Журналистът Георги Тошев пред dolap.bg: ”Невена Коканова – жената с тайни“

Георги Тошев е журналист и телевизионен продуцент. Роден е на 2 март 1969 г. в София. Започва кариерата като пишещ журналист във вестниците „168 часа“, после „24 часа“, „Континент“; Сред основателите е на вестник „Дневник“. По-късно през годините е работил в много списания „ЛИК“, „Едно“, главен редактор е на „Макс“. Дълги години е в БНТ и вече 20 г. – в БТВ. Има няколко силни авторски проекти – „Другата България“, който издържа много години, „Непознатите“, който през есента на 2019 г. ще навърши 10 г., „Преди обед“, „Като на кино“, което е единственото предаване в национален ефир всяка събота в 12:30 ч. по БТВ -Синема и др. Среща се със студенти от Софийски университет и от Икономическия по телевизионно продуценство.

Автор е на документални филми за големите оперни певици Соня Йончева, Анжела Георгио и др. След дни заминава за Москва, където в Третяковската галерия ще представи филма си за Емил Чакъров по повод неговата 70-годишнина. Пътят му ще продължи до Петербург във Филхармонията, където помнят големия български диригент. Автор е на книгите „Невена Коканова. Коя съм аз“, „АББА- Любов, триумф, раздели“, „Катя Паскалева. Жената в мен“, „Стефан Данаилов. Романът на моя живот“, „Мамма мiа! Филмът. АББА. Продължението“, „Наум Шопов. Личен разговор. Бележки от един живот“, Невена Коканова. Години любов“.

На 12 февруари 2019 г. в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески” – Стара Загора Георги Тошев представи новата си книга „Години любов“ и новия си документален филм „Невена Коканова. Пътуване“ по случай 80-годишнината от рождението й. Събитията са част от Националното турне „Години любов“. Организатори са Книгомания. Бг, Регионална библиотека „Захарий Княжески“ и Библиотека „Родина“ Стара Загора, със съдействието на Община Стара Загора.

Господин Тошев, кога започна любовта Ви към голямата Невена Коканова?

Започна много отдавна. Бях млад журналист. Когато човек е млад е доста безразсъден. Исках да стартирам в кариерата с някои от идолите ми. Невена безспорно си остава една от актрисите, които най-много съм харесвал, най-много съм ценял и обичал. С много връзки успях да проникна в Сатиричния театър и да стигна до гримьорната й. Тя каза: „Нека да дойде!“

Беше в началото на 80-те години, преди промените. Пристъпих с букетче карамфили, защото по това време други цветя не се продаваха. Първата ни среща стана в гримьорната на Сатирата. Явих се с ужасно неподготвени въпроси. Тогава разбрах, че за журналистиката не е необходимо чак толкова много да си чел. Много е важно, особено в жанра „интервю“ да знаеш в каква посока искаш да поведеш човека, който ти е интересен.

Така или иначе се отзовах срещу нея- абсолютно изпотен, припотен, смутен…Просто не можех да откъсна очи от нея. Отвъд физическата видима красота, тя притежава цялата харизма на света и това много особено женско меко излъчване, с известната доза дистанция. Но най-важното, което мога да кажа е, че това е един от редките случаи в живота ми, в които толкова категорично се чувствах допуснат. А когато си млад, да получиш този кредит на доверие е нещо, което човек не може да не запомни. Затова се старая с моите студенти и колегите, с които работя, екипите, които управлявам, особено на младите талантливи хора, при всичките несъвършенства на младостта и грешки, да им давам доверие, защото знам колко важно е било за мене.

Така влюбването стана още по-голямо. Намерихме много общи теми, извън доста посредственото ми интервю с нея. Така постепенно, от време на време, с Невена се виждахме, говорехме си за кино, за театър, за литература. По-късно станах приятел с дъщеря й Теодора, която горе долу е на моите години.

Така Невена стана част от моя живот. Няма да забравя, че бях в казармата в Казанлък. Тя беше на гастрол там. С Ямболския театър играеха „Дългият път на деня към нощта“ от О‘Нил. Когато разбрах, обадих се в Читалище „Искра“. Невена беше на сцената и уточняваха мизансцена. Каза ми: “Довечера си с мене! Ако трябва ще отида в казармата в поделението и ще поискам разрешение…!“

Казах й: Не, Не! Как Невена Коканова ще иска разрешение?!

Покани ме след представлението да остана с артистите и да бъда с нея… Общо взето тя оцени интереса ми към театъра и киното, любопитството ми към света на артиста, на изкуството. Някак си това ни сближи.

Не мога да кажа, че съм й бил много близък приятел. Особено, когато човек вече го няма, много хора си преписват такива взаимоотношения, но бях допуснат и високо го оценявам. Това е един от големите жестове на приемане, който съм получил от човек с такъв мащаб на артистична и човешка природа, какъвто е мащабът на Коканова.

Кога написахте първата книга за нея?

Нормално беше преди 10 години да напиша първата книга за нея по повод 70-годишнината й, защото дълго време не можех да се събера, за да го направя. Много исках да снимам документален филм за нея, докато все още беше жива, но за съжаление не можах да намеря пари и никой не ме подкрепи.

Преди 10 години направих филм. Раде Маркович беше още жив. Срещнах се с него. Срещнах се с много хора, които са били част от обкръжението й. И Невена присъства в този романтичен филм „Аз коя съм“ по интересен начин – чрез гласа й и чрез откъсите от филми.

