Магьосникът на думите Митко Динев пред dolap.bg: ”Има любов на този шантав свят, въпреки че е съмнително!“

На 14 януари 2019 г. широко известният поет с китара, сатирик, писател и драматург, бивш фабрикант, фалирал заради дълга, но щастлива любов Митко Динев, навършва 68. Този факт е почти невероятен, защото рожденикът не само изглежда, но и се чувства перфектно, неизчерпаем извор е на готини стихотворения, поеми и песни, епиграми, отзивчив е на всички покани за концерти, издава книги, упражнява с нов заряд строителната си професия, има няколко хиляди фенове във ФБ, продължава да е джентълмен, макар и по гълъбовски, да бъде предан съпруг и великолепен приятел.

За dolap.bg е удоволствие и чест да предостави страниците си за отговори на този великолепен мъж във всяко отношение и първи да му честити мъдрия рожден ден.

Господин Динев, преди доста години написахте ода за „Мъжът на 50“, която после „облякохте“ в музика и тя стана хит сред по-силната половина на света. Какво е да си „мъжът на 68“?

Когато за дълго време слезеш от сцената, зрителите започват да забравят доста реплики от твоята роля в пиесата, наречена живот. Така и ти сега сгреши доста неща, представяйки ме. Първо не съм фалирал заради щастлива любов, а се разведох с бившата си жена заради нелюбов, което е толкова често срещано явление в съвременния свят, че не си струва да го разчепкваме. И въобще не съм фалирал, а човекът, с когото прекарах щастливи 39 години от живота си, ме ограби, надявайки се, не знам поради каква причина, че по този начин ще ми нанесе непоправими щети. Напразно!

Ти се оказа права, че макар и по гълъбовски, все пак аз бях, съм и ще си остана джентълмен и добър човек, защото отдавна прозрях една много важна истина в живота: Когато си в плен на злобата, то задължително, ама задължително си и тъп. И толкова по този казус.

За „Мъжът на 50” най-напред искам да кажа, че щях да летя на крилете на славата, ако аз бях писал този текст. За моя радост, това безсмъртно стихотворение, тогава ми подари най-добрият днешен старозагорски поет Таньо Клисуров, а аз направих песен по него. После, както често се случва в живота, тази песен ми открадна небезизвестният Ники Атанасов и я завъртя по радиото, в което той работеше. А аз, какво да правя, съчиних нова песен „Мъжът на 60”, която подарих на Таньо на неговата 60-годишнина, за да му върна жеста. И накрая малко по въпроса ти – какво е да си мъж на 68? Какво друго, освен че в тази възраст наистина усещам, че вече живея в разцвета на своята старост. И осъзнавам гениалния си шанс, че поне няма да умра млад. На тази възраст все по-често ми идва мисълта, колко трудно вече е да си мъж и все по-лесно започвам да разбирам тези, които се отказаха от това. Тази възраст ти помага да разбереш, че понятията вкусно и полезно започват катастрофално да се разминават и ред други толкова хубави неща, с които чисто и просто трябва да се свикне. Разбира се, има и хубави неща на тази възраст, но както обикновено се случва, научаваш за тях, когато вече са отминали и то по разкази на очевидци.

Кой е най-яркият спомен от детството Ви? На кого сте именуван?

Вече не помня спомени от детството си, но помня, че живеехме идиотски бедно, но щастливо. От малкото снимки от това време днес виждам, че единствен аз от целия клас съм със свински цървули, но какво да се прави, такива бяха времената. Баща ми беше 4 години в казармата и като се уволни, аз бях вече голям мъж и нямаше откъде да дойдат проклетите пари. А откъде идва името ми Митко разбрах едва, когато си отиде мама и останахме преди няколко години сами с баща ми. Тогава проведохме много мъжки разговори, за който по- рано нямахме време. Та той ми каза, че баш, когато съм се родил, излязла книгата на Марко Марчевски за славното партизанче Митко Палаузов. Нашият човек, обзет от революционен ентусиазъм, отсякъл: „Митко, ще е името му и толкоз”. Бях ошашавен, но верен на своята иронична мисъл му рекох: „Слава Богу, тате, че не си чел „Овчарчето Калитко!” Макар, че после си помислих – какъвто съм калитковец, много щеше да ми пасне и това име, пък и съгласете се – Калитко Динев звучи много по авангардно. Та така!

