За Албания с любов

29.01.201912.04.2019 Долап.бг

Това беше заглавието на един от започнатите от мен разкази за тази страна и за нейните хора. От първите ми написани думи с това заглавие за онова, което сега съм решил да разкажа мина доста време. Няколко започнати и недовършени разказа. Този обаче ще го довърша. Заради това, което дължа на тези хора, на това място и на тази страна. Заради това, което извикват в мен. Заради този, в който ме превръщат. Заради това, което ми дават без да съм го поискал – от сърце, защото те просто са такива и други не могат да бъдат.

…

Пристигам на поредното си подводнориболовно пътешествие в Ксамил. На 26.12.2018г. към 16.30 часа българско време. Тук сега е 15.30 часа. Улето остана в България макар, че плановете бяха да дойдем заедно. Но плановете са за това – да се коригират, но да се изпълняват. Искам да използвам максимално почивните дни около Коледа и Нова Година, за да бъда там, където ми е хубаво, където се зареждам и където чувствам, че съм жив и ми се иска приказката да не свършва.

…

Подводният риболов е страст, която могат да разберат само тези, които го практикуват. Това е една целувка с морето, едно потъване в един друг свят. Света на тишината, на рибите и красотата. Можеш да се гмуркаш всеки ден на едно и също място. И всеки път ще бъде различно.

Та аз пристигам сам. Както се казва – и сам войнът е харпунджия. Майтапът си е майтап, но истината е, че когато си сам, сетивата ти са отворени максимално към света и приемаш нещата по друг начин. Всъщност в гмуркането човек винаги е сам, както и в живота. В определен аспект. Всъщност животът не е нищо друго освен твоето едно ,,гмуркане ” в него. И всъщност ти никога не си сам. Дори когато си мислиш, че си сам, НЯКОЙ те гледа, мисли за теб и те пази.

Моите срещи с Албания и с Ксамил са една мечтана, сънувана и наяве преживяна приказка. Още първия път тези хора и това място така се настаниха в сърцето ми, че…Първото впечатление винаги е най-истинско и почти никога не лъже.

…

Първия ден реших да проверявам местата, които са давали къде по-малко, къде повече риба, макар, че не очаквах кой знае какви изненади. Един албански пич ми беше показал снимка на добра риба, ударена от него около островчетата на Ксамил през февруари.

Влизам за сефте. Водата е добра – 17-18 градуса по Целзий. Навън е с 2 градуса по-хладно. Само дето теченията и реките от брега не се съобразяват много с тази средна температура на морската вода. Да не кажа – понякога никак.

Нищо около островчетата. Само дребосъци. Ято малки рибки минава покрай мен на висока скорост, преследвано от две малки туни от по 600-700 гр., но няма никакво време за стрелба. Минават като светкавици.

Тук няма никой. Отивам другаде.

Набутах се в Бутринт, соленото езеро на края на Ксамил, носещо името на античния град от древността, включен през 1992г. от Юнеско в списъка за световно наследство. Езерото Бутринт е със солени води, поради изкопания през 1958г. канал Вивари, свързващ го с Йонийско море. Езерото е местообитание на различни видове птици и риба. Бутринт е естествено местообитание и на морската мида, която се развива отлично в него. Отличните условия за развитие са довели до създаването на многобройни ферми за миди, гледането на които виждам, че е сериозен поминък за населението на Ксамил. Лятото мидите се предлагат в заведенията на градчето и са изключително вкусни. На брега на Бутринт открихме преди година самобитен миден ресторант, предлагащ приготвени по различен начин миди – много, много вкусни.

Прави ми впечатление малката големина на мидите, от които излиза много по-голяма ядка, отколкото при същата големина на черноморската мида. От видовете, които обитават Бутринт за нас особен интерес представляват рибите. През топлите месеци на годината водите му са пълни с платерина, риба от семейство кефалови, заради богатата тогава хранителна база. Платерината пък е богата хранителна база за хищници – лавраци, лефери, ципура, баракуди. Точно последите споменати хищници разпалват въображението на рибарите с въдици и на ловците с харпуни.

Моите познати, жените, които гледат мидите на брега сега ме поздравяват малко хладно. Досега винаги са го правили с ентусиазъм. Какво ли си викат – ,,Тоя пак ли е тука? Няма ли си работа, че пак е тук?”

Не съм идвал и да не ги заваря на брега. Невероятни жени. За тях сякаш няма празници, съботи и недели. Постоянно работят.