Сега, когато мислех за 80-годишнината й се чудех как да продължа този опит и как да го дообогатя, защото стъпвах върху всичко, което съм правил преди 10 години. Беше труден и изследователски път и процес за мене самия. Получих огромната подкрепа на дъщеря й Теодора Шарланджиева, която за първи път отвори архива на майка си. Това е много мъчителен процес. Част от фотографиите, които са в изложбата и особено в книгата, е безценно допускане до най- личните, най-съкровените моменти от живота на Невена. Има неща, за които малко се знае. Бил съм в село Иглика (Чомаците) в Габровския балкан, където Невена имаше една каменна къща, в която живееше. Там беше намерила своя пристан, когато не беше достатъчно търсена от киното и театъра, когато беше позабравена в определени моменти. Беше много добре сред природата, с малкото съселяни, които бяха останали. Там, в края на живота й, съм виждал Невена, която гореше своя архив. В първия момент бях много шокиран. Разбира се, не я оправдавам… Но пък кой съм аз да раздавам присъди? Не я разбирах, защо гори своя личен архив. Предполагам, че са били лични писма, фотографии, статии от вестници, които е смятала за ненужно да остават. Така или иначе, това е нейният избор. За новата си книга и филм, това което можех да направя е да дообогатя фактите. Така попаднах на много стара касета, на която е записано моето интервю с нея. Оказва се, че то е въобще последното. Помествам го в книгата, без да го редактирам.

Тя знаеше ли, че е болна?

Тя знаеше и всички ние знаехме, но никога не говорехме да това. Сета, сваляйки интервюто от касетка, то звучи много пророчески. Когато Невена си отива от този свят, е била много млада, едва на 61 години. Всъщност големият проблем е, че без да говорим за болестта, зачекваме темата за смъртта. Сега, когато пишех книгата, тъй като исках това интервю да остане много документално, много сурово, такова каквото е, темата за смъртта присъства по пророчески начин. Още повече си мисля, че освен всичко друго, Невена е голям мъдрец. Тя се отнасяше и към живота и към смъртта, към болестта, към разочарованията, към болката и радостта, по много философски начин.

Невена си отиде от този свят много достойно. Тя не ни занимаваше с фундаменталния проблем за живота. Не зная каква сила човек трябва да притежава, за да може така да си тръгне.

Невена е трайна любов.

Направих и втори филм, който изцяло е с документални кадри. Оказа се много труден филм, защото разбрах, че в България липсата на памет е и в архивите. Намерих кадри, които буквално са унищожени. Ние сме положили огромни усилия те да съществуват по някакъв начин. Някъде бяха изрязани, друг път бяха изгорени. Колегите и аз сме слепвали кадър по кадър, защото исках този филм, 10 години по-късно, да се появи на бял свят. И той да бъде съвършено различен от първия. Да носи духа на 60-те и 70-те години на 20 век, които са най-силните години в живота и кариерата на Невена. И да ни я покаже такава, каквато не си я спомняме вече. Извън ролите й в киното. Има много документални и уникални кадри. Единствените кадри съхранени със съпруга й Любомир Шарланджиев. Има кадри, които не са показвани. Едни от тях са през 60-те години, как прави интервю с Емилиян Станев след „Крадецът на праскови“.

Смятам, че това е много важен документ за времето. Убеден съм, че приемствеността, паметта са много голяма тема на обществото, не само на изкуството – да си спомняш, да разказваш, да предаваш, да се връщаш назад, да стъпваш на нещо в миналото, за да се чувстваш по-уверен в настоящето и да правиш планове за бъдещето. Този филм е едно пътуване из съхранените документи за онова време, в което Невена е била Невена Коканова. Такава, каквато бих искал да я запомним всички.

На какво Ви научи Невена?

Научи ме на нещо много ценно: Каквото и да ти се случи в живота или с каквото се занимаваш, трябва да излизаш и да преминаваш с достойнство. Много е трудно, особено във времето, в което живеем. Да запазиш емоцията си жива, а в същото време да можеш да устояваш на всички удари на живота, на несправедливости, да не се озлобяваш, да не мрънкаш, да не са ти виновни другите за собствените ти неуспехи. Много деликатно равновесие е това да го постигнеш. И аз виждам колко трудно е всичко. Тя никога не говореше за тези истини, но като цяло усещането ми, докосването ми до нея беше това достойнство, което тази велика жена отнесе със себе си. Някак си без да го натрапва. Дори оттеглянето й в старата каменна къща, която тя възстанови и превърна в свой дом. Там живееше с майка си. Там погреба майка си, която е с австрийска аристократична кръв. Там продължаваме да се събираме приятелите й в много тесен кръг всяко лято, за да си спомним за Невена. Там винаги е дъщеря й Тейка и внукът Калоян, който не дочака.

Да се отнасяш и да преминаваш с достойнство в собствения си живот е много голям урок, който получих от Невена. Разбира се, по някакъв начин това са ми предали и моите родители, но при Невена, защото е много публична, много ярка личност, това винаги е по-трудно. Моите родители са много достойни хора, но някак си в скромността на техния живот, това не може да бъде така видимо. Но когато имаш популярна актриса, първата дама на българското кино, това много трудно се удържа през годините. Опитът, който Невена имаше с преодоляване на всички тези препятствия по пътя, за които и в книгата става въпрос, показва че животът й никак не е бил лесен. Това беше фасадата на един нелек , но много достоен живот.

Как с едно изречение можете да определите Невена?

Невена – жената с тайни! И много ми харесва, защото само човек, който носи тайни ще бъде интересен винаги на всички.

Росица Ранчева