Кои съвети на родителите Ви, са Ви водили в живота винаги и сега?

Моите родители бяха прости хорица, но сладури и чак кой знае какви съвети, че да ги запомня, не са ми давали. Но от тях научих най-важното в живота: Най-изисканото удоволствие на този свят е да правиш добро, да си състрадателен и честен. И днес, съдейки по отношението на хората към мен, разбирам, че съм усвоил това тяхно усърдие в твърде значителна степен.

Кога разбрахте, че Господ Ви е дарил щедро с талантливо перо, музикална фантазия и специфичен глас?

Въобще не можах да разбера нищо. Ти спомена думата фантазия. Много често съм се убеждавал, че в най-трудните моменти на живота ми, ме е спасявала именно тя – моята фантазия. Господ ме е дарил, обаче с нещо много по-важно – да обичам хората и да живея с мисълта, какво добро трябва да направя за тях. Тази, ако щеш и дарба, навярно ми носи най-голямото удовлетворение в живота.

Какво съдържа творческата Ви биография? Кои са произведенията Ви, с които се гордеете най-много?

Писането започна случайно, много пъти съм го разказвал. Някъде до половината на написаното от мен, все живеех с мисълта, че това е несериозно, един способ да се разтоваря от стреса на напрегнатия си живот. Кефех се от смеха и усмивките, които раздавах с писанията си при многобройните срещи с моите фенове. В последните години обаче, когато написаното стана адски много и когато във Фейса започнах да следя по-задълбочено реакциите на читателите, убеждавайки се, че повечето от тях са умни и ерудирани индивиди, направо се стъписах. И ме налегна страшна отговорност пред тези хора. Аз нямам право да ги разочаровам, не само защото ме четат, но и защото ме цитират. Написал съм колосално количество куплети в един жанр, който във всеки миг от живота ми съм считал изчерпан. Това са около 2000 епиграми, над 350 стихотворения и над сто записани песни. Моят моноспектакъл „За секса, политиката и други просташки неща“ има 146 представления, цифра, с която могат да се похвалят не повече от 30 спектакъла от Девети септември насам. Сега с Николай Урумов готвим втора серия на това шоу, което надявам се ще излезе до края на лятото. Особено съм доволен, че буквално в края на 2018 завърших най-значимия според мен и не само, музикален спектакъл, рок-мюзикъла „Записки от пансиона на самотните души” и сега водим разговори за неговата постановка, с участието на най-изявените музикални изпълнители у нас. Това ще бъде грандиозно музикално шоу и е задача номер едно в плана ми за 2019 г.

Щастлив човек ли сте? С какви мерни единици се измерва щастието?

Щастието според мен е имагинерно понятие и обикновено научаваме за него тогава, когато то вече си е отишло от нас. Аз съм доволен от своя живот, защото свърших всичко, което трябваше да свърша в него. Това е най-важното. В какви единици се измерва щастието ли? Сигурно ме провокираш предвид бизнес миналото ми да ти отговоря, че се измерва в пари. Не, не се измерва в пари щастието, макар много хора да си мислят, че те, парите, ако не друго, поне са достоен заместител на неговото отсъствие…

В предпоследната Ви книга, която е първата прозаична – „Няма нищо лошо в това, да се прави понякога и добро”, разказвате  не толкова за себе си, колкото за така наречената приватизация в Стара Загора, за главните действащи лица, едно от които сте и Вие. Доколко книгата е абсолютно достоверна и колко е художествената измислица?

