Писателят Иво Милев пред dolap.bg: ”Животът на Людмила Живкова е шекспирова драма“

Иво Милев е български писател, продуцент и преводач. Роден е на 25 ноември 1971 г. в Ловеч, където завършва Немската гимназия. Следва право в СУ „Св.Климент Охридски“. Юрисконсулт и изпълнителен директор е на компанията SIA Advertising. Като продуцент и сценарист реализира филмите „Стъклен дом“, „Отплата“, „Мисия Лондон“, „Под прикритие“ – първи сезон и др. Автор е на романите „Случаите на инспектор Тюхчев“, „Кб.Агенция Вила“, „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ и на преводите „Себастиян в съня“ от Георг Тракл, „Съчинения в проза“ от Хуго фон Хофманстал, „Съучастникът“ от Фридрих Дюренмант, „Хиперион“ от Фридрих Хьолдерлин.

На 27 март 2019 г. в Стара Загора Иво Милев представи новия си роман „Животът и смъртта на Людмила Живкова“, събитие от поредицата „Книга с автограф“, организирано от Библиотека „Родина“.

Господин Милев, какво Ви провокира, защо посегнахте към изследване на живота и дейността на Людмила Живкова, като й отдадохте много години в проучване и написване на роман с над 700 страници?

Да, с кратки прекъсвания, почти 10 години се занимавах с тази личност. Поводът беше решението на филмовата и телевизионна компания SIA, за проект за филм за „комунистическата принцеса“. От тогава започнах да се интересувам сериозно от нея. Искахме да направим нещо, което се отнася за български личности от най-новата ни история. Людмила е от малкото хора от модерната ни история, чиито живот е забележителен по много причини. Спряхме се на нея да направим филм или сериал.

Животът на Людмила е като Шекспирова драма. Тя е дъщеря на първия партиен и държавен ръководител на България, все едно на царя, т.е. тя е принцесата. През един момент от живота си претърпява трансформация, която обръща целия й начин на живот. Вместо да има всичко, да бъде посланик някъде и да си живее живота в партийните резиденции, тя изведнъж променя живота си и решава да изпълнява мисия, която е почти невъзможна. Това в крайна сметка води до нейната трагична гибел.

Каква е тази мисия?

Мисията й е цялостна промяна на статуквото. Откъсване на България от икономическата и културната зависимост от Съветския съюз. Особено важна за нея е културната независимост. От тук и амбицията й, да се откъснем от този геополитически и културен мастодонт, който е в близко съседство с нас. Заедно с това връщане на българските традиции от 20-те, 30-те и 40-те години на 20 век, които тогава просто избухват като шампанско. И разбира се икономическа реализация на страната, извън рамките на системата.

Важен ли е конфликтът между дъщеря и баща?

Да, и реално това прави драмата Шекспирова. Защото бащата, който обича безрезервно единствената си дъщеря и я подкрепя всецяло, в един момент трябва да избира между тази обич и властта. И той избира властта и своята раболепност пред съветските си патрони. Това реално е големият разрив, който според мене, води до смъртта на Людмила Живкова.

Как се домогнахте до обемна и точна информация?

Чрез архиви, които все още не са проучвани. Служебният архив на Людмила в Централния държавен архив, реално не е проучван все още. Всъщност аз първи го отварях в значителни негови части.

Спомням си, непосредствено след кончината на Людмила Живкова през 1981 г., на проведения конгрес на културата, на всички делегати ни бяха раздадени току що излезли събраните й съчинения в три тома, плюс четвърто томче с библиография. Какво друго документално има от нея?

Първо трябва да отбележа историческите й трудове. Те са много концептуирани. Първият е за Казанлъшката гробница, за траките, която е много съществена част от идеологията й. В последствие е Четвероевангелието, в което тя обръща особено внимание на исихазма, който е един от реперите в българската история. Планувала е да напише книга за богомилите, като следващ репер в българската история. Има и написана, но все още не публикувана книга, за Владимир Димитров – Майстора. Реално, това е пряко отношение към нейната идеология. Макар Майсторът да не е дъновист, той все пак отразява много от идеите на братството, което тя знае. Тези нейни монографични трудове са траки, богомили, не написана исихазъм, дъновизъм. Това са взаимно свързани учения. Самият Петър Дънов казва, че той е пряко следствие и продължение на орфизма и богомилството, на тези важни учения в България. Тя се изживява като следващо превъплъщение на тези традиции.

С какво са свързани нейните окултни интереси?

