Поетът Ботьо Буков пред dolap.bg: ”Ядосва ме изглупяването на българина. Обижда ме несправедливостта“.

Ботьо Буков е роден на 6 юли 1948 г. Живее в Стара Загора. Завършил е испанска филология в Софийския университет и е сред основателите на Съюза на преводачите в България. Автор е на поетичните книги: „Искрата надживява пепелта” (1990), „Преди да станеш сън” (2004), „Аз, вятърът” (2009), „Произведен в България” (2014), “Кръг на самотата” (2016); на детските книги със стихове „Пъстроцветни” (1985), „Въпрос на вкус” (1995), „Светофар – добър другар” (1995), „Доктор Не боли” (2014),  както и на преводни произведения в проза и поезия – от и на испански език, сред които „Колелото на съдбата” от Онелио Хорхе Кардосо, „Въздух наш” – избрана поезия от Хорхе Гилен, „Меко казано” от Валери Петров и други. Автор е и на сатирични произведения. Член е на СПБ и на СБП. Произведенията му са публикувани в литературния печат у нас и в чужбина. Ботьо Буков е отличен на Националния поетичен конкурс „Пеньо Пенев” в Димитровград, носител е също на наградата „Стара Загора” за художествен превод, както и на специалната награда в националния конкурс за поезия „Академик Николай Лилиев” (2015 г.)

Господин Буков, с какво е населена Вашата житейска и творческа вселена?

С любов. От нея започва и до нея свършва всичко, макар че има ли любов, няма край. Тя любовта е едно безкрайно чувство. Даже напоследък се питам дали омразата не е форма на любов, защото особено бунтът, при всички случаи е форма на любов. Тъй като ние се борим срещу нещо, но в същото време – и за нещо. Това нещо е справедливост. В крайна сметка справедливостта и хармонията са основни характеристики на любовта. Любовта е страдание. Щастливата любов може би съществува за миг, за час. В останалото време тя ни боде, щипе, наранява, а понякога даже и убива.

Говоря за любовта като за всеобщо понятие.

Най-светлото чувство, за което си струва човек да живее, е любовта. Не познавам друга ценност на този свят, която да си заслужава да живееш в името на нея и за нея, да прави съдържателен твоя живот. Любовта е трудно постижима. Тя е само идеал.

За съжаление, макар че е нравствена категория, любовта също след време започва да се уморява. Като новата обувка, която овехтява. И затова си купуваш нови обувки. Но все пак идеалът остава. Вечната любов е нещо прекрасно, макар и непостижимо.

А мъжката любов какво е?

Мъжката любов е също като женската, но с обратен знак. Имам едно стихотворение, което казва: “Ти, скъпа си жена. Никога не си била мъж и слава Богу“.

По повод 70-годишнината  подарихте на старозагорските си почитатели 70 поетични мига. Кои от тях са най-вълнуващи – част от живота и творчеството Ви?

Творчеството е част от моя живот, но не от моята суета. Големият автор, какъвто се стремя да бъда (не си правя характеристика), трябва да отгатва хората и техните души. Авторът не бива да рови и чопли в своята уж сложна душа. Моята душа е толкова сложна, колкото и на всички останали. Предимството ми, ако имам такова е, че чрез моите преживявания, отгатвам и съм необходим на другия, на читателя, който да съпреживее моите емоции, да получи нещо като стихотерапия. А душата има нужда от това. Има нужда да бъде поведена по пътища на пречистването, на красотата, на извисяването. Душата затова е душа, защото не бива да стои равнодушна.

Не се интересувам толкова от себе си, колкото от хората, защото всеки читател е мой съавтор. Иначе няма никакъв смисъл от това, което правя. Ако не достигна до него – няма снобизъм и няма сила, която може да ме убеди, че съм направил нещо стойностно.

Да се върнем пак на Вашата поезия. Колко са стихосбирките Ви и колко от тях са любовни?

Всички са любовни, дори когато казвам, че ме боли България. България като част от мен, като мен самия. Имам една стихосбирка „Произведен в България“. Това е най-гневната ми книга. Но тя пак е породена от любовта ми към Отечеството. Затова че нещата не са наред, че трябва да тръгнем от себе си. Разбрах, че за да сме на този социален хал, вината е и моя. И тази частица от 7 милиона вина, аз си поемам. Действителността е такава, каквато ние сме си я направили. Щом търпим този и този, щом понасяме и не поставяме ред в обществото… Както е казал Христо Ботев „юнакът тегло не търпи!“ Но къде са юнаците?!

За любовта имам над 500 стихотворения. Дори мисля най-показателните да събера в една песнопойка за любовта. Искам да предам емоцията на хората около мене и те да се почувстват главните герои на внушението.

Зад всяко Ваше любовно стихотворение стои ли различна жена?

Не бих казал, че жените минават край моя живот без да им обърна внимание или, че се вглеждам само в едни очи като хипнотизиран. Мъжът така е устроен, че би трябвало да бъде обявен за дефектен, ако до такава степен се хипнотизира от една единствена жена. Просто това е мъжката направа, мъжката природа. Освен това трябва да се знае, че хората с въображение, а аз съм един от тях, могат и по виртуален начин да се доближат до всяка жена. Няма да скрия, че често обличам и разсъбличам с поглед всяка жена, която предизвиква в стомаха ми пърхане на пеперуди.