Водата в езерото – лед. И пълно мъртвило. Няма жива душа. Иначе сега е много по-прозрачна от май месец и с отлична видимост. С прекалени усилия си наложих да стигна до камъка с мидите на около 200-300 м нагоре по брега. Поне малко миди да събера. Нищо и на камъка. С мъка откъснах десетина и дадох газ назад. В тази студена вода и неопренът взе да дава заето. Май е друго. Май и септември тук кипи от живот. Езерото ври от платерина, вероятно защото е пълно с храна.

Ето как се излиза от Бутринт през май.

Сега обаче няма и папер от риба. Факта, че по това време в езерото няма никой го установявам за втори път, но бях длъжен да проверя. Трети път няма да има.

Това, което беше важно за мен, дали е отворен достъпът до брега на морето откъм страната на ,,Пема е тад ” – един от прекрасните плажове на Ксамил, също успях да го установя днес. Не беше.Така и очаквах. Ще ми се налага да действам по плана за десант на брега, за което съм подготвен. Проиграл съм ситуацията вече. Екипиран съм с колелото си, което ме пренася през баирите много по-бързо до морето отколкото един пеши ход, абсолютно немислим в дадената ситуация. Разстоянието е голямо, товарът също. Проблемът е, че пътят е неравен, изкопан от водата и осеян с остри камъни, които много лесно пукат гумите.

После при изкачването си нагоре вечер в тъмнината, в студения вятър, бутайки с доста сериозно усилие колелото по баира, с тежкия сак на рамо, който се впива в раменете ти, почти всеки път съм се питал – дали друг би го направил дори веднъж.

Колелото ми спестяваше стотици метри, които трябваше да вървя пеша надолу, но после изкачването си беше яко стискане на зъби. За мен обаче всичко си струваше усилията. В морето, около устието на канала, свързващ езерото Бутринт с него, очаквах да открия лавраци и лефери. На лавраците им беше времето. Може би щеше да има и лефери. Бях ги виждал вече май и септември. И не само ги бях виждал.

Пристигнал съм долу и с огромно нетърпение и вълнение се потапям във водата. Още при достигането на първите камъни, след няколко минутно изчакване, пред мен се появява силуетът на хубава риба, плуваща ниско до дъното. Изчаквам я да подмине големия камък отпреде ми за да не ударя стрелата в него и дърпам спусъка. На въжето на стрелата остава прекрасен лаврак. Виж ти. ,,Нашите хора” са тук. Закачам рибата на кокана и внимателно продължавам напред. Ще прибера още два лаврака докато изляза от водата след внимателно дебнене и търпеливо изчакване. Каква изненада, лавраците са тук! Сега обаче бързо се стъмнява. Час след влизането ми във водата, навън вече е тъмно. Сега ме чака катерене нагоре с колелото и тежкия сак с харпуните, буя и рибата, но тия неща не ги забелязвам. Пущам челника и потеглям нагоре. Забравил съм си обаче сухите ръкавици в колата и много скоро ръцете ми започват да мръзнат сериозно. Вечер си става студено. Духва вятър и се усеща дъхът на планината. Все пак е краят на декември преди Нова Година. През деня обаче все едно си в рая. Не намирам голяма разлика в пейзажа около Ксамил през май и сега.

Влиянието на морето е огромно. През деня, около обяд, температурата на въздуха е 15-17 градуса по Целзий. На завет и на слънце обаче съм сигурен, че е най-малко 22-23 градуса. На водата в морето е 17.5 градуса по Целзий сега, по данни на сайт за температура на водата на о-в Корфу. Теченията обаче, които в участъка между Корфу и албанския бряг са доста, доста силни, носят със себе си сериозно студени водни маси. Явно има и много силно участие на водни маси от канала на езерото Бутринт, където опитах доброволно леденостудената вода. При студа обаче, който в момента е в България и при който тръгнах насам, тук ми се струва, че съм буквално в рая. Е, не е като например по това време в Египет – около 23 градуса и на въздуха, и на водата. Но Египет е къде, къде по-далечна и скъпа дестинация. От подводноприключенска гледна точка говоря. Освен това там подводният риболов е забранен. Красотата на подводния свят в Червено море обаче те кара да забравиш за всякакъв подводен риболов. Това, което може да се види в топлите води на Червено море е несравнимо с каквото и да било. Там са дворци и градини от корали, които се сменят на всеки метър пред погледа ти. Там е феерия от риби, цветове и багри. Усещането от директния контакт със света на Червено море е в пъти по-силно от усещането да го гледаш на филм по телевизията. Може би едно от нещата, които си заслужава непременно да направиш в този свой живот на Земята е да се потопиш в света на Червено море. Това е друга вселена. Целият подводен свят е една друга вселена. Всяка една рутинна екскурзия до Египет предлага или може да предложи на всеки един човек, срещу минимално заплащане, докосване до подводния свят на Червено море, който е просто неописуемо красив.

