На 24 януари се навършват 105 години от рождението на Георги Енев, солист на Старозагорска опера
На 24 януари се навършват 105 години от рождението на българския бас Георги Енев – прекрасен певец, дългогодишен солист на Старозагорската опера.
Роден в Карлово, още като ученик Енев участва в Пловдивското певческо дружество, ръководено от Ангел Букурещлиев и Петко Стайнов. Учи при известния певец Александър Краев и участва в няколкото опита за създаване на оперен театър в Пловдив през 30-те години на ХХ век. В Стара Загора се установява през 1950 г. и остава солист в трупата на Операта в града до края на живота си. Дебютира в „Трубадур“ от Верди през 1951 г.
В дългата си кариера Георги Енев изпълнява 50 централни басови партии и гостува в повечето оперни театри в страната. Яркото му сценично присъствие и мощен глас го нареждат до най-големите български баси като Михаил Попов, Стефан Еленков, Стефан Циганчев и др.
Предлагаме ви материала на гл. ас. д-р Ема Жунич от Институт за изследване на изкуствата при БАН за Георги Енев, отпечатан във в. Литературен глас, 2017 г.
Заслужилият артист Георги Василев ЕНЕВ (24 януари 1914, Карлово – 17 февруари 1987, Стара Загора)
Постъпил в Старозагорска опера през сезон 1954/1955, Г. Енев много бързо спечелва уважението на колегите си и възхищението на публиката. След спектакъл на „Евгений Онегин” (1955 г.), диригентът С. Фетваджиев, обикновено скъп на похвали, не сдържа възторга си и пише: „Блестящо! Солистите Диков, Минев, Йорданова и Енев, както винаги, спечелиха овациите на публиката.”
През лятото на 1957 г. Енев е включен в състава на група, изнасяща концерти на VI Mладежки световен фестивал в Москва; през декември 1958 – януари 1959 е в състава на делегация, посетила Москва, Ленинград, Киев; участва и в заключителния концерт на Пленума на работниците по изкуствата. През декември 1959 е в концертна група, приветстваща 15-годишнината от освобождението на Албания. Освен в концертите в Тирана, Шкодра и др., участва в спектакъл на „Евгений Онегин” в операта на Тирана. В края на 1959 е удостоен със званието „Лауреат на Димитровска награда”; с тържествен спектакъл на „Лакме”, в който Г. Енев е в ролята на Нилаканта, старозагорци честват награждаването му. През 1960 е награден с орден „Кирил и Методий”, II ст. През февруари и март 1961 отива на специализация в София при Христо Бръмбаров на собствени разноски. Той е единственият солист, който не е изпратен на специализация от оперното ръководство, но то, все пак, прави някакъв жест като му разрешава платен отпуск. В началото на 60-те години гостува в Румъния като Нилаканта (Галац, Брашов) и Дон Базилио (Галац).
„Когато през 1958 г. постъпих като диригент в Старозагорската народна опера – разказва Димитър Димитров, – Г. Енев беше вече певец с определена творческа физиономия и място на водещ бас в театъра. Беше певец, когото публиката обичаше, защото беше истински бас, с плътен и тъмен тембър. Гласовите му възможности му позволяваха да пее без напрежение и с лекота да се справя с всички вокални трудности на централните партии, които застъпваше.” За да стигне обаче до това признание, пътят на певеца минава през много перипетии и трудности, път, наситен с усилия и воля за успех. Училищната детска оперетка в родното Карлово, хора на Пловдивската мъжка гимназия (която завършва през 1935 г., но самият й избор е продиктуван от възможността за участие в Пловдивското певческото дружество – тогава с ръководители А. Букорещлиев и П. Стайнов), същевременно учи пеене, цигулка и пиано. Г. Енев е в трупата на Ал. Краев при поредните опити за основаване на оперен театър в Пловдив и изпълнява ролята на Д-р Гренвил. Репетициите са най-важното в ежедневието му на инкасатор на електрообединението и банков чиновник. Участието му във Втората световна война прекъсва музикалните занимания, но завърнал се от фронта, работи и с тенора Папазян, и с асистентката на Л. Прокопова Селма Коруян, взема уроци при баритона Мянко