Не мога да си позволя да лъжа в това, което пиша, но искам да те заинтригувам, че най-интересното по тази тема все още не си чела. Ще го четат читателите, когато вече мен няма да ме има на този свят, защото приживе не ми се занимава със съдилища.

Вие тихомълком излязохте от големия бизнес. С какво се занимавате сега? Какво пише на визитната Ви картичка?

Аз благодаря на моята бивша съпруга, че ме извади по насилствен начин от големия бизнес. Тя си знае защо. Макар, че и аз знам, но не ми се говори за това. Ако не бе тази драматична случка в моя живот, отдавна щях да съм труп. Сега се занимавам със себе си и с грижите за моето семейство. Визитна картичка нямам и не ми трябва, защото по бизнес срещи не ходя, а и хиляди хора ме познават

Как се самоопределяте? Кое е Вашето силно качество и кой е най-големият Ви недостатък?

Най-големият ми недостатък са кривите ми крака, които в младостта ми създаваха големия комплекс, че няма да бъда забелязан от жените и няма да мога да се оженя. После не разбрах, как те се оказаха всъщност най-силният ми коз, защото накараха голямата ми и очевидно не празна глава да се напъва постоянно и да произвежда продукти, които могат да накарат не само жените, но и мъжете покрай тях, да започнат да си викат: ”Абе, това гълъбовче май че е умен чешит!” И така до днес, когато вече много открито ме хвалят, че съм умен и накрая и аз разбрах, че действително не съм глупак, макар, че така ми се иска понякога да бъда.

Вярвате ли в нещо и ако да – в какво?

Вярвах в много неща, но с годините тази ми вяра постепенно изстива. Вярвах в хората около себе си, но напразно. Вярвах, че българите ще вземат в ръцете си своята съдба и ще направят така, че животът на децата им да стане по-добър и перспективен от техния, но сега вече съм отчаян. Вярвах, че на българската политическа арена ще се появи един достоен мъж, който ще разкаже цялата истина за жестокото време, което ние нарекохме преход, цялата истина, колкото и горчива и болезнена да е тя. Сега виждам, че това са празни надежди на един наивник, дори вече и не на средна възраст…

Какво не бихте простили?

Не би могло да има такова нещо, което не мога да простя! Това е смисълът на живота. Ако не можеш да простиш, ако си мислиш, че си винаги перфектен и безгрешен и никога не си произнасял вълшебната фраза: ”Аз не бях прав!”, ти си просто като един голям чалга тъпан. Силно тупа, но вътре празен. Безгрешни хора – пълно в тази страна, макар, че само един Бойко ни е напълно достатъчен.

Какво Ви прави щастлив?

Щастлив съм, когато видя умни и успели хора, не милионери, а прости труженици. Мечтата ми е да усетя, преди да си тръгна от този свят, че моята Родина се откъсва от дъното и поема нагоре. Поема само и нищо повече. Това ще е най-голямото щастие.

Какви и колко са приятелите Ви?

Приятелите ми стават все по-малко, а моите читатели все повече и повече. Това е защото половината от приятелите ми, като разбраха, че са ми взели парите, ефектно ме напуснаха. А другата половина ли? Те сигурно още не са разбрали, че са ме ограбили. Наистина е така!

Коя е жената до Вас? Какво Ви дава и какво Ви отнема?

Тя просто няма какво да ми отнеме, защото всичко ми взеха до нея, затова не й остава нищо друго, освен да ме обича такъв, какъвто съм. И аз затова я обичам. И естествено това, което ми дава е надеждата, че има любов на този шантав свят. Колкото и да е съмнително!

Успял човек ли сте? Какво е успехът?

За мен успял човек е този, който успее да си свърши всичката работа на този свят и тихо си тръгне от него. Защото човек трябва шумно да се появи в него и накрая тихо да изчезне. Така мисля.

Какво искате да кажете на стотиците си приятели и хиляди почитатели навръх рождения си ден?

Всеки ден мога да го казвам! Само едно е, че ги обичам и се гордея с тях!

Въпросите постави Росица Ранчева