Вие имате и няколко интересни детски книжки. Какви са посланията Ви към малките читатели?

Искам това, което им предлагам като стихотворения да бъде забавно, да не бъде стандартно. Децата, както и възрастните искат да видят, да чуят по-различен прочит. Освен това думите и тяхната подредба, сами по себе си носят радост и енергия в себе си. Една красива мерена реч за децата допринася много за тяхното развитие. Деца ми споделят, че са се научили да четат на някоя моя книжка. Някои от тях казват стихотворения на Дядо Коледа. Някои от моите стихотворения са влезли в помощни педагогически материали и читанки, което няма да скрия, ми дава основание, че са необходими. Детето се учи да изговаря правилно думите, да слага правилно ударението, учи се на песенност. Дори само така да се погледне на едно детско стихотворение, то вече е от голяма полза за детето. Трябва да е интересно, игриво, забавно и да не е банално като тема. Както вече много добре е казано, за децата трябва да се пише като за възрастните, само че по-добре. И аз се стремя да не допусна никакво снизхождение. Освен това детското произведение трябва да е интересно и за бабата, която ще чете на четиригодишното си внуче. Тя също трябва да усеща радост от интересно и красиво казаните думи.

Елегантен сатирик, какво Ви гнети днес? Какво Ви буди от сън?

Изглупяването на българина. Аз също нося своята глупост. Обижда ме несправедливостта. Като че ли хората нямат критерии кое добро, кое е лошо, кое е правилно и кое не, кое е човечно, кое е възвишено и кое унищожава човека и човешката психика. Лаская се, че имам някакъв малък принос с моето творчество, за да дам по-ясен и смислен критерий за човешкото поведение.

Българинът не е достатъчно патриот. Той не само не обича достатъчно родината си, но преди всичко себе си. То всичко от там тръгва. Живее блудкаво, без ясни цели и е морално деградирал. Сега живеем един от най-страшните периоди в историята на българския народ, когато всичко сриваме, без да ни мигне окото. Преди материалния срив настъпи духовният срив.

С какво сте непримирим?

Все се улавям, че започвам да мисля в социален план. Сега ще изградя една кула от слонова кост. Ще тръгна по дирите на моя кумир Николай Лилиев. Ще се затворя с 10 ключа. Какво ме интересува това и онова. Ще създавам чисто изкуство. Но ме дразни посредствеността, оглупяването, озлобението. За последните 30 години България се срина 30 пъти като дух.

Господин Буков, преди две-три десетилетия беше време, когато бяхте единствен в Стара Загора испаноговорящ. Вие направихте пъртина и създадохте интерес към езика на Сервантес. Кой Ви провокира да завършите испанска филология и този език да стане Ваша съдба?

Провокира ме красотата. То е като влюбването. Човек не знае за какво се влюбва – заради очите ли, заради усмивката ли, заради ръцете ли, заради снагата ли… Оказа се, че най-хубавите жени и мъже са някак си несиметрични. Даже, погледнати с друго око, са не съвсем приемливи. Същото е и с влюбването към чуждия език. Можеше и унгарски да бъде моята любов, но беше испанският. Сега почти няма вечно зелена песен, която се пее в Латинска Америка и Испания, която да не съм чувал и да не мога да се сетя за текста и да го възпроизведа. Има велики хора, просто не познаваме композиторите и поетите, които са бардове в световен мащаб. И обикновено това е музиката, която слушам.

На какво Ви научиха изминалите 70 години?

Разбрах, че съм още малък да слагам черта, да правя рекапитулация. Душата ми е същата, илюзиите ми са същите. Понякога някои младежки лудории също ми са присъщи. Попадам на една вълна с тийнейджъри, които могат да ми бъдат внуци. Както се знае, душата не остарява. Ако духът води тялото, както се следва и то би могло да се позапази дори в по-зряла възраст.

Как се самоопределяте?

Непрактичен и не много отворен човек. Не можеш да създаваш поезия и да си практичен. Практични са тези, които гонят парата. През последните десетилетия не съм получил никакъв хонорар или материална отплата. Имам стихотворение, в което се казва, че поетът е анахронистичен човек, който работи и се блъска. Такъв екземпляр не съществува в друга област на мирозданието. Като казвам поет, разбирам и мечтателите. Има и други люде, които безкористно вършат много и добри дела за общността. Това е друг вид материализирана поезия. Щом някой е издигнал чешма или е прекарал пътека в планината, пари за сиропиталище е дал, този човек е поет. Той няма дарбата за мерена реч, но има доброта. Това е поезията – един полет, устремяване, разтваряне на криле към по-доброто.

Как присъства Стара Загора в творчеството Ви?

Всякак. Аз съм поет не на кой да е град, а на Стара Загора. За моя град имам много съкровени признания от най-ранната си възраст. В цялото ми творчество Стара Загора е моят декор, моята територия, моята мисъл, радост, сън, мечта. В Стара Загора живея и се реализирам. Този град е много обичан от мен, но от време на време му се ядосвам. Но на град като този можеш ли да се сърдиш?

Какво е за Вас щастието?

Щастие е да имаш усещането, че животът ти е имал смисъл, че не си си изгубил времето напразно. Когато се пеят песни по мой текст, когато детето излезе пред Дядо Коледа и каже мое стихотворение, това ме радва. Колко малко му трябва на поета да бъде щастлив?!

Росица Ранчева