Според мене Дънов е в основата на всичките й окултни интереси. Самото учение на Дънов е теософско като основа. Основата на теософията пък е връзката на Изтока със Запада. Революцията, която прави през ХІХ век Елена Блавацка е именно това: да отвори Западния свят за традициите и културата на Изтока и да намери пресечната точка между начина на мислене на Изтока и Запада. Това продължава впоследствие при Рудоф Щайнер, Елена и Николай Рьорих и при гуруто Рубиндо, който е възпитаник изцяло в западна традиция. През 20-те години Рубиндо се връща в Индия и основава школа. Той е един от емблематичните мислители за Людмила Живкова. Неговата цел е точно свързването на Изтока и Запада. За нея България е точно фокусът, връзката между Изтока и Запада.

Случайна ли е или не връзката на Людмила с Ванга? И какво е влиянието на ясновидката върху нея?

Това е също част от Шекспировата драма. В една драма на гениалния Шекспир има всичко – шутове, поети, блюдолизци, издайници, клеветници, врачки. Не можеш да разсъждаваш за Людмила Живкова, ако няма един пророк, в случая Ванга – говоря чисто литературно.

Връзката с Ванга е от много по- рано, още от 60-те години. Запознава се с Ванга, когато е на 18 години. Запознава я нейният първи бъдещ съпруг. Ванга попада при него сякаш случайно и му казва прави каквото знаеш, но ми доведи едно момиче, с което ходиш. По това време Ванга търси подкрепа от всякъде. Тя е в неизгодно положение да упражнява дейност, която не е възприемана добре от властта. И тя намира такава подкрепа в Людмила. Връзката между двете става особено силна през 70-те години. Буквално Людмила изпълнява желания на Ванга по реставрация на манастири и църкви по цялото протежение на Струма, включително и Роженския манастир. Това се оказва част от програмата на Живкова за благоустрояване на този район – Благоевградско, Кюстендилско… Най-интересното е, че Людмила е правила записи на срещите си с Ванга, които, имам информация, че все още се пазят. И дано един ден излязат наяве, защото ще дадат допълнителна светлина и върху двете жени.

Кое е нещото, което при работата Ви върху книгата, буквално Ви разтърси и изуми?

Истината е, че много дребни неща преобърнаха цялата ми представа за Людмила Живкова. Например носенето от нея на тюрбан. Всички казват, че го носи след катастрофата, за да крие белезите. Това не е вярно. Тя слага тюрбан пет години по-рано. Става вегетарианка преди катастрофата.

Разбира се катастрофата през 1973 г. е изключително решаваща за нея. Но най-решаващото е не че се среща очи в очи със смъртта, а защото попада при лечителя Петър Димков, който я въвежда в учението на Бялото братство, в източните учения и на Рудолф Щайнер.

Големият проблем при Людмила е, че в един момент тя изневерява на идеите на марксизма-ленинизма, на комунистическата идеология и това категорично заявява и чрез изказванията си и чрез действията си. Така тя става много опасна за режима. Изуми ме именно парадоксът, че дъщерята на първия държавен и партиен ръководител на България се явява дисидент в България. Всички други предписани заслуги на хора, които в общи линии са проявявали слабост, а след това са си приписвали заслуги, са незначителни на фона на това, което тя прави – противопоставяне на режима. Тя действа със средствата на режима, но го прави, подкопавайки го, т.е. не с тази идеология и не с тези цели. Това наистина прави чест на тази жена . В смутно такова време, тя измива срама, който и досега носим, че няма дисидентство, че не сме се противопоставяли като цяло на този доста човеконенавистен режим. И пак парадокс – това идва от човек, който е плод на този режим. Тя организира грандиозни мероприятия каквито са Детската асамблея „Знаме на мира“, Програмата за естетическо възпитание, обектите които строи – например Бузлуджа, който Министерство на културата в един момент поема като собствен. Цялата вътрешна украса на този монумент е вдъхновена от нея. Нейното дълбоко убеждение е, че обществото може да се развива, ако се развива отделният индивид. Според нея всичко е въпрос на лично решение и избор да поемем път на самоусъвършенстване чрез творчество. Според нея творчеството е начин на живот, в отношението между хората, в семейството, в дома и т.н.

Всъщност кое или какво е водещото начало в живота на Людмила Живкова?

