Мария Лалева: Да благословиш предателя си е жест към собствената ти душа. Книгата й „Благословете Юда“ излиза на 18 март тази година

За нея може да се каже, че е нашият Зевс Гръмовержец – Олимпиецът, който мята мълнии върху душевно босите и събужда онези, които живеят в просъница. Мария Лалева е онова нововъведение в съвременната българска литература, което ни кара не да слушаме, а да виждаме поезията и романистиката й. И затова е обичана авторка.

След „Личен архив“ и „Не съм ви ближна“ при почитателите на поезията от висока класа идва книгата Ви „Благословете Юда“. В нея сте отново себе си, което Ви поставя много близо до другите. Затова ли не играете двойни игри с думите?

Двойната игра е тактика на манипулатора, на подлеца най-вече. Не всеки подлец е страхливец, но страховете много често превръщат слабия човек в подлец. И от подлеца, и от страхливеца, и от манипулатора не можеш да очакваш едно-единствено нещо – истината. А думите са ни дадени, за да я изричаме. Те са изразното средство на нашата същност. Ако си се отказал да играеш двойна игра със себе си, няма да я играеш и с другите. Нашите думи са нашата енергия, която изпращаме към останалите. Ако в тях има истина и честност, хората ги припознават и се получава близост.

Кой е отговорът Ви на въпроса защо да благославяме Юда, „който познава прегръдката по братски преди ножа“?

Юда в стихосбирката е символ. Не толкова библейският персонаж. Да благословиш предателя си е израз на духовно и личностно израстване. Това е пътят на големия осъзнат човек, който се е отказал да съди, да изпълнява присъдата, който се е научил да прощава не само на думи. Да благословиш предателя си е жест към собствената ти душа. Мост, по който да преминеш над болката, раната, обвинението, самосъжалението и обидата след предателството. Да благословиш предателя е да дадеш свобода на себе си, да се самоизлекуваш и от него, и от раната, която ти е нанесъл. Предателят е вид палач. В „Живот в скалите“ един от героите ми казва, че палачът се страхува само от едно – от прошката ти. Всеки палач заслужава да му покажеш, че си по-голям от него именно с прошка и с любов. А дали ще порасне след твоята прошка е негов избор. Ти си показал на света кой си със своя избор.

Поезията Ви не се чете „на парче“ – върху читателя оказва натиск цялостният й масив. Към какво е предизвикателство словото Ви?

Аз приемам всяка творба – моя или чужда, като покана, не като предизвикателство. В предизвикателството има агресия, провокация, а в поканата – любов и добронамереност. Всяко стихотворение, разказ, роман, филм е покана за разговор от страна на автора към читателя и зрителя. Хората понякога са плахи да изрекат емоциите си. Мисията на автора е да ги покани да го направят чрез това, което създава. Изкуството е призвано да докосва душата. И най-красиво подредените думи и кадри не струват нищо, ако са засегнали само ума.

„Благословен да бъде нараняващият“ е от стихотворението „По стълбата“. Това „друг“ език към перипетиите на душата ли е?

Това е просто темата за предателството в развитие. Вървим с натрупване към кулминационната точка – да благословим Юда, защото нашият избор е да бъдем по-големи от собственото си вчера. Вчера може да сме били гневни и отмъстителни, спекулиращи с раните си, манипулиращи с болките си от Юда, но днес го благославяме. И така даваме свобода и на себе си, и на него. Когато благословиш наранилия, предалия те, му даваш свобода на избор да продължи да бъде същият или да израсне. Наказанието, осъждането, омразата не са превърнали никого в добър човек.

„На колко клавдиевци театъра простих“ („По пътя“)… Колко често се е случвало да се отвращавате, а после да прощавате на подобни „знатнопроизхождащи“?

Клавдий също е нарицателно в поезията ми. Така наричам хората, които се опитват да играят трогателно глуповати образи, за да оцелеят или „минат метър“, или с осъзнатата цел да бъдат нарочно подценени. И така да си дадат възможността да хитруват, подвеждат и манипулират. Да играеш съзнателно Клавдий е страх да покажеш истинското си лице. Маските са за сваляне. А страховете – за преборване.

„Короната ме стяга“… Според Вас, заради каква орис ние, българите, продължаваме да бъдем заблудени за охлузената същност на държавата, в която е Отечеството ни?

Ние, българите, сме заблудени единствено от собствения си избор да не се обичаме един друг. И да се вторачваме в различията си, в миналото си, във въображемите врагове. Ние просто не се обичаме. От нелюбов боледуваме. Не е орис. Избор е.

Романът Ви „Живот в скалите“ държи първото място в класацията на най-продаваните книги. Ще има ли „утре“ за нов роман?

Не знам. Трябва сърцето да го извика, да го покани. Иначе думите не идват. Така е и за всичко, което е в живота ни – не го ли е извикало сърцето с любов, ще пееш и живееш фалшиво. А Вселената и съдбата имат доста добър слух.

Интервю на Димка Кабаиванова

Снимки: Васил Къркеланов