„Цигуларката на Бога“ гостува в Стара Загора – Доротея Тончева пред Долап.бг

Нашумелият интелектуален моноспектакъл „Цигуларката на Бога“ от Стефан Цанев в изпълнение на Доротея Тончева, гостува и в Стара Загора.  Това е история за драматичната съдба на цигуларка със световна слава, за стремежа на човека на изкуството към съвършенство, към приближаването до Бога и жертвата, която трябва да понесе за постигането на това съвършенство. Всъщност, това не е пиеса за портрета на цигуларката, а за онези истини в живота и в изкуството, които носим в себе си, които ни изгарят, и които все не можем да изтръгнем от душата си.

Цигуларката на Бога се изправя пред един мълчалив художник, който я рисува, а пък тя иска да му разкаже за всичко, което се е случило с нея, за славата и разочарованията, за любовта и раздялата и накрая за тишината, обгърнала живота й, когато вече не е на върха.

Голямата театрална и филмова актриса Доротея Тончева даде единствено интервю за читателите на dolap.bg, за което още веднъж й поднасяме благодарностите си.

Госпожо Тончева, благодаря Ви, че и старозагорската публика ще направите съпричастна с Вашето високо изкуство.

Ние затова живеем и работим, за да можем да ви радваме. И по някакъв начин да усетим вашата любов.

Често ли я усещате зрителската любов?

Често разбира се, ако добре си вършим работата. Защото всяко нещо би трябвало да се отплаща. И любовта си има цена. Цената е да не си изневеряваме един на друг – първо и да бъдем честни в отношенията си.

За какво иде реч в „Цигуларката на Бога“?

Това не е спектакъл, който може да се разказва. Това е спектакъл за душевността на всички, които се занимават с изкуство. Каква е цената на хората, които се обричат на това безсмислено, велико и страшно нещо, наречено изкуство, в каквато и форма да е то: дали ще бъде театър, музика, поезия, живопис и пр. Важното е да се отдадеш на такова нещо.

Каква е цената?

Цената е безумна. Цената е отричане от всичко свое, човешко, за да се посветиш на нещо, без което не можеш да дишаш, не можеш да живееш. Без много неща може да се живее, но когато Господ те е надарил с нещо, което другите не притежават, ти си длъжен да се отдадеш на това, за което имаш призвание. И това е темата, с която се занимава този спектакъл. И понеже и авторът Стефан Цанев и аз, заставайки зад него, също имаме опит, обединихме усилията си, за да направим тази изповед в нашия живот.

Всъщност Вашата театрална двойка – Вие и съпругът Ви Стефан Цанев споделяте натрупаните истини за изкуството през годините. Така ли?

Истините са вътре в спектакъла. Те не са само наши. В текста присъстват и мненията на много наши приятели, колеги, художници, поети, артисти. Това е изповед на хората, които се занимават с тази безумно сложна материя, наречена изкуство.

Спектакълът в никакъв случай не е лесен. Когато го правехме, всеки имаше вътрешния страх, че може би няма да бъде консумативен, че няма да се разбере от публиката. Защото това не е атрактивен спектакъл. Стефан Цанев нарече пиесата театрална поема, а режисьорът прегърна това определение и остана предан към тази форма на изява. Едно е да направиш едно консумативно произведение със сюжетна линия – едните герои отиват там, другите – тук, друго е да направиш изповед, в която има всичко.

Кои са любимите Ви реплики от „Цигуларката на Бога“?

Любимите ми реплики отпаднаха от спектакъла. Оказа  се, че авторът е прекалил с времетраенето и той стана много по-дълъг, от колкото публиката можеше да понесе. Трябваше да се съкрати. И с цената на много компромиси и недоразумения, посъкратихме малко. Ще влязат в друг спектакъл, предполагам.

Доколко Стефан Цанев, когато е писал пиесата, е имал предвид лично Вас като актриса, жена, човек? Според Вас, колко се препокривате с героинята си?

Тази пиеса е писана за мен. Това наистина е събирателен образ, но въпреки всичко на много места, аз чувам собствената си звукова  фонограма, това което сме си говорили, което сме си споделяли. Навсякъде заявявам, че това е моята пиеса. Затова поне известно време няма да я дам на никого. Защото, когато човек има подарък, да кажем визонено палто, той не го преотстъпва на всеки. Така че докато не се наиграя в тази постановка, аз не я давам на друг. Обадиха се няколко колежки, но аз имам принципи, имам си характер в тази посока.

Какво е повече от четири десетилетия да сте съпруга на големия драматург и поет Стефан Цанев?

Това е както всяко друго семейство. Всеки застава зад партньора си, стига да го обича. Няма значение кой е –  творец, чиновник, работник, достатъчно е да си честен във взаимоотношенията си с партньора си. Така че мен никога не ме е вълнувало, дали той е творец, а аз не съм творец. И какво съм аз. И понеже ние винаги сме се разбирали много добре, нашето съвместно съжителство винаги е минавало през призмата на смеха, на удоволствието, на радостта. Никога не е имало напрежение, натоварване. С глупости не сме се занимавали. Така сме си отгледали и децата. Били сме много щастливи хора.

Вие сте актриса с голямо име. Колко са ролите Ви в киното и театъра?

Не съм ги броила. Това е професията ми. С това си изкарвам хляба. Друго не мога да правя. Това, което мога да правя, искам да бъде добро, да радва хората и да си изпълнявам мисията в живота. Като се завивам нощем под юрганчето, да бъда щастлива, че съм изиграла едно добро представление за едни добри хора и че това е моята публика. Така че няма нищо странно и особено.

Госпожо Тончева, вие не сте в първа младост, но как поддържате тази виталност и фигура?

Това не биваше да казвате! Никога не си признавам в каква младост съм. В златна младост съм сигурно… Хората, които се занимават с изкуство, са лудички. Няма нормални хора, които да се занимават с такава работа. Трябва да си малко шантав. И затова ние изглеждаме така. Защото непрекъснато спираме за малко, оглеждаме се, поемаме въздух и се втурваме отново. Мислите ли, че е толкова лесно да обикаляш България на тези години? Естествено е, че се задъхвам. Като бях млада, въобще не ме интересуваше в кой край на България ще бъда завеяна от вятъра. Сега само като погледна километрите си казвам: “Боже, колко е далече?!“ Далече, далече, но докато мога – движа!

Какво ще пожелаете на публиката, която Ви обича?

Да идва да гледа театър!

Росица Ранчева