…

Дал съм си време на другия ден да отскоча до Саранда. Винаги с огромно удоволствие пътувам този път от няколко километра. Пътят се вие отначало около морето.

После влиза в спущащите се към морето склонове на планината и тръгва по левия бряг на езерото Бутринт. Гледката от пътя към езерото и към планините отсреща ме кара да свалям десния прозорец в движение и да снимам, да снимам… Виждал съм тази гледка много пъти досега. И винаги е нова и винаги ме вкарва в екстаз. На влизане в Саранда отляво са гигантски алоета, цветовете на които сега приличат на гора.

Краят на декември е. В Саранда цветята и палмите цъфтят.

Този град не познава зимата. Пътят през Гърция насам минава през обширни полета с портокалови и мандаринови дръвчета. Гледка, която е обичайна за хората тук, но мен ме впечатляват силно обилно обсипаните с плод дръвчета. Портокалови и мандаринови дръвчета се използват и за озеленяване и декор на паркове, сгради, места за отдих. Безкрайно радваща окото гледка на обсипано с плод портокалово дръвче.

Саранда е невероятно красив град. Един от най-красивите, които съм виждал. Този град те зарежда с любов, със спокойствие и с хармония. Може би и хората му го правят толкова прекрасен. Спокойни, тихи, внимателни и излъчващи хармония хора. Говорят тихо, усмихват се при среща, поздравяват се с прегръдка. Смеят се искрено и заразяващо. Семейства, които се разхождат по брега на морето, млади момичета и момчета, излъчващи скромност и спокойствие. Не знам коя е причината за тази хармония в тези хора. Може би морето им е предало своята…Щом и мен ме изпълва с такава… Но море има и в Гърция. А там хората са други. Нямат нищо общо с тези, които срещам тук. Въпреки, че и в Гърция познавам невероятни хора. Като цяло обаче няма как да ги сравнявам.

В Саранда не личи, че е зима. Слънцето грее и дарява с любов топлината си на всяко живо същество, което в момента му се радва.

Разходката ми в Саранда по крайбрежната алея може да продължи с часове. С часове мога да стоя и да гледам морето. Усещането е същото е като на брега на нашето прекрасно Черно море. В морето навсякъде има някаква магия. И особено, когато тръпнеш от очакването да се потопиш във водите му.

На пристанището двама рибари са акостирали лодките си и са изложили на показ уловената риба.

Рибките, които виждам тук, са значително по-малки от тия, които вадим с Пецата, но да са станали харпунджии, а не рибари. Грешката си е тяхна. В мрежата на единия се е оказала малка туна- около половин килограм. Явно е имала лошия шанс да преследва ятото на останалите, хванати риби в лодката в момента, в който ги е застигнала мрежата.

Едно от нещата, които ти правят много силно впечатление тук са децата и отношението към тях. Имам чувството, че децата тук са най-щастливите и най-обичаните на света. Не видях дете, дърпано нанякъде за ръката. Една нация се познава по отношението си към децата. Бащи, водещи дечицата за ръката, внимателно и спокойно изчакващи ги да си покарат количките, преди да продължат напред. Не видях някой да се кара на дете, да проявява нетърпение, че е с него. Напротив – сякаш младите бащи и майки осъзнаваха пределно ясно каква е ролята им като родители и я играеха с любов. Щастието и свободата да бъдат деца се усещаше в очите им и в цялото същество на малките създания. Почти съм сигурен, че тук видях едни от най-щастливите деца на света. Още са пред мен очите им пълни с любопитство и с радост, движенията им, пълни със свобода – тичащи по плажа, каращи велосипедите си или щастливо крачещи по алеите, държащи се за ръката на татко и мама.

…

Времето в приятна разходка лети много бързо. Трябва обаче да се прибера навреме, защото много рано се стъмнява, а придвижването ми до брега на морето ми отнема малко повече от час. Засилил съм се от колата по стълбите нагоре, когато Шабанката ме гледа съчувствено и ми вика:

– Проблем?

– Какъв проблем?