Това е съдбата на българския народ, мисията на България и нейната лична мисия в тези основополагащи цели. Всичките й учители – Димков, Николай Райнов, Дънов, Александър Фол са в обкръжението й и са нейни първи съветници. Те са категорични за великата мисия на Орфей и орфизма, който въвежда в тези земи идеята за безсмъртието на душата и за умиращите и раждащите се богове. В последствие те смятат, че орфизмът преминава и се развива в богомилството, според което светът е разделен на два враждуващи антипода. След това Дънов пренася тази философия като обща синтеза на примирение на човешката природа, която става космическа и оттук насетне те искат надграждане. Те смятат, че България е способна да излъчи ново духовно учение. И Людмила е убедена, че това е по силите й да го изпълни. Това нейно учение се основава на отговорността на индивида пред себе си и пред една божествена същност. Т.е. всеки трябва да се грижи за себе си, да се развива, да се самоусъвършенства чрез творчество, защото творчеството е единствената възможност на човек да се самоусъвършенства и да заживее щастливо в този свят на ограничения. По такъв начин да се създаде ново общество. Но обществото може да се обособи само чрез развити индивиди. Това е тяхната основна мисъл и идея. Това доста противоречи на комунистическия идеал за изграждане на ново общество, откъде произтича огромен конфликт.

Какво мислите за нейната загадъчна смърт?

Нейната смърт е навременна и напълно логична. Дали е плод на външно вмешателство или нещо друго – времето ще реши, но тя е навременна. Людмила Живкова няма как да продължи да прави това, което е започнала, след големия конфликт между властолюбието на Тодор Живков и идеологията й. В крайна сметка, бащата предава дъщеря си. Това става около 1979 г., когато цялата ситуация на социалистическия блок се променя коренно. Людмила е плод на разведряването на брежневото време на застоя, но и на разведряване между двата блока. През 1975 г. е Хелзинкската конференция, която е върхът на международната дейност на Брежнев. Тя е плод на това време и изцяло го следва: отварянето на България към Запад, идването на Запада тук и тя го използва много умело, за да наложи идеите си за бъдещето на България. Но през 1979 г., когато Брежнев е политически и физически труп, новият човек Андропов, шефът на КГБ, изплува на сцената. Той е една изключително мрачна фигура. Озлоблението между двата блока става драматично. Полша отново е разбунена. Чехия и Унгария са на ръба. Започват движения, които стават почти необратими. Румъния не се подлага на диктата на Съветския съюз. България остава единствения остров на стабилност в социалистическия лагер. И ако тук нещата са разбунени, това значи край на системата. Затова е много важно след 1979 г. Людмила Живкова да не продължи това, което е започнала. . Това е дълъг процес. През него, със знанието на баща й, се отказват публични изяви, изказвания, участия на форуми и т.н., което тя възприема много болезнено и лично, докато се стига до окончателния разрив с баща й след ХІІ конгрес на БКП през м. май 1981 г. Тя се надява след този конгрес да излезе още в йерархията нагоре, заедно със своите хора, които я подкрепят, включително Богомил Райнов, Светлин Русев, Александър Фол и др. личности от екипа й. Това не се случва. Тогава, под давление на ЦК на КПСС, за министър-председател е назначен човек, който почти не знае български език – Гриша Филипов. Тогава настъпва и прословутият разрив с баща й. Като логичен завършек е нейната смърт. Дали е плод на външно вмешателство или нещо друго е отделен въпрос. Людмила Живкова няма как да продължи да прави това, което е започнала.

Смъртта й през 1981 г. е загадка и трябва да остане загадка. Има такива факти и събития за личности, които остават завинаги загадка. Каквото и да се открие за тях, както пирамидите, винаги ще остане загадка за какво служат. Така и смъртта на Людмила Живкова ще остане винаги загадка, независимо какви нови открития ще последват.

А има ли нови открития?

Не, няма, защото всички важни документи по този казус не са в България. Когато се разсекретят, ако изобщо това стане, документите в Държавния архив на Русия, може би ще научим повече.

Казвате, че почти 10 години се занимавате със случая Людмила Живкова. Как можете да я охарактеризирате?

Като човек е самотна и нещастна. Като обществено въплъщение е фанатизиран проповедник. Не знаем много за нея, защото идеите й не са очевидни. Почти няма от нещата, които тя е казала, да се виждат сами по себе си, особено в контекста на комунистическото общество. Трябва да знаеш какво тя има предвид, когато говори определени неща. А това можеш да разбереш, когато наистина проучиш целия свод от теософски и езотерични знания и въобще тази традиция. Тогава може би ще ти просветне какво Людмила има предвид и какви са намеренията й.

Като какъв вид художествено произведение определяте книгата си „Животът и смъртта на Людмила Живкова“?

Това е есеистична биография, построена на множество документални факти, каквито за жалост липсват в българската литература. Смятам, че са изключително необходими за историческото и националното ни познание.

Какво става с филма за Людмила, ще го има ли?

Надявам се – да!

Иво Милев