Михайлов, при Т. Хаджиев, Сия Войникова, Таня Цокова, Геновева Списаревска, Любен Минчев и др. Случайността го среща с различни педагози и техният брой през близо 15-годишното му обучение е около 20! През 1946 постъпва в сформиращия се Радиохор в София, където 4 години изпълнява и сола. Освен ювелирната работа под ръководството на Св. Обретенов и прецизирането на модулациите на гласа, Г. Енев същевременно реализира половингодишно участие в Ансамбъла на народната армия. Няколко окуражителни думи на акад. П. Стайнов го насочват към операта на Стара Загора. Първото му излизане на сцената е в „Трубадур” (м. февр. 1951) под диригентството на Ромео Райчев, когато певецът вече е навършил 35 години. По негови думи – това е първото му стъпване на професионална сцена. Публиката го приема топло. През първата година прави три роли и интензивно напредва, навлизайки в ежедневието на всеки оперен певец – труд, само труд и още труд. За него няма малки и големи роли, а единствено намиране на път към значимото им реализиране – „артистът трябва с еднаква любов и внимание да претворява и централните певчески партии, и епизодичните. …Хората в салона са живият барометър, който отразява успеха на една постановка.” – споделя певецът. „В изкуството нещата са много прости и сурови. Артистът, освен талант и трудолюбие, трябва да притежава и доблест, и чувство за самокритичност. В изкуството или можеш, или не можеш. Извиненията и оправданията не интересуват тези, които са в залата. Това е най-хубавото и най-трудното…”
Силуетът и гласът на този набит и енергичен мъж сякаш са инкрустирани в програмите и спектаклите на Старозагорската опера в продължение на повече от три десетилетия. Г. Енев пее много. И изпява всичко, което един бас иска да изпее – с вещина и прецизност, със собствен прочит, сценична мярка и вкус, с личен отпечатък върху всяка от интерпретираните 37 роли. Най-голямо удовлетворение му донасят Княз Гремин, Филип II, Закария, Хан Кончак – според него те са получили най-топъл прием сред публиката в залата. Въпреки трудностите при първата среща на състава с една съвременна оперна творба – сложни и непривични естествено, Г. Енев пресъздава изключително внушителен Монтанели в „Стършел”. Образът е сложен – както музикално, така и актьорски. Когато се очаква премиерата, по кината с голям успех се прожектира съветският филм по едноименния роман на Етел Войнич. Силните душевни изживявания и острите противоречия в психологическото развитие на героя, за да стигнат до залата и да я завладеят, трябва да са съизмерими с онези, на големия Николай Симонов[1] от филмовата лента. Г. Енев, изпълнявал до момента предимно италиански репертоар, усвоява бързо новата стилистика, подчинява гласа си на изискванията на партитурата и реализира толкова убедително актьорско превъплъщение, такъв вълнуващ, въздействащ образ, че за голяма част от оперните почитатели е трудно да преценят чий Монтанели е по-истински. Не по-малко убедителен отколкото като Филип II и Фиеско е и в ролята на Комисаря в „Повест за истинския човек” според тези, които са го гледали. А това е първа среща с музиката на Прокофиев и с оперен герой-съвременник. Г. Енев се справя с „речитативния вокален стил на музиката и с тази нова вокална емисия неговият Комисар е цялостен вокален и сценичен образ, човечен, колкото земен, толкова и внушителен в своята духовна сила, слагащ отпечатък върху съдбите на всички останали герои.
„Бащата на Марфа, новгородският търговец Собакин, майсторски е превъплътен от Г. Енев, който с хубавия си, звучен и топъл глас завладява слушателя. Той е особено убедителен в последното действие — обезумяването на Марфа, където успява да се наложи с дълбоко прочувствената си смислена игра, въпреки че за него липсва ария.” – пише в отзив на Д. Сагаев за „Царска годеница”.
„Един от звуково най-внушителните певци на Стара Загора. Могъщ и красив по тембър е басовият му глас.” – пише в рецензия М. Хаджимишев след Втория национален преглед.