Поглеждам към колелото. Задната гума е спаднала нацяло. Да му се не види. Отиде ми бързането. Изобщо обаче не ми и минава през ума, че мога да си проваля риболова заради тази смешна гума. Веднага отивам за ключ, обръщам колелото и свалям гумата. Имам като на ,,Формула-1” минимално време да вкарам колелото ,, в бокса”, да се справя с проблема и да го изкарам на пистата. Разбира се, че съм готов за подобна ситуация. Тази попара не я сърбам за първи път. Разстоянието от мястото, където спирам колата, до морето е около 2 км. Немислимо е да ги изминавам пеша. Всичко отива на вятъра. Сега се стъмва рано и няма време, а друго е пък и това, че колелото поема голяма част от товара. Оловата на колана ми са около 10-12 кг. Проблемът е, че пътят е осеян с многобройни остри камъни и гумите лесно се пукат. Нямам обаче време да хленча. Трябва да залепям за отрицателно време гумата и да изчезвам. След около половин час я връщам на колелото. Шабанката ме гледа с интерес, неочаквайки, че ,,проблемът” ще бъде решен така лесно. Беше тръгнал да ми говори за някакъв сервиз…

Помпя гумата и закачам колелото за стойката на колата. Не ми се иска да си поглеждам часовника, поглеждам към слънцето. То не е още фатално ниско на хоризонта. Влизам в банята да си облека неопрена, грабвам харпуните и потеглям. Бързам…, ах тази гума. Сега ли намери да се пука. Препускам по стръмнината надолу към морето. Днес няма да спирам да вървя пеша. Има няколко много неприятни места по пътя с много камъни, неравности и дупки.

Нормално е да ги минеш, бутайки колелото, за да не се пребиеш. Аз обаче сега нямам време и предпочитам да се пребия пред това да закъснея и да се стъмни. Стискам здраво дръжките на кормилото и спирачките и не спирам никъде докато не сляза до брега. Значи можело и така. Неволята какво ли не прави. Успокоявам се чак когато се потапям във водата. Гледам към слънцето на хоризонта. Има още време, поне колкото вчера, докато се скрие зад възвишенията на Корфу. Искаше ми се днес да имам повече време във водата, но…Знам от опит, че твоята риба, ако е тук, ще я видиш и това ме успокоява. Ако не е и цял ден да си във водата, можеш да не видиш нищо. Сега е необходимо спокойствие и търпение…

…

Няколкото дни, прекарани в риболов, едни от най-щастливите за мен изобщо в живота ми на това място, ме убеждават в предположенията ми, че сега ще се срещна само с лавраци и няма да видя лефери и баракуди. До последно се надявах, че ще видя някоя от тези риби. Явно сега просто ги няма. Нищо, продължавам да си попълвам дневника с месечните разписания за присъствие на видовете риба, които ме интересуват. Явно сега е времето на лаврака. А битката и надхитрянето с големия лаврак е нещо безкрайно интересно. Нямаше ден, в който да изляза без добра риба от водата.

…

Ксамил е приказно кътче на 2 км по вода от о-в Корфу. Когато си малко по-навътре в сушата, Корфу ти се струва като част от континента. Толкова е близо. Различаваш къщите. И Ксамил , и Саранда не изглеждат много по-различно сега, отколкото са лятото. И на двете места в момента много се строи. И то много бързо. Нови къщи и комплекси са налице след няколко месеца. Да, светът открива за себе си Албания, нейната природа и нейните хора. А те бъдете сигурни, имат с какво да го впечатлят.

Безкрайно обичам това място и този пейзаж пред очите ми.

Наблюдавал съм гледката от терасата десетки пъти. И всеки път тя ме кара да се питам дали не сънувам. Всеки път ми иде да се ощипя, за да се уверя, че това пред очите ми е истина. Всеки път това, което виждам така ме вдъхновява, че ми иде да подскачам от възторг и от благодарност, че сега съм тук и очите ми могат да пият от тази красота.

…

На 30-ти вечерта Мима ми пожелава от Върбаница на Балкана в България срещи с много и големи риби на другия ден. Пецата бил с гости на лов в планината.

Решил съм на 31-ви да изляза рано в морето, за да имам време да се оправя за вечерта, че имам покана от Шабан да празнувам с тях в дома им. Рано, рано сутринта слизам да погледна колелото, защото съм на тръни от предишните му две пукания на гуми. Същата история. Задната гума отново е спукана и мека. Майната и. Явно така ще ми върви до края. Изпитанията ще продължават до последно. Сега поне залезът не ме притиска толкова усърдно. Ще си залепя по-спокойно гумата. От риболова естествено, че няма как да се откажа заради нея. Не е познала. С риболов на друго място няма смисъл да си губя времето. Залепям бързо спуканото място, помпя – гумата изпуща. Има една приказка – бързай бавно. Айде пак отначало. Сега по-внимателно и прецизно. Стана. Тръгвам да помпя – маркучът на помпата се къса. Няколко пъти. Гумата му явно вече е остаряла и на 10-20 помпи се къса. Китайски боклук. Знам какво да направя в България така, че този маркуч повече да не се скъса докато изобщо е на помпата, но тук…Внимателно, сякаш работя с порцелан, успявам да напомпя някак гумата. Не ми харесва особено, иска още помпи, но този маркуч е като паяжина… Решавам, че е напомпена достатъчно и потеглям. Закъснях достатъчно. Но все пак съм в ранния преди обед. Ранното време за хищниците го изпуснах. Може би напразно отивам, но ми се иска да видя каква риба се движи през деня.

