беше такова, изискваше от поетите да пишат граждански стихове. Може и така да беше. Но стиховете на мнозина звучаха напомпено, конюнктурно, шаблонно. А стиховете на Петър Василев и тогава, та до днес звучат дълбоко изповедно, преминали с болка и искреност през ума и сърцето му:

И си мисля за Дунава бял – и за вечната зима.

И ви моля с гласа на обречен от времето мъж:

запазете ми името, братя –

мойто лично и бащино име,

стига само и аз

своя Дунав да мина веднъж.

Силата на гражданското чувство у Петър Василев достига високия си градус без фалцети и преиграване, защото личната му драма се слива естествено с обществената драма.

Раните по тялото на родината са рани и по неговото тяло. Българските корени са родови корени и на Петър Василев. Неговата Петрова нива е шепа пръст от свещената земя на родината и думите й са в унисон с химна й:

Мила Родино, Родино мила:

тази – от одите,

тази от химните,

тази от всичките черни бесила

и от погромите – черните, димните…

Казах за корените. И случайно ли в книгата „Наследство“ има стихотворения със заглавия „Потекло“, „Дедите ми“, „Родова среща“, „Семеен празник“, „Селско гробище“. Не, не случайно. В тези стихотворения се усеща пулсирането на селската кръв, преминала от вените на дедите, във вените на бащи, синове и внуци. Кръв, която носи българския ген на „Оня пръв Страхил или Стоян/ и в моя род откърмен и венчан“.

Художническата четка на Петър Василев рисува български багри, съответства на онова, което е в душата му. Така е при истинските поети – хармония между невидимото в душата и видимото пред погледа:

Не става дума за това,че там –

край Струмица, край Битоля, край Охрид –

видях все същата позната охра,

с по-тъмен цвят прошарена едвам,

че по селцата, спретнати на вид,

тъй както и у нас, златиста есен

окачваше чардаците с провесен

на дълги плитки зачервен кромид,

че изненадани от всеки праг

внезапно умилените старици

уж хвърляха просо на свойте птици,

а нас поглъщаха със поглед благ…

Тези багри, тази изконна българска душевност не могат да се научат в университета, в учебниците по теория на изкуството и по психология. Те се носят по рождение или стават част от теб, ако си ходил бос по трънливите селски баири и са радвали очите ти маковете сред избуялата ръж.

Петър Василев е израсъл в най-българския край – в затънтеното за някои, но легендарно село Хухла, родното място и на други именити писатели, раснал е в Ивайловградско, най-силните му години минават в Кърджали и Хасково. Ние добре познаваме вкуса на провинциалното битие, болката на често пъти стъпканите пориви да надмогнеш това битие, да се равниш с онези от столицата. Познаваме нерядко пренебрежението и високомерието им. За хора като Петър Василев от най-далечната провинция всички препятствия и капани важат в двойна степен. Но той се преборва за правото да запише името си сред талантливата фаланга на съвременните ни поети, защото:

На двадесет и две не знаех що е страх

сред люти ветрове за подвизи ламтях,

препъвах се в беди и страдах неведнъж,

но казвах си: бъди – напук на всичко – мъж!

И запомни добре: щастлив да си дори,

щом трябва да се мре, за другите умри

и нека твоя прах развеят ветрове…

От нищо нямах страх на двадесет и две.

Талантливият поет изповядва в стиховете си собствения си живот. Но го изповядва така, че мнозинството читатели приемат изповедта му и като своя. Дори, когато са родени и раснали в големите български градове. Талантът е и способността да убеждаваш, да печелиш за своята кауза хора и с различни от твоята съдби.

„Като филмова лента пред вас се превърта живота ми…“ пише Петър Василев. Поетът се взира в собствения си живот, взира се изпод вежди и преценява строго и болките и надеждите. И уж говори за прочетеното в последната книжка на друг поет, а вижда себе си като на длан – „в една сълза човекът е побран, в една усмивка и една въздишка.“

В книгата „Наследство“ тревогите, болките, стресът са повече. Това го осъзнава и самият автор, но такъв е животът. А как би искал да каже нещо светло и оптимистично на хората:

Усещам, че с боите прекалих,

и не тъга – това са живи вопли.

А хората жадуват да ги стоплиш

и недолюбват свъсения стих.

Но как го правят другите – не знам.

