Петър Увалиев – българин и родолюбец, и то „не по занаят, а на инат”!

На 11 декември 2018 г. се навършват 20 години от кончината на Петър Увалиев (1915-1998 г.),  (познат и като Пиер Рув), един от най-влиятелните и световно признати български интелектуалци-емигранти от втората половина на ХХ век, напомня в прессъобщение Йордан Йорданов, член на Управителния съвет на Фондация „Увалиеви”. Семейството и Фондацията канят всички, които помнят, ценят и обичат Петър Увалиев, да отбележат по своему и вътре в себе си тъжния, но и вдъхновяващ юбилей.

Стара Загора пази спомен от няколко срещи със съпругата му – проф. Соня Рув – Увалиева и Йордан Йорданов при представяне в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ през 2010 г. на книгата й „Петър Увалиев или Пиер Рув: Един живот”, превод от англ. Йордан Костурков  и през 2015 г. на книгата „5 минути с Петър Увалиев: Радиобеседи” и фотоизложбата „Черно-бели следи от един многоцветен живот” по повод 100-годишнината от рождението на Петър Увалиев (35 фотоса и текстове на български и английски език към тях, които разкриват интересни и малко познати факти от живота и дейността му). Беше показан и непоказваният дотогава в България филм „Милионерката“ (The Millionairess), 1960, 80 мин., на който съпродуцент е Петър Увалиев заедно с Карло Понти, с когото създава филмовата компания „Бридж филмс“. Режисьор: Антъни Аскуит. В ролите: София Лорен, Питър Селърс, Алистър Сим.

Роден на 12 януари 1915 г. (н.с.), Петър Увалиев завършва италианското училище „А. Манцони“ в София през 1928 г., Пловдивския френски лицей „Св. Августин“ през 1932 г. и право и държавни науки в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Той е сред първите сътрудници на Радио София, публикува отзиви и статии за театър и кино в периодичния печат, редактор е в сп. „Златорогъ“, поставя пиеси в столични театри. През 1942 г. е назначен като трети секретар в българското посолство в Рим, а през 1947 г. – втори секретар в българската легация в Лондон. С оглед на растящите репресии на комунистическия режим у нас, той избира пътя на „невъзвращенец“ и през 1948 г. остава да живее и работи в Лондон до края на живота си. Там се превръща в един от най-влиятелните български емигранти интелектуалци от втората половина на 20 век. В странство Пиер Рув изявява разностранните си заложби като режисьор на над 15 театрални постановки, като продуцент, сценарист или режисьор на 9 филма, между които е „Фотоувеличение“ на М. Антониони, завоювал „Златна палма“ в Кан през 1967 г.; чрез редовни критически публикации за литература, кино и живопис в Англия, Италия и Франция, чрез монографията „Търнър: структурен разрез“; като академичен изследовател и преподавател в университети в Англия, САЩ, Мексико, като преводач на поезия от и на 4 езика. В паметта на поколения българи той остава най-трайно със своите беседи, звучали близо половин век в ефира на Радио Би Би Си. На 20 май 1992 г. получава титлата почетен доктор на СУ „Св. Климент Охридски“. С указ на президента на Република България от 22 юни 1994 г. му е възстановено българското гражданство. Петър Увалиев е преди всичко българин и родолюбец, и то „не по занаят, а на инат”. От дете до сетния си дъх вярва, че България и Европа са неделими. Доказва го с яркия си и многопосочен жизнен път. Макар и в емиграция, като „езиков сирак” (както сам се нарича) той и преживе, и след смъртта си е висок духовен пример и професионален връх за няколко поколения българи. Невидим, деликатен и официозно премълчаван, но същевременно последователен, категоричен и упорит, неговият принос в развитието на българските медии, култура и изкуства е значим и съзидателен. „Аз никога не съм търсил онези страни на българския живот, които трябва да бъдат оплюти” – споделя той в една от радиоизявите си. „Защото те нарушаваха и собственото ми самочувствие. Търсил съм малкото, което може да бъде похвалено.”

Снежана Маринова

Слово на Петър Увалиев, произнесено в СУ „Св. Климент Охридски” на 24 май 1995 г.

Простете ми. Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.

Но кой съм аз за да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.

Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път е, и толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!

Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомство на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.

А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряваното и затова все по-отзивчиво съзнание.

И българският говор се зачева като пред-говор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.

Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българския род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във сторен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.

А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.

А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същи дъх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.

Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласа езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмислието и без-смислието. И Философският трактат на Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек.

И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки „мета” значи и „отвъд”, очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяваме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.

Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме: какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна същественост.

И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено пoзнание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто.

Меракът по това пoзнание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.