Спущам се надолу уверено с колелото, когато на около километър от брега задната гума започва да бие на капла. Тази шибана гума отново се спука, минава ми през ума. Спирам…, да абсолютно мека е. Не мога да повярвам. Не мога да спра да ругая и гумата и колелото, но си давам сметка за факта, че не я напомпих достатъчно и това е причината камъните сега да я пробият. Факт, който никак не ме успокоява. Напротив, даже повече ме ядосва, защото трябваше да го предвидя. Сега ще бутам надолу и после нагоре по целия път да ми дойде акъла. Само аз си знам как стигам до долу. Гумата сигурно стана за хвърляне. Майната и. По ми е интересно как ще се прибирам обратно, но…Ще го мисля като му дойде времето.

Влизам в морето. Днес е малко мрачно. Слънчо се е скрил зад облаците и не се показва. Разбира се, че е много по-приятно Слънчо да пече и да е светло, но днес денят е такъв. Бавно и внимателно претърсвам местата на предишните си срещи с лавраците…Няма никой. Явно през деня ги няма. Което е абсолютно нормално. Хищникът ловува сутрин рано и вечер на смрачаване. Явно ловува и цялата нощ, защото гърците отиват за лаврак с въдици буквално преди да се стъмни и го търсят цяла нощ. Помня и как Антон и Веско ставаха в 3 през нощта за да отидат на канала на Бутринт и вадеха риби с въдица в тъмнината преди разсъмване. Ще се примиря със ситуацията, няма как. Решавам да отида да проверя едни треви напред пред плажа на ,,Пема е тад”. Септември държаха добри риби. Подминавам плитчините и наближавам камъните на кейовете пред плажа. Септември тук е пълно с хора, но сега е пусто и ми правят много силно впечатление укритията между големите камъни, които сега са пълни с дребни рибки. Местата са безкрайно подходящи за лаврака. Но сега него го няма. Защо не съм дошъл тук по рано, предишните дни. Сега мяркам само дребосъци. На десетина метра преди носа, на единия кей пред мен, в пясъка се мярват силуетите на две платерини, едната от които много добра. Я, виж ти. Тук имало нещо и за мен. Опитвам да ги издебна и да ги приближа, но те сякаш се изпаряват. Продължавам внимателно напред. Малко преди носа на кея има много подходящ за издебване камък във водата. Спущам се към него и лягам в очакване на дъното. След малко току пред стрелата на харпуна ми се появяват отдясно два лаврака, един след друг. Никак не съм ги очаквал, но това не ми пречи да поведа първия на мушка и да дръпна спусъка. Лавракът остава на кордата. Я виж ти. Значи и денем ги има тук разбойниците. Нормално, местата са прекрасни за тях, но не очаквах да ги видя през деня. Щом ги има тези ще има и други. Камъните са пълни с дребна риба. Продължавам да дебна около тях. Придвижвам се още напред. Отново съм легнал до хубав камък на дъното почти на носа на кея. Пред мен е пясък. И тук след малко от пясъка, сякаш като от нищото, изниква силуетът на хубав лаврак. Виждам първо очите му и черното петно след тях. Тялото му почти не се вижда в началото. Когато приближава, очертанията му се оформят. Изненадата е пълна. Каквато е предполагам и за жертвите му. Това е едно от изключително силните оръжия на хищника – мимикрията. Да остане невидим за жертвата до последния момент. Тогава, когато за реакция вече е късно. Имах възможност нагледно да го видя и да го установя. Рибата просто изникна от пясъка. Изненадата и за мен е пълна, и тръгвам да водя със стрелата лаврака, когато след него се появява втори. Първия? Втория?… Два не са чак толкова много, но тук сработи оня защитен механизъм, който спасява ятата от зъбите на хищниците. Когато са в ято, рибите имат много по-голям шанс да се измъкнат от атакуващия хищник. Сменящите се една след друга риби пред погледа пречат на концентрацията и атаката се забавя. Когато вече се проведе, понеже изборът на жертвата е бил разколебан, най-често тя е безуспешна. Така се случи и с мен сега. Оставих първия лаврак, силуетът на който вече почти изчезваше във водата, и се насочих към втория. Концентрацията ми обаче беше нарушена. Изстрелът пропусна. Всичко това се случва на скорост. Рибата те е видяла и се опитва да избяга от обхвата на харпуна. Безкрайно бях учуден от пропуска, но много добре знаех защо пропуснах. Иначе дистанцията беше много добра и от тия, в които си сигурен, че ще вземеш рибата. Хубав пропуск !? На много хубав лаврак!