С какви очи обзират битието,

че нито рани веждат, общо взето,

и нито виждат нужда от балсам?

Но още в следващото си стихотворения този, който държи на честната си изповед споделя: „по-тежки думи подбирай, брате, по-леко вдигай челото горе, че не случайно Бог ни изпрати такава орис…Българска орис“.

Прецизният, чувствителен читател не може да не усети интимността, топлотата, разговорният тон, диалогичността в тази поезия. Има поети, които се затварят в камерни, уж философски съждения, отдалечават се от читателя, карат го да обикаля пред вратите им и от време страхливо да почуква, дано му отворят. Петър Василев е отворил широко врати и прозорци. Той посреща читателя още на прага, кани го да седне срещу него на масата, повежда непринуден, сърдечен разговор. Има такава линия в родната ни поезия. Може би най-подходящия пример в това отношение е Вапцаров. В такава поезия гледаш читателя в очите, трудно е да го излъжеш, не го щадиш с фалшиви красивости, а потапяш пръст в раните му. Защото те са и твои собствени рани. Много често разбирателството с този читател се гради върху силата да се казва „НЕ“ пред компромисните предложения и царствени отплати, ако измениш на себе си:

А бяха тъй поставени нещата,

че бих могъл да замълча поне,

и щях да имам царствена отплата.

Но аз отсякох като с брадва: „Не!“

Петър Василев обича поемата. Няма да сгрешим, ако кажем, че това е неговият жанр. В книгата си „Наследство“ той е поместил шест кратки поеми, сред които особено се откроява „Южна тераса“. В тази поема се доказва умението на Василев да води лирическия разказ и непринудено, и съкровено. Разказ, го казвам условно. Защото само по този начин авторът може да разгърне многостранно идеята си за поета като част от живия живот, като болезнена клетка не само от организма на своята родина, но и на света, да обедини личното и глобалното, да докаже, че те съществуват взаимосвързано. Така естествено в ума и душата на поета съжителстват и двата гълъба в кафеза на сина му, и омерзението, когато съзира от високото в града си изневярата на принципи, на съвести. Тук са и маслинените клонки на Елада, и посипания с гилзи пясък на Близкия изток, и затлъстяващите и оглушаващи в затворените си жилища-крепости англичани. Поетът съзира арсеналите, локаторите, пистите, проблясващи в секретните подножия. И заявява, че е глупост старата максима „Домът е мойта крепост“. „Не ме влече да се ограждам с крепости, особено от чуждите беди“. Каква по-достойна позиция за един поет!

Забележимо е едно интересно сравнение в поезията на Петър Василев. Високият градус на емоцията, драматизмът в изказа, когато става дума за социалните сблъсъци, дълбоката драма от родения на село човек и адаптацията му в често дехуманизирания град, всичко това от една страна и дискретността, стаеното интимно чувство, сдържаността, когато иде реч за любовта – тема, в която обикновено днешните поети се „развихрят“, а някои постмодернистични поетеси стигат и до словесна порнография. Ето един много характерен стих на Василев:

Веднъж, когато влакът потегли в ранина

докоснах своя лакът до лакът на жена…

жената с дъх на цвете гореше може би

да си протегнем двете десници и съдби,

но влакът я стовари сред писък страховит

и точно тази гара преминах аз транзит.

Това е вероятно отношение на неговото поколение поети към любовта. И те нищо не са загубили, защото понякога докосването е много по-богато на мисли и чувства, на дълбоки емоционални преживявания, които обогатяват душата и събуждат пориви за творчество, ако щете и за житейски подвизи В този дух са и стихотворенията „Свиждане“, „Трета любов“, „Вина“, в което се казва:

Сега издъно ме покъртва

неясно чувство за вина.

Нима наистина е мъртва

мечтаната от мен жена?…

А аз се блъскам като в обръч,

готов света да оглася,

че тъкмо със оная обич

навярно щях да я спася.

За поезията на Петър Василев може да се говори пространно и дълго, както пространно и дълго може да се говори за живота. Така е, когато самата поезия е живот. Не съчинен и измислен в канцелария, офис или университетски кабинет, а родена в епицентъра на болката, страданието и просветлената жажда за един по-добър и справедлив свят.

С книгата „Наследство“ ние получаваме шанса да станем поне съпричастни с такава поезия.

Таньо КЛИСУРОВ