Със Софийската опера певецът гостува в Неапол, където изпълнява Воденичаря от „Русалка” на Даргомижски. „Енев притежава внушителната способност да изгражда мащабни образи, поднесени с една рядка за певец артистичност и в пределно чиста музикална линия” е отзивът на в. „Ил Матино”, а критикът К. Карапетров го определя като „национално богатство”. „Сред неаполитанската културна общественост вече царува твърдото убеждение, че българските баси (Н. Гяуров, Н. Гюзелев, Д. Петков, Г. Енев) и хорови състави са сред най-добрите в света.” – пише той на страниците на „Българска музика”. Уверено и изразително красивият бас на певеца вае образа на лукавия и практичен Дон Базилио. Един демоничен Мефистофел завладява сцената – силен, властен, могъщ, наситен с изключителен емоционален заряд. „Етапни партии за Г. Енев бяха Филип в „Дон Карлос” и Фиеско в „Симоне Боканегра” – казва дългогодишният главен художествен ръководител и диригент Д. Димитров. – Тук Енев плуваше в свои води. Без да копира световни образци, той съумя да намери свой прочит, да осъществи своя интерпретация. Нещо повече – с всяко следващо представление той навлизаше по-дълбоко в характеристиката на тези герои, за да достигне до такива спектакли, които са образци, еталони в тълкуването на образите, които още се помнят.”
Ако човек прочете протоколите от заседанията на Художествения съвет преценките на Д. Димитров придобиват още по-голяма стойност – и той, и Г. Енев са негови членове. Не веднъж и двамата отстояват собственото си мнение – и двамата имат такова, но не винаги становищата съвпадат. Понякога, спречкали концепциите си, споровете им изглеждат нерешими, но и двамата са професионалисти, и двамата обичат своя театър и търсят най-доброто решение. И за двамата етика и естетика са дълбоко вкоренена, градивна същност, неделима от представите им за изкуството и неговите творци. А и Г. Енев е от малцината, които никога не са прекрачили добрия тон, никога не са се заплели в интриги, никога не са се поддали на дребнави одумки и жилещи сплетни. Винаги прям и учтив, винаги готов да помогне, винаги принципен и готов да защити справедливостта, той е спечелил симпатиите и на колегите, и на съгражданите си. Той е и единственият заслужил артист, чието „з.а.” е изписано при всяко вписване на името му – уважение, на което преди него само Тоско Илиев се е радвал!
Г. Енев многократно гостува по сцените на СССР, Чехословакия (с Бл. Карнобатлова), Албания, Румъния, Белгия, Италия (с Ю. Винер), многократно гостува и на другите български оперни театри, но през цялата си тридесетгодишна сценична дейност е артист на Старозагорската опера. „Какво ме задържаше тук? Театърът. Работата. Правех роля след роля, работех с колеги, с които се чувствах сигурен на сцената. Правехме спектакли, които се харесваха на публиката. …Не бях академик – казва певецът. – Разучавах партиите си с камертон и с помощта на корепетитори и диригенти. Непрекъснато се стремях да уча. На природната си даденост не съм разчитал, въпреки че я имах. Оперната сцена иска много повече, иска да правиш изкуство, за да можеш да раздвижиш сърцата на публиката. Най-щастливите мигове в моя живот са били тогава, когато съм успявал да предизвикам вълнение в залата. Обичах публиката и мисля, че и тя ме обичаше.” Съхранил свежестта на гласа си, Георги Енев продължава до средата на 80-те години да твори нови образи на оперни герои – „не толкова величествени като Филип, нито толкова първостепенни, но все пак герои”, които той с една удивителна физическа издръжливост, в пределна за певеца възраст пресъздава на оперна сцена.
Умира на 17 февруари 1987 г. в Стара Загора.
[1] „Стършел”, 1955 г., в ролите: Артур Риварес – Олег Стриженов, Джемма – Мариана Стриженова, Кардинал Монтанели – Николай Симонов; музика Дм. Шостакович. Филмът е на III място в класацията за най-гледан филм за времето си с близо 40 милиона зрители.