Продължавам битката с рибите и със студа. Започвам да измръзвам, но в моменти като тоя забравяш, че ти е студено. Хубавата платерина отново изникна отнякъде отпреде ми, но съм малко ядосан и разконцентриран и стрелям прекалено отдалеч. Естествено пропущам. Това ме изнервя още повече. Ще трябва да се успокоя и да продължа внимателно. Попадам на друго много подходящо за атака от лавраци място, отворено навътре към морето. Мястото е много добро, ври от дребни риби, които влизат и излизат между камъните. Дребни спарита преминават покрай него на групи от по 4-5. Едно от спаритата ме караше да вдигам два-три пъти харпуна срещу него. Доста по-едро от останалите. Но си спомних за какво съм тук. Подобни стрелби, когато наоколо има добра риба, са си чиста глупост. Продължавам да дебна и търпението ми се възнаграждава. От открито море към мен се приближава едър лаврак, които обаче ме е видял доста преди аз да направя същото с него. Приближава внимателно към харесаното и от него място, което обаче аз вече съм заел, и се държи на дистанция. Не предполага, че в ръцете ми е харпун с доста по-различни показатели от тия на стандартните такива. В момента, в който решава да се връща от дистанция на която с друг харпун дори не бих опитал изстрел, стрелата го достига и той тръгва да развива макарата.

Пущам харпуна и тръгвам по въжето към него. Стрелата го е уцелила точно зад главата. Няма що! А пък аз си мислех, че денем лавраците си почиват. Нищо подобно.

Времето напредва и студът прониква в костите ми. Ще изляза малко на брега да се стопля. Няма да паля огън, но температурата на въздуха е по-голяма от тази на водата в момента, което доста ти помага. Плажът е пуст и разхвърлян. Малкото заведение, което лятото тук работи и събира много хора, сега почти не прилича на себе си. На плажа има някакви големи гуми, откъде ли са дошли? Дългата конструкция, която лятото пази от слънцето, сега е без поривалата си. Малко тъжно изглежда този прекрасен плаж сега. Лятото тук е много, много романтично, топло и приятно.

Почивам си малко и поемам обратно. На връщане хубавата платерина, която се измъкна, отново се появява пред очите ми. Този път я приближавам малко по-внимателно и става моя. Реваншът го взехме, въпреки, че тя никак не се предава без борба. Движа се малко по-бързо назад, но при хубавите камъни забавям ход и преминавам към дебнене. Нищо чудно и тук да има някой. Притаил съм се зад два големи камъка, когато отляво пред мен на скорост профучава средно голям лаврак. Даже нямах време да реагирам. Хм…ще почакам още малко тук. Мястото е много добро… От открито море като вълци срещу мен връхлитат три лаврака. Буквално като вълци. Ама, че нападение! Лавракът между другото носи нарицателното ,,морски вълк”. Тази ,,вълча атака” на трите лаврака за мен обаче е добре дошла. Заповядайте! Както изникнаха, така сега се опитват да изчезнат. Тръгвам да водя единия и той започва да се отдалечава. Още малко и ще излезе от периметъра на харпуна. Стрелата обаче го достига и идва неповторимата гледка на пленената под водата хубава риба на кордата. Още няколко срещи с тези ,,морски вълци” тук, преди да изляза от водата, ще ме заредят с емоции, които дълго ще нося със себе си и ще разказвам на приятелите. Едната особено интересна. Легнал съм на дъното между два големи камъка и чакам. Минаващите риби не могат да ме видят нито отляво, нито отдясно. Ако минат пред камъните нагоре или надолу покрай брега ще влязат в полето ми на видимост. Зад мен едва ли ще минат, защото зад мен е плитчина и камъните от там излизат на брега. И изведнъж отдясно срещу мен се приближава лаврак, който сякаш ме е видял през камъка. Идва директно срещу мен и ме гледа в очите. Сякаш иска да ми каже: Я да те видя кой си ти и какво правиш тука? Сърдитата му физиономия ме приближава на опасна за него дистанция и в момента, в който решава, че достатъчно ме е огледал тръгва да си ходи. Свива рязко вдясно и силуетът му изчезва зад камъка. Нямам време да стрелям. Трябваше да го направя в момента, в който идваше директно срещу мен и се виждаха само очите и главата му. Една много тясна за стрелба мишена. Дори и в тази ситуация има една тънкост, с която можеш да вземеш рибата, но пропуснах момента. Иначе ,, разузнавателната” му акция просто ме впечатли. Лавраците имаха буквално поведението и манталитета на ,,морски вълци”. Лавракът е хищник, който практически в морето няма врагове и смелостта и любопитството му са безгранични.

Приближавам , бутайки колелото, фермичката на моя ,,непознат приятел”, когато отдолу се задава джип ,, Пежо”. Взирам се в него за надпис ,,Полиция”. Няма такъв. Преди два дни на излизане от градчето в тази посока се разминах с полицейска кола.

Може присъствието ми в района да създава някакви подозрения. Подходът към плажа, долу до морето, сега е затворен с голяма метална врата, заключена с катинар, а на няколкостотин метра от нея се вижда сградата на действащ, военен обект. От сградата сто процента ме виждат, когато се прибирам вечер в тъмното с батерия на главата и ругая колелото, че ме дърпа обратно надолу по баира. Освен, че спирам на пътя към военната база и към затворените и охранявани сега от вратата заведения на плажа, съм и на 30 м от малката ферма за животни на човека, който ми беше оставил повдигнати на високо, загубените от мен миналата година ръкавици на пътя да си ги прибера. Джипът ме подминава и продължава нагоре. Или отиват да проверяват нещо по заведенията, или е на военните, мисля си аз и си оправям нещата до колата. Не са минали и петнадесетина минути, когато джипът се връща. Подминава ме, но след 10-15 м по пътя надолу спира и дава назад. Стъклото на шофьора се отваря и аз съм готов на смешния си английски да обяснявам, че съм само за риба и не съм опасен за сигурността в района. Ама те дали мислят така?

През прозореца симпатичен млад мъж с военна униформа ме заговаря на чист български език:

– Видях номера на колата. От София ли сте?

Почти изпадам в шок.

-Живял съм 3 години в София – говори абсолютно правилно граматически симпатичният мъж и ми става толкова приятно от тези няколко разменени думи.

– За пръв път ли сте в Албания?

– Не, вече няколко пъти идвам – отговарям, на което той отвръща с усмивка. Идвам за риба и на почивка. Отделно е това, че съм очарован от хората и от страната Ви.

Разменяме още няколко думи в тази среща, която за мен е просто невероятна и младият човек ми пожелава успешна и щастлива Нова Година.

Джипът продължава по пътя си. На прибиране е спрял в начало на градчето. Поглеждам към шофьорското място. Симпатичният човек е там, сам. Явно изчаква спътниците си. След малко пък аз спирам, за да снимам нещо. Джипът ме подминава с поздрав от клаксона… Да, още един приятел от тази страна, която продължава да влиза все по-дълбоко в сърцето ми.

…

Шабанката, хазяинът ме е поканил да съм с тях на 31-ви вечерта. С него, с Мирела – жена му, с Алдо и с Дорито – двамата им сина. Дъщеричката им била в Тирана и щяла да се прибира утре. Подредена от Мирела маса на която има какво ли не. Ярешко на фурна, приготвено от нея, баклави, баници, плодове… Мирела е невероятна домакиня. Алдо и Дорито я наричат Биг Мастършеф. Уважението им към майка им е огромно.

– Мама се е трудила три дни за да има всичко това на масата – обяснява ми Алдо.

Уважението, което демонстрират един към друг двамата братя е достойно за уважение. Алдо е баткото, живее и работи в Германия, и Дориан го изслушва с внимание и се съгласява с него май дори и да не е прав или да го репликира. Уважението, което виждаш няма как да не те впечатли приятно.

Благодаря им от сърце за вечерята и се качвам горе с пълната чиния, опакована от Мирела, съдържанието на която няма как да изям наведнъж.

Още два дни преди това Мирела ме гощаваше с приготвена от нея закуска без да беше длъжна да го прави.

Да, както казва Алдо, ние просто вече сме приятели.

Ако вече съм го споменал някъде, с риск да се повторя, ще го направя пак. Хората тук обичат това, което правят и това, което работят. Не срещнах намусен или недоволен от работата си човек. Всеки път се срещам с хора, които сякаш работят с радост най-хубавата работа на света. Навсякъде. В супермаркетите млади момичета, приличащи на ученички, с усмивка веднага те питат откъде си. Излизат на секундата от касата да ти покажат това, което търсиш. Момчета с внимание и сякаш с неудобство ти обясняват, че могат да ти сменят еврото в момента само по курса на ,,Тирана Банк”. Да бъдеш излъган или да не получиш точното ресто… Ако някой ми каже, че с него се е случило, ще го приема за лъжец.

В заведенията ти връщат всичко до стотинка и ако им оставиш нещо, благодарят с достойнство и с уважение. Жените, работещи на мидите, непрестанно с ботуши във водата, са постоянно пред очите ми. Усмихнати, приветливи, бих казал щастливи от това, което правят. Всички сякаш изглеждат щастливи от това, което правят. И както забеляза Уляна, тези хора във всеки един момент излъчват някакво достойнство. Имам чувството, че ако бъдат призовани да бранят род и родина, до един ще застанат под знамето – от децата до последния старец.

Не мога да не съм пристрастен. Обичам тази страна и тези хора. Те ме накараха да го направя. Нито веднъж не срещнах безразличие, равнодушие или агресия. Онова, което срещах беше внимание, разбиране, съпричастност, добрина и гостоприемство. Отношение в магазини, в заведения, по бензиностанции, при случайни срещи, където и да е. Тези хора и тази страна са отдавна вече в сърцето ми и нищо не може да ги извади от там. Колкото повече контактувам с тях, очарованието и уважението само се засилват.

Ще отнеса от тук със себе си всичката топлина и красота, които мога да събера в сърцето си. Ще са ми много, много нужни в един малко по-различен свят…

…

На пристигане и отпътуване досега от Албания преминаването на границата с Гърция беше просто формалност. На влизане сега някакъв куцукащ, албански митничар, симпатичен бих казал, възрастен човечец, поглежда към харпуните през отворената врата на колата и ме пита какво е това.

– Инструменти за риболов – му викам.

– А, така ли ? Давай!

Тръгвам, но на 30 метра след граничната бариера е спрял полицейски бус, до който човек с палка ми прави знак да отбия встрани. Усмихвам му се, спирайки до него и той повтаря същия въпрос. След същите формалности и с пожелания за успех и приятно прекарване в Албания продължавам с усмивка. Знам какво ме очаква и ,че ще ми е безкрайно приятно и препускам напред. На излизане обаче този път от Албания за разлика от всеки минал такъв, нещата са коренно различни. За пръв път попадам на подробна и обстойна проверка за наркотици. Имах чувството, че проверяващите имат информация за предстоящо пренасяне на наркотици и може би беше точно така. Двете коли пред мен с албанска и гръцка регистрация бяха проверени на място с отваряне на врати, капаци, багажници, с огледало за оглед на пода под колата. Но продължиха напред, а мен ме отбиват за обстойна проверка в гараж. Не разбрах отначало какво искат да направя, но проверяващият митничар дойде до мен и учтиво ми обясни, че е просто рутинна проверка и ще отнеме пет минути. В гараж с канал колата беше огледана отдолу, свалих всички чанти от задната седалка и ги отворих върху посочена ми маса. Митничарят беше смутен, че задните стъкла на колата не се отварят от електрическото копче. Аз също. До вчера се отваряха. Последва обстойна проверка на вратите, със светене на специална лампа вътре в тях. Взе да ми се върти в главата някой да не си е набутал наркотиците в колата ми докато тя нощуваше навън през цялото време макар, че ми се струваше малко нереално такова нещо да стане. Знаеш ли обаче какво може да ти сервира животът ? Колелото беше закачено на стойката отзад и щеше да е цяло приключение сега да го свалям, за да извадя чантите от багажника, когато митничарят погледна към тях и поиска да ги види. Май нямаше накъде. Посегнах към колелото. Той разбра какво предстои и изрече:

– Ноо, ноо… ай хев а дог!

Догът беше завързан с каишка на парапет в гаража и се включи веднага в действие. Когато и кучето приключи с проверката на чанти, багажник и врати най-сетне се успокоих, че не пренасям без мое знание наркотици. Между другото митничарят доста задържа кучето около колата. Когато и той се убеди, че съм чист, се усмихна и ми предложи да помага в прибирането на чантите. Казах му, че ми е било интересно, защото за пръв път присъствам на подобна проверка. И колко ми е било хубаво в Албания! Подаде ми ръка за довиждане и ми пожела приятно пътуване.

Планините в Гърция бяха покрити със сняг.

Предстоеше ми приземяване в света на студеното време и студените отношения.

Нищо, аз носех в сърцето си топлина, която още дълго щеше да ме топли и да ми напомня, че там някъде далеч е жив той – ,, Светът на приказките”.

Христо Рашев